Велизар Велчев: Книгата е велико нещо – с трийсетина буквички сътворяваш светове 3

Водеща! Velizar-Velchev
Велизар Велчев
Разговор с Веализар Велчев по повод последната му творба - „Краят на книгата“

- Здравей. Кога сложи точка на представената днес книга, за която казваш „не е писмо не е роман“?

- Тая книжка Краят на книгата“, е с малко интересна история. Заедно с Христо Добрев и Тотка Полякова от НЧ „Габрово 2002“ я представихме преди да е написана. Тотка чете началото, а Христо Добрев чете края. Вече написаното бе в броя на алманах „Света гора“. Така, че книжката има малко скандална биография. Да представяш ненаписана книга…

- Що за книга е?

- Наричам я лирична повест в две части. Първата част я написах буквално за няколко дни. Уплаших се от себе си да не би да претупвам нещо и спрях. Една книга не бива да излиза толкова бързо. Четири - пет месеца не я пипнах. Когато седнах да пиша втората част, тя вървеше по-бавно, нормално. Книгата имитира мемоар, но не е. В нея има голяма доза измислица, измишльотини… Цялата е лирична повест с мисли и настроения от детството и младостта, предишни години, срещи с колеги, за работата си в алманасите… Такива неща, които съм преживял и мога достоверно да пиша за тях.

- Пишеш, „много се четеше в ония години - 70-те“ .

- Така е. Това е и световна тенденция, защото нямаше толкова канали телевизията, нямаше компютри. Тогава интересът към книгата беше качествен, по-различен отколкото сега. Техническите новости отдалечиха книгата от читателя. Започна да се чете по-малко. Това е тенденция. То се вижда.

- Кога разбра, че имаш дарба да пишеш?

- Не знам дали имам дарба, но това е нещото, което мога да правя най-лесно с лекота. То започна в училище, в любимите ми часове по български език и литература. Записах и българска филология в университета защото ме привличаше. Не изискваше почти никакви усилия. Иначе казано - оправях се добре с всичкия си мързел…

- А кога се появи мечтата да станеш писател?

- Когато с моя приятел Николай (Коко) в Механотехникума откраднахме от склада една стара пишеща машина за бракуване. И започнахме да чукаме с един пръст на нея.

В училище съчинявах текстове на някои весели, мръсни песнички…

През всичките си години след това съм се занимавал само с писане - фолклорист в Дома на хумора и сатирата, редактор в литературно-художествения алманах „Зорница“, драматург в Драматичен театър „Рачо Стоянов“ - Габрово, специалист в отдел „Култура“ на Община Габрово, читалищен работник, редактор на списание „Габрово 5300“, главен редактор на „Черна котка“ – списание за хумор и дребни радости, художествен директор на Рекламно-издателска къща „ДАВИД“, редактор във вестниците „Габрово днес“ и „100 вести“. Автор и реализатор на редица издателски и художествени проекти. Общо взето в областта на културата. Имам 7-8 книги проза и поезия.

- Книгите могат ли да бъдат убежище?

- За хора като мен, да. За тези, които обичат да четат книгата може да бъде наричана и убежище без това да бъде бягство.

Книгата е нещо велико. С нея навлизаме в други светове. Хората, дори без да си дават сметка „какво чудо е книгата“, тя е най-абстрактното нещо, до което човечеството се е докоснало.

Представи си само от 30 буквички да сътвориш светове. Представи си само - четящият човек е нещо като режисьор сам на себе си, като художник сам на себе си. И пишещият същото.

- Какво би казал на опитващите се да пишат?

- Да опитват, но да си дават сметка, че това е нещо много трудно. И тук да си спомним едни думи на Константин Павлов, който бил на почивка в Хисаря с други писатели и един ден го среща Ангел Тодоров и му вика:

Костааа, пиеш Коста“, а Константин му отговаря „Ти много пишеш Ангеле…“.

Според мен човек трябва да изпитва цялата отговорност пред нещата, които пише, които евентуално ще предлага за четене на други хора. Това е освен удоволствие, забава и голяма отговорност.

- Така е, но казват, че днес много хора пишат, а по-малко четат?

- Да, да. Ужасно много хора. Някъде прочетох, не знам колко е вярно,че има повече от 550 000 автори в България… А относно критерият - или го имаш или го нямаш. Например писането и издаването на посредствени стихове в известна степен развращава особено по-младите хора. Те или престават да посягат към стиховете като четиво или започват да си мислят, че всичко, което е римувано е поезия. Което не е вярно. Пак според мен отговорността е върху тези, които пишат - да предлагат качествено четиво.

- Книга, която си си обещал да напишеш?

- Не си обещавам такива неща. Те са каквото е писането на музика… То е някъде вътре в тебе… Работи един молец, който те човърка, не ти дава мира и някакси подсъзнателно се оформят тези намерения. Идва един момент, когато подсъзнанието ти е работило и един хубав ден ти поглеждаш през процепа и виждаш какво трябва да напишеш.

Краят на книгата“ е един фрагментарен литературен труд. Тя може да се чете отзад напред, по средата и обратно.

- Къде е разковничето, че тя те кара да я отваряш отново и отново?

- Мисля, че в добрата провокация на читателя. Сега вече не може да се пишат книги като „Война и мир“ или като книгите на Томас Ман. Дебели по няколко тома. Трябва по друг начин да се задържа и провокира вниманието на хората, които евентуално след това ще можем да наречем читатели.

- А пишещият променя ли се?

- Променя се, разбира се. Променя се като четящия човек. Стига да може. Задължително…

- Защо е важно да подаряваме книга?

- Това е хубавият подарък. Книгата е подарък за ума, душата. Провокира чувства, размисли. За жалост и направлява не винаги в добра посока. Има книги, които според мен, са вредни. И те не са малко. По едно време беше модерно да се пише за забогателите мутри…Мисля, че това време отмина. Сега излизат някои книги, които са лесни за превод. Те са много възхвалявани. Превеждат се защото използват един по-беден език. Не са талантливо написани както пишеше Йордан Радичков. Той не може да се преведе. А, защо не може да се преведе? Защото е талантлив българин и защото използва едни други изразни средства, които не са казвани направо, друг вид художествен изказ. В него има народна мъдрост, митология…

- Продължаваш да пишеш?

- Да, да. Онова, което е замислено, е вече сторено.

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Култура

Към началото