Тихомир Църов: Журналистиката ми позволи да оставя на историята много истории за хора, които някога ще бъдат изучавани от историците

Тихомир Църов е ПР на музей „Етър“ и радиожурналист в онлайн-платформата Култура ON AIR. Част е от екипа на Биляна Раева през мандата й на евродепутат. Работил е за Дарик радио, вестник „100 вести“, бТВ. Носител е на наградата „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти. От 20 години активно създава аудио, излъчвано през интернет. 

- Какво научи за журналистиката и за себе си Тихомир Църов след толкова много години в полето на медиите?

- Първо, за журналистиката. Научих, че е субективно занимание. Зависи от професионалните стандарти и нивото на умения на този, който я практикува. Зависи от професионалните стандарти на медията, за която работи. Научих, че това не е страшно и вредно, ако е подчинено на големи национални цели. Но е вредно и страшно, ако такива липсват и журналистиката е просто проводник за прокарване на интересите на малки финансово и политически овластени групи. Научих, че ако се противопоставяш на вторите, те могат да те смачкат. Но научих и как да не съм жертвата им.

Разбрах кога да замълча и кога да говоря, за да има смисъл и от двете. И разбрах, че това респектира.

Разбрах кога думите ми да не потъват като в блато – нечути и неразбрани. И разбрах кога какво да кажа и на кого, за да стане ясно, без да е необходимо да се тълкува. Второ, за себе си. Разбрах, че съм просто един журналист. Нищо повече. И че това не е малко. Защото е точно това, което искам да бъда.

От много ранна възраст обичам историята. Журналистиката ми позволи да оставя за историята много истории на хора, които някога ще бъдат изучавани от историците. Радиото ми позволи да оставя техните послания със звуци. Разбрах, че това ми харесва и съм благодарен за шанса да попадна в тази среда и да съм лично и професионално свързан с нея.

- България повече от 30 години живее в свобода на словото. Как мислите – гарантира ли свободата на словото, че словото е свободно?

- Словото се превърна в слободия почти веднага след промените. Това вероятно е нормално, защото преди това дълго време е било в окови. След това, да кажем 5-6-7 години по-късно, под свобода на словото се разбираше да отричаш системата, съществувала в България в продължение на 45 години, и да не оставяш съмнение в публиката, че си привърженик на политическата заменка на тази система. Същата тази заменка наричаше себе си демократична общност и не допускаше, че някой има право да й оспорва това. Субективен съм от днешна гледна точка. Но това е заради пътя, който извървях. А тръгнах по него, точно защото се случи тази свобода на словото, за която нацията имаше мечта.

Разбира се, всичко това е свързано с политика и разбира се, говоря за времето, през което премиер на страната беше Негово величество Симеон Втори. Казвам титлата от уважение към българската държавност и към личността на този голям български държавник, който знаеше накъде води страната и как да го прави. Но първото, което ме привлече, беше свободата да критикувам управлението му, министрите и депутатите му, общинските съветници от партията му. В даден етап от живота ми „партията му“ стана „партията ни“ и това започна, благодарение на тази свобода. О, не бъркайте празнословното негативно дърдорене, което сега ни залива през социалните мрежи и вече през медиите, с критиката.

В студиото на програма Култура ON AIR по време на предаване

Словото за мен беше свободно в един не толкова кратък отрязък от време – осем години… Малко условно употребявам този период с всичките му нюанси. Разбира се, винаги има медии и журналисти, които са готови да подчинят свободата на словото на малките цели на политически овластените. Словото днес не е свободно, а социалните мрежи и техниката ни убедиха, че сме журналисти, фотографи, артисти, певци… Но не сме!

Забелязвате ли, че

в социалните мрежи никой не е просто шлосер или шивачка. Всеки е инфлуенсър.

Пред двеста милиона или пред двама души.

В края на миналата година започна атака срещу музей „Етър“ на некомпетентни и нежелаещи да бъдат компетентни хора, създали някаква група с гръмко име във Фейсбук. Може би, защото изживяват свой миг на влиятелност, а може би заради други причини – те си знаят, те първо ме допуснаха до участие в групата си, а бързо след това ме блокираха.

Така различно от тяхното мнение не може да се чува в тази група, където те се смятат господари.

Малко по-рано същото се случи и в групата на общинска съветничка от Общинския съвет на Габрово. След като групата й си беше съществувала години наред без мое участие и след като там бе изразено мнение, включително от нея, свързано с музей „Етър“, което беше откровено негативно внушение, аз заявих желание за членство и на въпроса защо го искам, честно и почтено отговорих – за да опровергая лъжите на администратора и на членове на групата. След няколко часа бях допуснат с нещо като условно и така ми се стори, леко насмешливо, вероятно от притеснителност, предупреждение. Да кажем, че това се случи в обедните часове на един ден в средата на октомври 2022 г. Малко след полунощ същата съветничка ме изхвърли от групата си – не защото нарушавам правилата, а защото се появява алтернативно мнение, с което тя не успява да се справи. Хайде сега да си представим една нормална медия, която подлежи на регулации. Искаш право на отговор – получаваш го. Същата тази съветничка, мисля беше през 2015 г., пристигна в студиото на радио „Култура ON AIR” с претенции за нещо, което съм писал за Дарик нюз. Мисля, че проблемът й беше решен в рамките на минути, докато го постави. Претенцията нейното мнение да бъде уважено не остана само претенция.

Това свобода на словото ли е? Бих казал – да. Години по-късно самата тя показа, че нито е радетел за свобода, нито за слово. Показа, че просто обича да слуша собствения си глас и тези, които й припяват. Нито е свобода, нито има някакво слово. Убеден съм в едно – ако човек не плаща за словото, ще се намери кой да плати. Хората се научиха да употребяват журналистическия труд, без да заплащат. Затова други го правят. Но всяко нещо си има цена. Тази на свободното слово е висока, но гарантира качество. Когато го осъзнаем, тогава ще получаваме качествена журналистика. И не, заплащането на оператора, който ни доставя телевизия, не е заплащане за журналистически труд.

- В трудните години на български преход се видя, че свободното гражданско общество и демократичното общество не са едно и също нещо. При такава диагноза каква е рецептата за лечение?

- Когато хората имат необходимост от нещо, то се ражда. Когато решат да се абонират за медията „Х“ и с парите може да се обезпечи качествена журналистика, тогава ще научават информацията, която им е необходима. Да, може да е скъпо, но си струва цената. Защото такава среда ще помогне на милиони да спестят реалните си пари. Точно тях ние губим всеки ден, тъй като не познаваме средата, в която ги харчим – доброволно или не.

- Спомнете си за големите имена в габровската журналистика. Те заслужават тази почит.

- Знаете ли, почитам ги с цялото си сърце, но ще говоря за тези, които са важни в моя живот.

Аз имам щастието да са ми учители последните габровски журналисти, работили в значими местни и национални медии.

Някои от тях ми дадоха знание директно, други – косвено. Имам своите фаворити, но ще кажа за моите уроци така, както са се случили във времето. Първият е Васил Василев, собственик на радио „Бумеранг“. По необясними за мен тогава причини – вероятно не е имал особен избор, той ми даде шанс да седна пред микрофон и да отправя първите си послания. Това няма как да се забрави, но се случи, благодарение на провокациите на Минка Минчева в областта на радиожурналистиката. Тя всъщност свърза след това професионалния си път с вестниците „100 вести“ и „Росица“, но мен провокира да правя радио. С Ружа Любенова съм спорил най-много. Основно по политически теми. Други колеги, които са присъствали на наши разговори, са се смели от сърце, но ние се вживявахме в спора, понякога ожесточено и все за политика. Най-близка ми е била Мариана Димитрова и единствената жена от гилдията, с която съм споделял личните си неща. Мариана всъщност беше много добър журналист от вестник „Габрово днес“ и остана достатъчно вярна на професията си, докато можеше да се издържа от практикуването й. Стефка Бурмова, която през 2006 г. имаше ангажимент към вестник „100 вести“, ми отправи предложението да водя политическа коментарна рубрика. Собственикът на медията Иван Господинов прие предизвикателството и в нито един момент не ми направи проблем за изразените мнения.

Точно тази рубрика ми донесе наградата „Златното перо“ на Съюза на българските журналисти, която за мен е много ценна, тъй като тогава я получих заедно с журналисти, които наистина много високо ценя – Тома Томов и Даниела Кънева. Но ако не беше Тотка Полякова – председател на СБЖ – Габрово, до тази награда нямаше да се стигне. Всъщност тя настояваше да се изпрати заявка с мои журналистически материали, въпреки че други колеги от ръководството на организацията изразяваха скептицизъм и дори нежелание да се постави тази кандидатура. Важен учител ми е Бояна Пенчева, макар че доста по-късно го разбрах. Аз съм радио журналист. Което автоматично означава, че не обръщам особено внимание на това как пиша, защото ми е важно да го изрека. От нея научих, че писаното слово е важно, затова е важно как ще се напише. Велизар Велчев и Иван Ботев ме научиха, че важната журналистика не е само новини, репортажи и интервюта.

Сегашният евродепутат Иво Христов не е от габровската школа журналисти, но в Българско училище за политика ме е учил какво поведение да имам в качеството си на публична личност. Оставям накрая

най-важния човек – Светлозар Тодоров. Заедно отправихме много предизвикателства към живота.

В някои успяхме, в други успяха другите. Важното е да има някой, на който да се довериш напълно, който да те познава със силните и слабите ти страни. Да насърчава едните и да приема другите. Това се нарича приятелство, нарича се и братство. И ако обичам професията си толкова много, то е, защото ме е срещнала с всичко това, за което разказах много откровено.

- Сега, сред такова изобилие от медии - традиционни, авангардни, социални - как ще коментирате тезата, че свободната мисъл не е само човешко право, а и човешко задължение?

- Задължение на всеки е да се образова.

Необразованата агресия е неприемлива и смятам, че е необходимо да й се даде отпор.

Да, във Фейсбук може да нарушиш много човешки права, пускайки някакъв глупав пост. Но смятам, че е задължение на всеки да се образова и да преценява информацията, която прави публично достояние. Убеден съм, че да се случи това, добре е да има закони, които да ни пазят да сме жертва на замърсена публична среда, и институции, които да ни го гарантират. Но това едва ли ще е достатъчно, ако хората отказват да се образоват.

Ориентирането в огромния поток от информация, който тече в Интернет, се постига с обучение, познание и малко повече задълбочаване в източниците.

- Откъде започна Вашата лична пътека към медиите? И за коя подадена ръка си спомняте днес?

- Някога казвах – всичко при мен започна случайно и с мисълта, че е за кратко. Сега знам – случайности в живота няма, а краткото може да продължи и дълго – колкото му е писано на човек. След завършване на университета си търсех работа, попаднах на нещо като подбор на кадри за току-що създаденото и все още нестартирало радио „Бумеранг“ и останах в екипа две години и шест месеца. След това станах част от Дарик радио.

През 2004 година заедно с моя колега и приятел Светлозар Тодоров създадохме едно от първите интернет радиа у нас – радио ТИ ЕС, от което години по-късно се направи преход към Култура ON AIR. продължава от стр. 8

Първо беше пътека, после стана път – моят път, от който не съм се отклонявал. Занапред не правя планове, но имам вяра, че краят на този път още не се вижда. Но кой знае?   

- Сещам се за Молитвата на чорбаджи Марко от „Под игото“ и искам да Ви попитам каква е Вашата молитва за България и за Габрово?

- „Нивата не ще молитва, а мотика“ – ето така ще отговоря. Нека всеки се моли тихо за простичките неща, без които ничий живот не е щастлив. И да се захване сам за мотиката, не да сочи другите, че не го правят. Или че го правят по неправилен начин.