Тихомир Църов: Журналистиката ми позволи да оставя на историята много истории за хора, които някога ще бъдат изучавани от историците

Тихомир Църов е ПР на музей „Етър“ и радиожурналист в онлайн-платформата Култура ON AIR. Част е от екипа на Биляна Раева през мандата й на евродепутат. Работил е за Дарик радио, вестник „100 вести“, бТВ. Носител е на наградата „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти. От 20 години активно създава аудио, излъчвано през интернет. 

- Какво научи за журналистиката и за себе си Тихомир Църов след толкова много години в полето на медиите?

- Първо, за журналистиката. Научих, че е субективно занимание. Зависи от професионалните стандарти и нивото на умения на този, който я практикува. Зависи от професионалните стандарти на медията, за която работи. Научих, че това не е страшно и вредно, ако е подчинено на големи национални цели. Но е вредно и страшно, ако такива липсват и журналистиката е просто проводник за прокарване на интересите на малки финансово и политически овластени групи. Научих, че ако се противопоставяш на вторите, те могат да те смачкат. Но научих и как да не съм жертвата им.

Разбрах кога да замълча и кога да говоря, за да има смисъл и от двете. И разбрах, че това респектира.

Разбрах кога думите ми да не потъват като в блато – нечути и неразбрани. И разбрах кога какво да кажа и на кого, за да стане ясно, без да е необходимо да се тълкува. Второ, за себе си. Разбрах, че съм просто един журналист. Нищо повече. И че това не е малко. Защото е точно това, което искам да бъда.

От много ранна възраст обичам историята. Журналистиката ми позволи да оставя за историята много истории на хора, които някога ще бъдат изучавани от историците. Радиото ми позволи да оставя техните послания със звуци. Разбрах, че това ми харесва и съм благодарен за шанса да попадна в тази среда и да съм лично и професионално свързан с нея.

- България повече от 30 години живее в свобода на словото. Как мислите – гарантира ли свободата на словото, че словото е свободно?

- Словото се превърна в слободия почти веднага след промените. Това вероятно е нормално, защото преди това дълго време е било в окови. След това, да кажем 5-6-7 години по-късно, под свобода на словото се разбираше да отричаш системата, съществувала в България в продължение на 45 години, и да не оставяш съмнение в публиката, че си привърженик на политическата заменка на тази система. Същата тази заменка наричаше себе си демократична общност и не допускаше, че някой има право да й оспорва това. Субективен съм от днешна гледна точка. Но това е заради пътя, който извървях. А тръгнах по него, точно защото се случи тази свобода на словото, за която нацията имаше мечта.

Разбира се, всичко това е свързано с политика и разбира се, говоря за времето, през което премиер на страната беше Негово величество Симеон Втори. Казвам титлата от уважение към българската държавност и към личността на този голям български държавник, който знаеше накъде води страната и как да го прави. Но първото, което ме привлече, беше свободата да критикувам управлението му, министрите и депутатите му, общинските съветници от партията му. В даден етап от живота ми „партията му“ стана „партията ни“ и това започна, благодарение на тази свобода. О, не бъркайте празнословното негативно дърдорене, което сега ни залива през социалните мрежи и вече през медиите, с критиката.

В студиото на програма Култура ON AIR по време на предаване

Словото за мен беше свободно в един не толкова кратък отрязък от време – осем години… Малко условно употребявам този период с всичките му нюанси. Разбира се, винаги има медии и журналисти, които са готови да подчинят свободата на словото на малките цели на политически овластените. Словото днес не е свободно, а социалните мрежи и техниката ни убедиха, че сме журналисти, фотографи, артисти, певци… Но не сме!

Забелязвате ли, че

в социалните мрежи никой не е просто шлосер или шивачка. Всеки е инфлуенсър.

Пред двеста милиона или пред двама души.

В края на миналата година започна атака срещу музей „Етър“ на некомпетентни и нежелаещи да бъдат компетентни хора, създали някаква група с гръмко име във Фейсбук. Може би, защото изживяват свой миг на влиятелност, а може би заради други причини – те си знаят, те първо ме допуснаха до участие в групата си, а бързо след това ме блокираха.

Така различно от тяхното мнение не може да се чува в тази група, където те се смятат господари.

Малко по-рано същото се случи и в групата на общинска съветничка от Общинския съвет на Габрово. След като групата й си беше съществувала години наред без мое участие и след като там бе изразено мнение, включително от нея, свързано с музей „Етър“, което беше откровено негативно внушение, аз заявих желание за членство и на въпроса защо го искам, честно и почтено отговорих – за да опровергая лъжите на администратора и на членове на групата. След няколко часа бях допуснат с нещо като условно и така ми се стори, леко насмешливо, вероятно от притеснителност, предупреждение. Да кажем, че това се случи в обедните часове на един ден в средата на октомври 2022 г. Малко след полунощ същата съветничка ме изхвърли от групата си – не защото нарушавам правилата, а защото се появява алтернативно мнение, с което тя не успява да се справи. Хайде сега да си представим една нормална медия, която подлежи на регулации. Искаш право на отговор – получаваш го. Същата тази съветничка, мисля беше през 2015 г., пристигна в студиото на радио „Култура ON AIR” с претенции за нещо, което съм писал за Дарик нюз. Мисля, че проблемът й беше решен в рамките на минути, докато го постави. Претенцията нейното мнение да бъде уважено не остана само претенция.

Това свобода на словото ли е? Бих казал – да. Години по-късно самата тя показа, че нито е радетел за свобода, нито за слово. Показа, че просто обича да слуша собствения си глас и тези, които й припяват. Нито е свобода, нито има някакво слово. Убеден съм в едно – ако човек не плаща за словото, ще се намери кой да плати. Хората се научиха да употребяват журналистическия труд, без да заплащат. Затова други го правят. Но всяко нещо си има цена. Тази на свободното слово е висока, но гарантира качество. Когато го осъзнаем, тогава ще получаваме качествена журналистика. И не, заплащането на оператора, който ни доставя телевизия, не е заплащане за журналистически труд.

- В трудните години на български преход се видя, че свободното гражданско общество и демократичното общество не са едно и също нещо. При такава диагноза каква е рецептата за лечение?

- Когато хората имат необходимост от нещо, то се ражда. Когато решат да се абонират за медията „Х“ и с парите може да се обезпечи качествена журналистика, тогава ще научават информацията, която им е необходима. Да, може да е скъпо, но си струва цената. Защото такава среда ще помогне на милиони да спестят реалните си пари. Точно тях ние губим всеки ден, тъй като не познаваме средата, в която ги харчим – доброволно или не.

- Спомнете си за големите имена в габровската журналистика. Те заслужават тази почит.

- Знаете ли, почитам ги с цялото си сърце, но ще говоря за тези, които са важни в моя живот.

Аз имам щастието да са ми учители последните габровски журналисти, работили в значими местни и национални медии.

Някои от тях ми дадоха знание директно, други – косвено. Имам своите фаворити, но ще кажа за моите уроци така, както са се случили във времето. Първият е Васил Василев, собственик на радио „Бумеранг“. По необясними за мен тогава причини – вероятно не е имал особен избор, той ми даде шанс да седна пред микрофон и да отправя първите си послания. Това няма как да се забрави, но се случи, благодарение на провокациите на Минка Минчева в областта на радиожурналистиката. Тя всъщност свърза след това професионалния си път с вестниците „100 вести“ и „Росица“, но мен провокира да правя радио. С Ружа Любенова съм спорил най-много. Основно по политически теми. Други колеги, които са присъствали на наши разговори, са се смели от сърце, но ние се вживявахме в спора, понякога ожесточено и все за политика. Най-близка ми е била Мариана Димитрова и единствената жена от гилдията, с която съм споделял личните си неща. Мариана всъщност беше много добър журналист от вестник „Габрово днес“ и остана достатъчно вярна на професията си, докато можеше да се издържа от практикуването й. Стефка Бурмова, която през 2006 г. имаше ангажимент към вестник „100 вести“, ми отправи предложението да водя политическа коментарна рубрика. Собственикът на медията Иван Господинов прие предизвикателството и в нито един момент не ми направи проблем за изразените мнения.

Точно тази рубрика ми донесе наградата „Златното перо“ на Съюза на българските журналисти, която за мен е много ценна, тъй като тогава я получих заедно с журналисти, които наистина много високо ценя – Тома Томов и Даниела Кънева. Но ако не беше Тотка Полякова – председател на СБЖ – Габрово, до тази награда нямаше да се стигне. Всъщност тя настояваше да се изпрати заявка с мои журналистически материали, въпреки че други колеги от ръководството на организацията изразяваха скептицизъм и дори нежелание да се постави тази кандидатура. Важен учител ми е Бояна Пенчева, макар че доста по-късно го разбрах. Аз съм радио журналист. Което автоматично означава, че не обръщам особено внимание на това как пиша, защото ми е важно да го изрека. От нея научих, че писаното слово е важно, затова е важно как ще се напише. Велизар Велчев и Иван Ботев ме научиха, че важната журналистика не е само новини, репортажи и интервюта.

Сегашният евродепутат Иво Христов не е от габровската школа журналисти, но в Българско училище за политика ме е учил какво поведение да имам в качеството си на публична личност. Оставям накрая

най-важния човек – Светлозар Тодоров. Заедно отправихме много предизвикателства към живота.

В някои успяхме, в други успяха другите. Важното е да има някой, на който да се довериш напълно, който да те познава със силните и слабите ти страни. Да насърчава едните и да приема другите. Това се нарича приятелство, нарича се и братство. И ако обичам професията си толкова много, то е, защото ме е срещнала с всичко това, за което разказах много откровено.

- Сега, сред такова изобилие от медии - традиционни, авангардни, социални - как ще коментирате тезата, че свободната мисъл не е само човешко право, а и човешко задължение?

- Задължение на всеки е да се образова.

Необразованата агресия е неприемлива и смятам, че е необходимо да й се даде отпор.

Да, във Фейсбук може да нарушиш много човешки права, пускайки някакъв глупав пост. Но смятам, че е задължение на всеки да се образова и да преценява информацията, която прави публично достояние. Убеден съм, че да се случи това, добре е да има закони, които да ни пазят да сме жертва на замърсена публична среда, и институции, които да ни го гарантират. Но това едва ли ще е достатъчно, ако хората отказват да се образоват.

Ориентирането в огромния поток от информация, който тече в Интернет, се постига с обучение, познание и малко повече задълбочаване в източниците.

- Откъде започна Вашата лична пътека към медиите? И за коя подадена ръка си спомняте днес?

- Някога казвах – всичко при мен започна случайно и с мисълта, че е за кратко. Сега знам – случайности в живота няма, а краткото може да продължи и дълго – колкото му е писано на човек. След завършване на университета си търсех работа, попаднах на нещо като подбор на кадри за току-що създаденото и все още нестартирало радио „Бумеранг“ и останах в екипа две години и шест месеца. След това станах част от Дарик радио.

През 2004 година заедно с моя колега и приятел Светлозар Тодоров създадохме едно от първите интернет радиа у нас – радио ТИ ЕС, от което години по-късно се направи преход към Култура ON AIR. продължава от стр. 8

Първо беше пътека, после стана път – моят път, от който не съм се отклонявал. Занапред не правя планове, но имам вяра, че краят на този път още не се вижда. Но кой знае?   

- Сещам се за Молитвата на чорбаджи Марко от „Под игото“ и искам да Ви попитам каква е Вашата молитва за България и за Габрово?

- „Нивата не ще молитва, а мотика“ – ето така ще отговоря. Нека всеки се моли тихо за простичките неща, без които ничий живот не е щастлив. И да се захване сам за мотиката, не да сочи другите, че не го правят. Или че го правят по неправилен начин.

Научавам интересни факти – младежите в Карлово вече ядат Габровски пестил, вместо шоколад! Научила ги е Христина Краева, собственик на здравословен магазин „Имаос“ – Карлово. Тя направи няколко включвания на живо от Празник на пестила в музей „Етър“ миналата година.

- Вие сте пиар на музей „Етър“ - една институция с огромен национален културен капитал, но как я възприемат чужденците?

- Екипът на музея работи много целенасочено, активно и амбициозно през двата мандата на сегашния директор проф. д-р Светла Димитрова.

Проф. Димитрова всъщност ме провокира да се вгледам в културата много по-дълбоко.

Доста бързо разбрах, че тя носи кауза, която е много моя, и не се замислих дали да направя тази кауза част от живота си. Проф. Димитрова успя да възстанови позиции на музея и да му гарантира нови в различни международни организации. Изглежда някак естествено – все пак „Етър“ е познат и посещаван от стотици хиляди хора годишно. Но в чужбина малко бяха чували за това уникално място в България. Е, кой не знае, че има хора, които и за България трудно се ориентират къде е?

В началото на 2022 година обаче музей „Етър“ получи най-голямото признание в историята си – една от двете големи награди „Жива“ на международната славянска фондация „Форум за славянски култури“. Състезанието там е много сериозно и милост няма. Важна за тях е преценката на място. А кога ще те посетят, те си знаят. Ти обикновено разбираш при обявяването на номинациите. Днес статуетката „Жива“ може да се види в къщата, където е разположен кабинетът на Лазар Донков – първи директор на музея. От около две години „Етър“ е много разпознаваем член на организация, в която членуват предимно музеи от Северна и Западна Европа. При последната конференция на АЕОМ, проведена в края на септември и началото на октомври в Стокхолм, съвместната ни презентация с директора проф. Димитрова предизвика голям интерес, лавина от въпроси и желание за осъществяване на съвместни дейности. Друго си е, когато представители на музеи от Германия, Англия, Норвегия или Швеция пожелаят това, нали?

Работата ми в музей "Етър" е доста близка до журналистическата. Почти всеки ден съм с диктофон в ръка. Диляна Герджикова от Търговско-промишлената камара в Пловдив разказва как подкрепят занаятчийството в Азербайджан.

- Духът на „Етър“-а с неговата неповторима възрожденска атмосфера винаги ме е водил към Вазовото Ганково кафене. Ако чрез Вас надникнем в съвременното Ганково кафене, за какво си говорят основно българите в него?

- Имам чувството, че сме същите – русофили и русофоби. И уж все повтаряме думите на Левски за поробващия освободител, а някак все за освободител се оглеждаме. Някъде в дъното на една маса в ъгъла има и един-двама, които виждат, че ако сами не се преборим за интересите си, няма кой да го направи. Но гласовете им не могат да надвикат множеството от фили и фоби. Засега. След век и нещо може да е различно. Е, хайде да седнем на масата в ъгъла! Там има достатъчно място, а и е по-тихо, което ни помага да размишляваме по-спокойно. Не за друго – за по-добра преценка.

- И как си съжителстват у Вас политиката, икономиката и културата като ресори за медийно отразяване? Изкушен ли сте от някой от тях?

- От политика винаги съм бил изкушен и журналистиката ми даде възможност много пълноценно да съм част от нея, да вниквам в нея, отразявайки я, но и да участвам.

Убеден съм, че политика без кауза е загубена работа.

Твърде тежко и изхабяващо занимание е, за да се практикува без значима цел. Каузата обаче окрилява и дава устойчивост, особено ако е голяма и касае положителната промяна в живота на много хора. Съжителството на тези ресори при мен е много хармонично, което се отразява и на работата ми и мисля, че си личи. Влагам любов, получавам удовлетворение и не очаквам всеки да ме харесва.

- Професионално сте водили предавания в Бумеранг радио, Българско национално Дарик радио, участвали сте активно в създаването на едни от първите онлайн радиа в България. Трудно ли се разказват истории в аудио формат?

- За мен е лесно, защото е любов. Сядам пред микрофона и започва творчески процес. Усещам се като музикант или художник. Е, друг е въпросът, че творбата може да не допадне на всички. Но аудио форматът е уникален с това, че в него веднага се усеща, ако има фалш.

Гласът не лъже! В него има и топлина, и студ, и любов, и безлюбие… всичко е в звука, който издаваме.

Радиото ме научи да слушам и да чувам, а това ми помогна да усвоя още нещо – да гледам и да виждам.

- Чрез платформата Култура ON AIR създавате видео, аудио и статии, посветени на българската култура. Трудно или лесно диша днес българската култура?

- Културата винаги обявява, че диша трудно. Част от душата на повечето творци е да дишат трудно. Но не съм съгласен с тези, които казват, че сега не е време за култура. Култура се прави по всяко време. Има времена на финансисти и политици, които осъзнават значението й за развитието на обществото. Много ярък пример за държавник, издигнал културата в името на общественото развитие, е кардинал Ришельо във Франция. Но столетие и нещо преди това, ако не са Медичите във Флоренция, нямаше да бъдат създадени толкова големи творби, от които днес се възхищаваме. И много често имената на създателите на тези творби са по-известни от името на някой от финансиралите ги членове на фамилията Медичи. Кой не е чувал за Рафаело? Но колко знаят името на папата, благодарение на който се осъществява таланта на този велик творец? Значи културата е над всичко – дори над донорите си. Има времена, в които е трудно. Смятаме, че живеем в такова, макар доказателствата да не са твърде убедителни, и се стига до въпроса как диша културата. Но на медиите да не би да им е лесно да дишат? Вие като журналист нямате държавна или някаква друга гаранция от публични средства, за финансов минимум по издръжката си поне. Докато много институции в областта на културата имат. На никой не му е лесно, важното е да следва пътя си и да намира удовлетворение от създаденото.

- Журналистическата гилдия преди години Ви предложи за наградата на СБЖ „Златно перо“. Трудно ли се носи такова отличие?

- През 2006 година журналистката от вестник „100 вести“ Стефка Бурмова препоръча на собственика на медията Иван Господинов да ми повери коментарна политическа рубрика. Тя просъществува, с известни прекъсвания, до 2015 година. Точно за тази своя работа получих наградата на Съюза на българските журналисти. Няма как да не отчета и времето, в което започна и се разви моята рубрика. Каквото и да правим, все стигаме до политиката.

Периодът, през който цар Симеон Втори беше министър-председател на страната, се отличаваше с непозната дотогава, а и досега, свобода на словото.

Аз попаднах в отрязък от този момент, който продължи и след мандата на Царя, а известните прекъсвания се дължат отново на политически фактори, но все пак говорим за достатъчно дълъг период от време, през което е имало и изпитания, с които, слава на Бог, съм се справил. Няма нужда да носиш „Златно перо“, нито то да те носи. Получаваш го, признание е, продължаваш пътя си. Може да го сложиш на видно място в дома си, може да го прибереш в архива си. Аз направих второто. Ако има нови признания – добре! Ако няма – това е било!

- За кого са най-хубавите Ви думи?

- Нека не бъдат за кого, а за какво! Нека са за любовта! Нищо от казаното дотук няма значение, ако тя не присъства в живота ни в различните си форми.

Любовта е емоция, която осмисля и вдъхновява.

Ние не можем да живеем по принцип. Не можем да живеем, за да сме добри, честни, красиви, здрави. Всичко това е чудесно, но без любов не можем да усетим, осъзнаем и осмислим значението на другите неща.

От любов човек минава от тъмната в светлата страна. И обратно. Емоцията, която ни води, вероятно е една и съща. Тя не може да е лоша или добра. Просто е много силна. Кой не иска постоянно да я усеща? Губим я и я търсим отново и отново. Докато намерим истинската, която да ни смири. Това за мен е щастие.