Надежда Петкова, наградена за най-добра актриса в BGMOT:

НАДЕЖДА ТИХОВА

Актрисата от габровския Драматичен театър Надежда Петкова получи признание за таланта си – тя бе обявена за най-добра актриса в седмия Международен фeстивал на спектаклите за един актьор BGMOT, а най-добър актьор стана Николай Сотиров. Като домакин на събитието тази година Невена Митева – директор и режисьор на Драмата, реши, че е редно и габровският театър да се представи с участие във фестивала. Специално за него беше драматизирана новелата на Джон Леру „Комедиантката“, в чиято роля влезе Надежда Петкова. Сама на камерната сцена тя изпълни с живот и емоции пространството и показа пълнотата на таланта си – тя беше комедиантка, кукловод, изключително пластична в какавидата си бъдеща пеперуда, обсебена от дилема бременна с увредено дете. На сцената Надежда се раздаде докрай и разигра бурните емоции така, сякаш присъстваше цяла театрална трупа. За наградата, театъра, „Котешката къща“, за работата с децата в театралната школа разговаряхме с Надежда Петкова.

- Защо избрахте да участвате в моноспектакъл? Има ли някаква фаза, в която актьорът се решава да посегне към монодрамата?

- Не знам дали има такава фаза. Майка ми повтаря от 10 години, че аз трябва да направя моноспектакъл. А аз й отговарям от 10 години, че това не е възможно. Че не съм такава актриса. Че обичам партньорството на сцената и очите, които ме гледат отсреща, са много важни. Че много се страхувам от самотата на сцената. Всъщност не аз съм се решила да се заема с моноспектакъла. Цвета Коева – сценограф и продуцент на „Комедиантката“ е предложила на Невена Митева този текст. Двете стигнахме до извода, че текстът е много интересен, но е много труден. Решихме да опитаме и това бе началото. Нещото, което ме заинтригува най-много в началото, е как тази новела ще се превърне в театрален текст. Това ми беше много любопитно. В текста има много повече от история, има много философия и се питах дали ще можем да се справим с това – тази философия да стигне до зрителя. Да, сюжетът е много важен, той винаги вълнува, но просто да се покаже само един сюжет, би било жалко за тази новела. Като цяло ми беше любопитно дали ще успеем да вкараме цялата философия в представлението. Дано сме успели.

- Вие успяхте да покажете актьорските си заложби в по-голяма пълнота отколкото във всяка друга роля. Имаше например нещо ново за Вас – кукловодство. Как се справихте?

- Да, куклите бяха един много сложен момент поне за мен. Аз съм водила една единствена кукла в едно детско представление и никога не съм имала самочувствието, че я водя. Аз просто говоря вместо нея. Тук куклите според Невена Митева бяха много важна част от спектакъла и за да започна да работя с тях , дойде да ми помогне Емил Йорданов – куклен актьор и режисьор, доста сериозен специалист в тази област.

- Впечатлихте публиката с изключителната си пластичност, когато се превръщахте в напъхана в какавида гъсеница. Трудно ли Ви беше?

- Беше ми по-скоро интересно. Аз бях отвътре затворена и ми беше интересно какво се вижда отвън. Сложно беше наистина като съчетаване на усилията на режисьора, асистент-режисьора Снежана Бенчева и актрисата. Но най-сложна беше работата с куклите и да направя свой един тест, след като аз никога досега през живота си не съм произнасяла нищо подобно. Не ме е вълнувала тази женска страна на нещата – как се чувства бременна жена, която знае, че детето й ще се роди с увреждане.

- Това ли беше най-трудната Ви роля от всичко изиграно досега?

- Може би да. Трудното е доста относително. Например когато работих над образа на дойката в „Ромео и Жулиета“ (б. а. - за тази си роля актрисата беше номинирана за наградата „Икар“) ми беше трудно, защото аз бях от две години на сцената и не разбирах много какво точно трябва да прави актьорът за режисьора, за представлението.

- Наградата Ви за ролята в „Комедиантката“ е значима, защото фестивалът беше международен, международно жури оценяваше играта на актьорите. Вие победихте опитни актриси, сред които беше и известната от киното и телевизията Яна Маринова. Какво е за Вас тази награда?

- Първо наградата е много красива статуетка и като произведение на изкуството. Сложих я където се вижда най-добре. Но аз харесах всички актриси, които участваха на този фестивал. Те демонстрираха много различни качества и ми допаднаха като палитра от различни изразни средства. А нашето представление не съм го гледала (смее се) и нямам мнение по въпроса.

- От колко време сте в габровския театър и колко станаха ролите Ви, изиграни в него?

- От 7 години съм в Габрово, а ролите не ги броя. От време на време някой ми поисква някакво СВ, в което трябва да ги напиша. Добавям си ги, но не ги броя. Последната ми роля преди тази в моноспектакъла беше в „Мнимият болен“, постановка на Николай Урумов. Напоследък много често си спомням и за „Халосник“ - представлението, в което влязох още като дойдох. Много приятно беше. Няколко пъти предлагах да го възстановим, но засега не се получава.

- Трупата в театъра се подмлади много. Вече почти няма възрастни актьори. Допада ли Ви промяната?

- Дойдоха доста нови, доста млади хора. Това са нови сили, нов поглед, нова философия може би. Сега започнахме репетиции на „Шибил“ цялата трупа. Аз бях много развълнувана, защото смятам, че ще се съберем всички и ще имаме работен процес, в който можем да се опознаем.

- Заедно с приятели направихте едно сдружение - „Котешката къща“, което продължава да съществува и се опитва да прави нещо за габровци. Разкажете за него. Каква е целта ви?

- С „Котешката къща“ искахме да правим нещо встрани от театъра. Първата и най-важна причина е фактът, че искахме да останем в този град. Искахме да организираме някакви събития и малко по малко също стигнахме до тази благотворителна викторина, която започнахме да правим. В началото беше два пъти в месеца, а после по веднъж. Ние сме пет човека – аз и актьорите Петко Петков и Димо Димов, както и Стойо Тинков, а Димитър Аврамов е главният инициатор на викторината. Всяка викторина има определена кауза, предложена от хората. Няколко пъти играхме за подпомагане на Клуб по таекуондо, както и за хора със здравословни проблеми. Играли сме за Приюта за бездомни кучета и т. н. Викторините продължават и сега. В същото време тече процедура „Котещата къща“ да се превърне в неправителствена организация в обществена полза. Възнамеряваме да кандидатстваме с проекти към различни донорски организации.

- От миналата година към „Котешката къща“ премина и Театралната школа за младежи, която създадохте с Вашите приятели актьорите Петко Петков и Димо Димов през 2013 година към Драматичния театър. Каква беше първоначалната Ви идея за нейното създаване?

- Тази година е петгодишнината на школата. След четири години сътрудничество с театъра решихме, че е време да се отделим и да поемем по собствен път. Нашата идея и цел беше децата, които искат да се занимават с театър, да видят какво се случва вътре в него и в професията на актьора. Да видят, че това е една тежка професия. Аз например познавам няколко човека, които са си мислели, че искат да работят като актьори. Отиват, кандидатстват, приемат ги и на третия месец те разбират, че не могат да се справят нито физически, нито психически. Ние искахме младите хора да са подготвени и да вземат осъзнато решение при избора на актьорството. Защото според мен да станеш актьор, за да бъдеш известен, не е много добра идея. В тази професия трябват сила и отговорност. Ние се срещаме с учениците от школата два пъти седмично. Съвременните деца са невероятни, по-различни са от нас, по-умни са. И според мен трябва нов подход към тях и изцяло нова образователна стратегия, за да могат те да развиват адекватно възможностите си. Например нахално започнахме да работим Шекспир с 6-годишни деца. Когато толкова малко дете започне да ти произнася думите на Жулиета, ти си мислиш, че това не може да е вярно и си страхотно възхитен. Това не може да е случайност, защото не става дума за едно дете, а за седем групи деца от детските градини. Невероятно е.

- Какво Ви дават на Вас лично заниманията с децата и младите хора?

- Радост, удовлетворение, възхищение от това как тези млади хора могат да направят нещата, които аз смятам, че не могат да направят. Решихме да дадем възможност и за изява на младежите пред публика. Нашите занимания са разделени на две части – първата е с упражнения и научаване, а във втората част се занимаваме с пиеса. През миналата година поставихме част от пиесата „Голият крал“ на Евгений Шварц. Тази година сме се прицелили в това да излезе цялата пиеса.

- Какви са Вашите амбиции за в бъдещето? Имате ли мечта да изиграете определена роля?

- Имам едно конкретно нещо, което искам да играя, но не знам дали някога ще се случи. Но искам да играя всичко, да репетирам с всички режисьори, да си партнирам с всички актьори. Всяка една среща в тази професия е много ценна. До този момент всеки, с когото съм се срещнала на сцената, ми е донесъл нещо ценно и в професионалния, и доста често в личния опит.

- Какво Ви държи в театъра?

- Аз не мога да живея без театъра.

- А какво Ви прави щастлива?

- Аз съм щастлива, когато другите са щастливи, когато и аз мога да участвам в тяхното щастие било то заради лични постижения или професионални. Когато съм част от нещо общо, което постига замисленото, съм удовлетворена.