За тортите, „Етър“ и музейното преживяване

    Нямам информационен повод за посещение в музея край Сивек. Само две причини – желание за чаша студен айрян от Занаятчийската чаршия и готовността на етърския пиар да организира посещение за всеки, който се интересува да види и чуе как се променя музеят. Докато планираме журналистически тур, се ражда и новина – „Етър“ предлага на посетителите най-новата си изложба „Открехната врата към отминали време“.

   Така че започваме от експозиционни зали 1...
    Първо виждам реакцията на младите хора – вадят телефоните и снимат. Аз също посягам към моя – искам да споделя видяното. Домакините от музея Тихомир Църов и Павлина Дамянова кимат одобрително на моето „Може ли?“ и деликатно се оттеглят на чардака – ще разговаряме после. 
    Повече от изненадана съм! Къщата с хлопкарската работилница си е същата, но горният етаж е превърнат в невероятно експозиционно пространство, което хем е на век и половина, хем създава усещане за модерност. Всичко си е на мястото – чистият дървен под, варосаните стени, високите прагове, ниските тавани, многото прозорци, които приятно поглъщат шума от чаршията... Но битът сякаш се е отдръпнал и виждам само естетизирано и организирано по нов начин старото пространство, по-скоро „освободено“ пространство. Дори огнището е чисто – няма съчки, трикрако столче, глинени съдове. Кураторите дават ясен сигнал, че посетителят на изложбата няма да види къде къкри бобът, идеята е да ни отведат другаде.
    Къде? 

    Скрит, от тавана излиза сноп лъчи и насочва  погледа към три високи куба с три експоната – моминска украса за глава, семпла забрадка за през деня и една с по-сложен възел и украса от мъниста  и цветя. 
    Някоя жена без конкретно име е оставила вратата открехната, за да ни пусне в нейния свят – да видим дрехите є, шевиците, сокая, раклата, малко вързопче с накити, скътано в ъгъла... И да прочетем историята є. Кратки, но силни текстове задържат погледа – за нелекия бит и сложния душевен свят на българката, определен от различни социални норми и роли, които я затварят десетилетия наред (без особен личен избор) в обществени стереотипи – мома при родители, снаха при свекърва, майка в семейството на мъжа си. 
    Двадесетината изречения за трите роли заслужават внимание, защото музейните специалисти са се справили прекрасно, заимствайки находчиво от стилистиката на пребогатия с паремии фолклор. Точно с тази „учена“ дума се наричат всички пословици, поговорки, притчи и други фолклорни крилати изрази, които имат оценъчен характер и изграждат стереотипи за жената чрез нейните добродетели (понякога и недостатъци).  Ето и няколко примера за паремиината стилистика на текстовете в изложбата, които лесно се запомнят:
    Момата: 
    -    Свива китки и надпява пръстени. 
    -    Хваща се на хорото до момък, но „през кърпа”. 
    -    Не си избира сама мъж, а чака да я поискат.
    Снахата: 
    -    Не поглежда свекър и девер до 40-ия ден след сватбата.
    -    Не си мие косата пред други хора.
    -    Има право на лична собственост само върху донесеното от бащиния дом.
    -    Извън дома обикновено я наричат с име, производно от собственото на мъжа є.
    Последното изречение е от полза и на шестокласник – обяснява защо Вазовата „една българка“ се нарича баба Илийца, а не баба Пена. На Кольо жена му става Кольовица, тоест на баба Илийца мъжът є е Илия. Това явление съвсем не е само „нашенско“, по-скоро често срещан източноевропейски индикатор за статуса на жената – омъжена или не. 
    Нарочно задълбавам в подробностите, защото в наглед изчистената, уж лесна изложба можеш да останеш и 3, и 30, и 130 минути – кой колкото и каквото го вълнува от „пътуването“ два века назад в миналото.     

След изкушението да докоснеш пампулите и пискюлите,  да усетиш играта на косичника и звъна на мънистата в тила на семплия манекен, те грабва магията на сокая. Уникалното забраждане, което се поставя на третия ден след сватбата, е разкошният акцент в изложбата. Българката е леко приседнала във висока стъклена витрина, а сокаят е представен в целия си блясък. Цялата стая е негова и миксът от изживявания е пълен. Ако искам да науча какво представлява това сложно извишение върху женската глава със специфична орнаментика, композиция и колорит, кураторите пак са ми дали възможност да избирам – според желанието, интереса, времето, според предпочитания от мен начин да стигна до познанието. Отдясно зад витрината са показани самите сокайни шевици – истински художествени творения с извезания в тях ритъм, симетрия и колоритни решения. Вляво графично са представени специфичните елементи на сокая – елипсовидната дъска, бялата кърпа, която покрива дъската, металните накити, цветята, везаните шевици... В един от ъглите на залата е оформено малко кътче за четене – миндерче и стойка с богато илюстрирания двуезичен каталог на д-р Аксиния Бутева „Габровски сокайни шевици“. 
    И, разбира се, цифрови технологии – на изнесен в края на изложбата екран етнолозите ни разказват още истории за сокая – филм за неговото поставяне, снимки от фонда на музея...
    Като всяка женска красота, сокайната магия има свой, интимен свят (момата се крие, докато везе) и сложна терминология. Ако искам да разбера какво е бука, месал, кръжило, смочета, подбрадник, пелешки..., мога да го направя по най-забавния начин – на красиво оформено табло има малки бели „картончета“, подвижно хванати в никелови скобки, с приканващ надпис: „Тук вратички отвори, непознати думи научи“. Тествам се – 4 думи знам и 2 научавам: смочета са металните висулки на сокая, а пелешки – нанизът от сребърни монети. 

    Същата игра, но още по-забавна, е на таблото с „роднинството“. И полезна, защото често объркваме кой кой е – зълва, етърва, девер, шурей...
    Най-ниско в зрителния пояс, от белосаните стени тук-там се „обажда“ Гиздана, за да добави нещо любопитно като „Целият сокай, който жената носи на главата си, тежи около 2,5 килограма. Красотата иска своите жертви...“ или „На сватба и на църква жените сядат отделно от мъжете.“ Гиздана е приятелката на Радумко, а двамата са малки рисувани човечета, които помагат в музейната комуникация, особено с деца. Ако не сте „разговаряли“ с тях, вероятно сте ги виждали брандирани върху шоколадите в Етърския дюкян.
    Преди последната зала се сещам за един пример – за тортата и 4-степенната еволюция. Той е на двама американци, които изследват „изживяването“ – Пайн и Гилмор. Първо майките правеха торта за рожден ден от нулата, смесвайки селскостопански продукти (брашно, захар, масло и яйца). После дойдоха готовите блатове. После започнахме да поръчваме тортите. Сега нито правим тортата, нито партито. Целият рожден ден го организират професионалисти, а тортата я избираме по каталог – добре дошли в света на изживяването! 
    Доста подобна е стратегията за музейно преживяване в “Етър“. Музеите като тортите отдавана не са същите. Просто отмина времето на хартиените лентички с текстове под експонатите и таблата с фотошопски снимки с филтър „сепия“ за състаряване и по-голяма автентичност. Без емоция, без история тези наистина ценности във фондовете са само стари предмети, грубо казано. Не, новите поколения не отказват да се образоват в музея, просто искат да е по-цветно и забавно. Нещо като еxperience мix – да има и естетика, и развлечение, и образование и... малко бягство от депресиращите аспекти на ежедневието или както го казват милениумите – да има и малко ескейп.
    В „Етър“ двете думи „Научи и преживей“ са подтекстът на „Добре дошли“, а креативността се усеща като умение на екипа – умение, което се развива в търсене на иновативни решения. Тук винаги успяват да покажат дори нещо отдавна известно като нещо ново и оригинално, премествайки погледа на посетителя от друг ъгъл, провокирайки го да бъде активен, да съпреживява идеята на музея. 
    Ще цитирам директора на музея проф. д-р Светла Димитрова, която е един от кураторите да изложбата „Открехната врата към отминали време“ заедно Павлина Димитрова (отдел Духовна култура) и графичния дизайнер Мирослав Живков. Само ще подчертая нещо много важно за визуалната комуникация – „Етър“ е първият музей в страната, в който е назначен на щат графичен дизайнер. 
    Думите на Димитрова съм записала преди година и половина на друго събитие – началото на проекта „РЕМО „Етър“ – музей за креативен културен туризъм“, но са пряко свързани с музейното преживяване и последните изложби в „Етър“: „Днес, в XXI век имаме нова концепция за музеите на открито и тя е да свържем всичко в едно – материално с нематериално наследство. Свързвайки ги, ние трябва да дадем шанс на хората, които посещават музеите, да станат сътворители на наследството. Съчетавайки всичко това, да провокираме, да накараме хората да съпреживяват с нас – кураторите, онова, което искаме да им кажем, историите, които им разказваме.” 
    В последната зала кураторите са сменили подхода за използване на пространството. Докато женската красота и творчество бяха в експозиционния център, сега въображението на графичния дизайнер е открило други, интересни решения за експониране, за да увеличи автентичността на изживяването, включвайки стените, хоризонталните и вертикални сечения в илюзия за триизмерност.

    Тук срещаме повече символика и метафори, съпоставяне на повече реалности. Дъбова врата с метални елементи, която е на повече от 160 години, е поставена в стъклена витрина. Тя самата е артефакт, врата на спомените, интересна със своята визия и надписите, издълбани върху нея през различни периоди и загатват какви събития са вълнували селището. 
    Вратата отделя дома от външното пространство и затова има роля на преход и граница. Зад вратата на дома жената има много задължения и известни права.
    В епилога на музейния разказ стои най-високото равнище на българската народопсихология – Иван Хаджийски с цитат от неговото социологическо изследване „Бит и душевност но нашия народ”:  
    “Някогашната еснафска жена – това бе майка светица, предадена изцяло на семейството, съпруг и деца. Бледостта и бръчките на нейното лице бяха израз на майчинското є мъченичество. 
    Сутрин тя осъмваше над нощвите. Докато хлябът втаса, тя приготвяше закуската. След това, докато другите закусват, тя разплескваше хляба и натоварена тежко с дъска на рамо, превита под тежестта, бързаше да го отнесе, за да не закъснее за първа фурна, когато хлябът се пече най-добре. Върнала се вкъщи, тя бързаше да закуси с това, което е останало, и почваше да готви – по-право, слагаше манджата на огъня, влизаше в стана и през работата наглеждаше яденето. Ако не бе в стан, тя сучеше цеви, сновеше, навождаше или приготвила сутрин рано яденето, отиваше на лозе, нива, бахчия или бостан. Вечер посрещаше коза, крава, доеше ги; слагаше и дигаше вечеря; и привършила всичко, сядаше до ламбата или до оджака с хурка или шиш в ръка. Между другата ежедневна работа тя отделяше дни за пране, за кърпене на прането, за шиене на нови долни дрехи, за варене на сапун и мармалад, за приготовление на зимнина. Всяка останала пролука използуваше да помага на мъжа в дюкяна или да приготовлява дребни парчета от чеиза на дъщерята.
    Жената наред с мъжа не подгъваше крак. От тежката работа тя почиваше, вършейки лека работа: плетене и предене, което ставаше на махленска събиралка пред някоя сенчеста порта или в някой по-удобен двор.”
    Хаджийски и голямата тема за равноправието и подчинението на жената в света на патриархалната култура са повод да заменим айряна с кафе на пясък и дори да поспорим с колегата Тихомир Църов. Разминаване се в музейното преживяване, защото аз искам да остана в пасивното – при естетиката и развлечението и да го предам като импресия, той е по-склонен да гледа на изложбата от идеята за равноправието и сложното дихотомично начало мъж – жена в народопсихологията.
    Но това е ценното на изложбата – младите я споделят през смартфоните, ние през професионалния и житейски опит и всички сме „Добре дошли в света на изживяването!“  Кураторите са го подготвили професионално, добавяйки към "брашното, маслото и яйцата" повече креативност и голяма доза опит.