Янислав Янков: „Старият принц още сънува Снежанки и спящи принцеси“

Янислав Янков

Янислав Янков (псевд. на Йордан Янков Йорданов) е роден на 01.08.1941 г. в Дебелец (Великотърновско). Завършва първия випуск на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" - специалност "Българска филология" (1967).

Работи като журналист в столичния и местен печат, драматург в Кърджалийския драматичен театър, редактор на алманаха за литература и изкуство "Зорница" - Габрово.

Той е един от основателите на в. "Подкрепа" през 1990 г. и на Съюза на демократичните сили във В. Търново. Първата му публикация на стихове е през 1964 г. във в. "Народна младеж". Автор е на стихотворения, драми и разкази (през 1999 г. получава наградата за разказ на в. "Артфорум" - В. Търново), мемоарни текстове, текстове за песни. Негови стихове са превеждани на немски, английски, френски, полски, румънски, руски, грузински, осетински и др. езици.

Носител на Голямата награда "Пеньо Пенев" (1984), Първа награда за поезия за морето във Варна (1993), както и редица други литературни награди. През 1995 г. получава премия от изд. "Светове" (Брюксел, Белгия) за цикъл стихове, отпечатани в колекционерска Антология на световната поезия. Поддържал е активни творчески контакти с Ласло Наги, Жак Превер, Имант Зиедонис, Ламар, Андрей Германов, Атанас Далчев, Мирон Иванов, Йордан Вълчев, Димитър Начев и др. известни български поети и писатели.

Член на Съюза на българските писатели и на Сдружение на литературни дейци "Света гора" - В. Търново (1997-2002), член на Национално общество за литература и изкуства "Формула 6" - В. Търново (от 2009 г.).

Издава книги с поезия: "Всичко, както всеки ден" (1973; с първата Голяма награда за дебютна стихосбирка "Южна пролет" - Хасково, през 1973 г., и наградата на в. "Пулс" "Владимир Башев" през 1973 г.), "Горчива кръв" (1979), "Птица без очи" (1993; 1997), "Аз съм Ной" (1999; 2003), "Виновен свят" (2002; 2007), "Влизане в Рим" (2008; Награда на СБП за поезия през 2009 г.), "Антология" (2011), и проза - "Смъртта в живота само съществува" (2014), "Бясно дърво" (2016) и "Обърната пирамида" (2020).

- „Обърната пирамида“ – това е заглавието на новата Ви книга, която наскоро отпечата издателство „Огледало“. Защо я нарекохте така?

- Защото... всичко в нея, не само е обърнато, но е и разфасовано. В нея става дума за ужасната катастрофа сполетяла няколко поколения, от която се опитах да събера отломките. Само някои. Много от тях са унищожени завинаги.

- Каква е идеята на романа? Какво иска да кажете на читателя?

- Първият отговор изчерпва вторият ви въпрос. Само ще добавя, че съм дал възможност на читателят, като остави настрани книгата да си поеме дъх, да допише празните места от „разкази в разказа”, за да станат те наистина роман. „Обърната пирамида” е една недовършена симфония в минор, изсвирена отзад напред.

- Тази книга ми се струва по-различна от останалите Ви книги с проза. Така ли е?

- Като че ли моите отговори изпреварват въпросите... Различна е и не съвсем. Разликата е, че в предните две прозаични книги намеквам само за тази катастрофа, от която, не искам да бъда краен, но е така... от която моят народ едва ли ще се съвземе. А може би ще стане чудо чрез словото и неговия инат. Това само го сънувам...

- Една от любимите ми Ваши книги е „Смъртта в живота само съществува“, която разказва спомени с български писатели. Съдбата Ви е срещнала с много от тях. Може ли да ни разкажете история с наш писател, която не сте описал в нея?

- Има много истории, които след издаване на книгата ми идват и се натискат за място в книгата. Но не всяка история може да се намъкне по терлици между страниците. Случките с наши близки хора си приличат със самите тях. Някои са за разговор и разпивка. Някои са за писане. В Габрово има един мой приятел Иван Цачев художник, може би всеки габровец, който има уши за сладки приказки, го познава. Той, ако можеше да напише това, които е на езика му, щеше да бъде световен писател от типа на Хашек, Джером Джером и Нушич взети заедно. Напънах се да напиша нещо Цачевско, но се получи пресолена самоводска яхния. Яхнията имаше вкус на всечко друго, но не и на яхния. Така че... Иван да е жив дълги години и да разказва.

- С днешна дата някак позагърбена остава поезията Ви. Имате над 20 поетични книги, носител сте на литературни награди и отличен от Френската литературна академия. Пишете ли поезия днес?

- Не е точно Френската академия. Нещо подобно, но трябва дълго да се обяснява. Чудото с крилете на Пагас е спряло до работната ми маса като стар москвич с ръждясали бутала и слепи фарове. Но в ръждясалите ламарини понякога се усеща душа човешка. Внезапно се събужда, дори в минута преди смъртта и отново грабва перото. Блудният син винаги се завръща.

- Знам, че някога сте общувал с големия поет, който е с габровски корени, Радко Радков. Какво ще ни разкажете за него?

- Бях един от многото приятели на Радко, имахме си мигове само за двамата пред чаша коняк или водка. Минути пред стръмния зид на творчеството. Кръстосване на шпаги – стихотворение срещу стихотворение. Прекрасни са дните, когато твой приятел говори, диша и те блъска с юмрук по рамото. От приятел не боли. Радко беше и си остава заплаха за стихоплетци и некадърници.

- Вие, Радко Радков и Николай Колев имате издадена една уникална книга с поезия, която съм имала удоволствието да държа в ръцете си с ръкавици. Кажете нещо за нея, защото малко хора знаят, че има такова специално издание?

- Наистина е специално издание – колекционерска Антология „музика над града” – трима поети и един художник. Тя е едно благородно хрумване на Любен Босилков, издател на уникални издания, например като луксозното шесттомното издание Съвремена българска драма. Антологията също е в 100 екземпляра още по-лукс, огромна е като формат. Представлява и галерия от картини на художничката Ваня Панайотова.

- Каква е оценката Ви за поезията в България? Имам усещането, че всеки втори пише поезия – талантлив или най-често бездарник? Изобщо като че ли поетите и писателите у нас станаха повече от читателите? Така ли е?

- Трудно ми е да давам оценки в тая бъркотия, защото книгоразпространението е обърната пирамида, разпиляно, комерсиално, извратено. Много автори остават в сянка. За малцина само се говори. Такова е отношението и към утвърдени преди десетки години таланти нахакани в епопея на забравените. Анархията и нихилизма да се отрича всичко написано и сътворено до рождения ден на наскоро излюпената поетична сврака, залива с помия телевизия, фейсбуци и тем подобни. Творци и талантливи творци винаги има. Но на повечето съдбата е съдба на осъден на смърт. Някой много важен и висок посяга с омазнена ръка и дава съвети какво да се чете, съвети... тихо, мазно и лукаво. Майка ми някога счупи две точилки в задника ми да не чета, щото щял съм да си разваля очите. Сега младата майка няма право да ошари задника на безсловестния си син да чете, защото неправителствена организация стои на пост с вилата на черния дявол и е готова да вкара бедния родител в казана. Колко бой изядох и човек станах. Ами ако не бях изял боя? Че за поезията... От времето на „промените” цял батальон пишещи баби и сополиви прощапулници се мъчат да надминат Омир и Шекспир... Имат пари. Навъдиха се и много гении в буренясалата нива на словото. Пишат с размах, както маймуна рисува на бял лист. Но едва ли знаят, че този начин на писане и шумерите са го използали, и древните египтяни. Разликата е, като чета древните драскачи, всичко се разбира. На съвременния гений нищо не се разбира...А той самият дали знае какво пише, не знам. С това помага пирамидата да си стои катурната.

- Може ли да сравните литературата в България от близкото минало със съвременната? Какво й липсва на тази днес? Или напротив – по-добра е?

- Ако говорим за истинско творчество, има разлика. Преди сто години човекът не е бил подвластен още на двигатели с вътрешно горене, радиото тъкмо е прохождало, телевизията е била още патент на марсианците. Грамофон, романи и вестници... С това са запълвали откраднатото от живота си време хората. Тогава описанието на едно цвете или една изхвърлена на улицата обувка на цяла страница не е досаждало на читателя. Сега всичко е на тагъдък – на свръхзвукова скорост. Роман над двеста страници трудно се чете. Застоялата вода не се пие. Пряката реч измества непряката. Класическият разказ бива разкъсван, уводът става заключение, изложението – увод. Последният мохикан от племето на читателите разгръща книга за десет минути в метрото, в мига преди да заспи или в нужника, където като че ли е единственото останало място за усамотение и свободна мисъл. Но на всичко, което е литература днес, нищо не му липсва. Просто дамата е облечена в други дрехи. Носи вместо цървули маратонки. Любовта пак си е любов. Омразата пак е омраза. Лаянцето пак е лайно и мирише да ти се завие свят. Нищо ново под слънцето. Добре че човешката памет е къса. След епичните текстове за Гилгамеш и след авторът на Илиядата и Одисея едва ли някой би се решил да създаде нещо изключително различно. И като заключение... Всяко нещо с времето си. Не можем да пишем със средствата на Вазов и той не би могъл да пише като нас. Младите винаги са с няколко крачки напред. Но трябва да знаят, че при голяма скорост често се пука гума. И докато сменят гумата, оня със старата трошка, наречена класическа литература, вземе, че ни покаже среден пръст някъде далече напред от хоризонта...

- Бил сте главен редактор на алманах „Зорница“ в Габрово. Какво си спомняте за тези години?

- Когато станах Шеф на „Зорница”, длъжността главен редактор беше измъкната под носа ми като порция с шунка и ми беше поднесена проста маруля отбелязана в менюто отговорен редактор. Отговорен редактор с безотговорна заплата. Но над мене хвърляше сянка разпънът столичен чадър. Чадърът се казваше Георги Пенчев, чадър с дълга дръжка чак до политбюро. Той не зае стола на Главния, а се зае да взема заплатата на Главния редактор, защото джобните не му стигаха. Такива „софианци” се пръснаха навсякъде по цялата народна република. Този човек беше нагласен да налагаше партийни правила и закони – как да се пише, какво да се пише и какво да се говори. Нареди ми да му давам сведения за всеки пишещ брат от какво е недоволен, какво приказва на четири очи, дори и на повече. Казах му – другарю Пенчев, това е жив донос. Донос ли? И ме прати да пиша история на барутната фабрика. Не беше толкова лошо, но лошото беше, че фабриката след Девети нямаше история... Алманахът беше оазис за младите автори от цяла България. Те отдавна са записани в нашата литература като майори, капитани и редници. Така викаше Севриев на Иван Радоев – Майоре!

- Какво беше някога литературно Габрово?

- Беше. Имаше хора. Кольо Атанасов, Стефан Фъртунов... Те мислеха по-малко за себе си, повече за братята си по „ оружие”. Създадоха Дома на хумора, литературния алманах, Клуба на Дейците на културата. Мен ме извикаха от Кърджали. Там бях драматург на драматичния театър. Димитър Горсов напусна Русе за да стане габровец. В дружеството на пишещите братя се появиха Андрей Германов, Слав Хр. Караславов, Станислав Сивриев, Станислав Сивриев доведе Ласло Наги за почетен член, Мирон Иванов, Йордан Вълчев, Иван Радоев... И много още, за които съм издигнал словестни паметници в сборника „Смъртта в живота само съществува”. От София, като нямаше с какво да им вземат акъла, изпращаха световни писатели да опитат габровска сливова, пъстърма от младо яре, да видят, че и в Габрово има хора с пачи пера между ребрата. Дядо ми казваше – събирай се с по-умни от теб. Умният те дърпа нагоре. Простият те затъпква в калта. И го послушахме стареца.

- Познавал сте и работата на габровските художници. Разкажете ни за Никола Николов, който създава габровската художествена галерия?

- Колю, така му викахме, беше чешит. Външно набит и малко грубоват, но обичлив човек. Като другият Колю Атанасов и Фартунов, той претендираше за титлата възрожденец от запаса. Все нещо оставаше след него... Изложби. Биеналита. Изложбена зала. Заводите се окичиха с картини. Дали ги има тези картини сега, питайте адаша му Св. Никола. Спомням си един случай. Беше поръчано от Градския комитет да се направи специален кът на партизанчето Митко Палаузов, такива бяха времената. Възложиха на един от младите художници. Той представи проект – кибритена кутийка със залепена снимка на Митко и четири клечки превърнати в знамена. Отдолу някакъв надпис. Приеха проекта и стана въпрос за хонорара. Хиляда – рече Колю. Ама, Кольо, за една кибритена кутийка цял бон. Кибритена кутийка, но хрумването, хрумването... Ако му пишем по-малко, утре вие умните ще завършвате деня с една баничка и едно кисело мляко. За една гроздова пари няма да има. С какво рисува зографът български, с бои ли или с курешки от курника на баба ви. За боята, ако ще и акана, трябват пари.

- Как преминава един делничен ден на писателя Янислав Янков?

- Като съпунен сериал. Старият принц още сънува Снежанки и Спящи принцеси... гонят го таласъми, таласъмите се маскират като народни представители, представителите се преобличат като мажуреткии за да го лъжат с жълти байрачета... После сънува екшъни. Така стъпвам наново в деня бодър и недоспал. Пия една гореща вода и си казвам – отдавна си обещал, магаре такова, да напишеш приказка за внуците си. Седни си на задника и пиши. Сядам и нищо не излиза. Излиза, че приятел се обажда да отидем и да пием кафе. Стига с твоите принцеси, ми казва приятелят. Знаеш ли колко сюжети мога да ти дам. Аз имам достатъчно сюжети, казвам му аз. Дай десет лева, че съм закъсал. Човекът въобще не се бръкна. Дава безплатно сюжети. След кафето се заклевам – ще седна и ще напиша... Не сядам да пиша. Жената заета. Слагам забрадка и сядам да готвя. Вече съм в друга роля на сцената. Баба Янислава готви блажна коприва с олио. Нека се трови комшията с луканки и пастърми, като няма коприва в двора си. Вече съм стар пръдлю, както наричаше себе си Кърт Войнигът. Имам внуци за в къщи и за продаване, но дойде Международната пандемия от букет чуждоземни вируси и помогна на някой да сложи народите под домашен арест. Сложи и внуците, пчелички в зазимен кошер. Наоколо обикалят стършели... Режа лук, очите ми ще капнат на дъската, но съм курнас и си викам – гледай си голямата пенсия от двеста и три лева, старче, и да не ти пука. Вчера трябваше домати да засаждаш. Не ги засади. Имал си диалог с молива. Имал си диалог, а няма и монолог на белия лист. А разсъдът вехне в мазата. Нарязвам лука. После две три приказки с комшийката през оградата. Няколко псувни по адрес на ангелите дето мислят за нас отвисоко да пасем нашироко. Върша и други неща. Мия си ръцете. После ги цапам. Лъскам обуща. Последно останало удоволствие. Пак си мия ръцете. Ако е слънце, сядам на слънце и си тъгувам, тъгувам до ракиено време. Останалото го пиша в стихотворения и разкази.

- Сам споделяте, че сте близо до природата. Какви истини ви нашепва тя, които човек не може да изрече?

- Преди всичко водата. Водата умее да говори и да мисли. И дърветата, и зелената тъга на тревите. Оня ден се разтревожих, че лястовиците закъсняха. Не успяха сякаш да прелетят над морето и над Родопа. Дойдоха. Никакви едни лястовици, а сякаш с тяхната помощ живея. И говорят лястовиците – да знаеш, наближихме, а нямаше къде да кацнем. Гората осечена. Билото голо. Отгоре кръжи ястребът. Какъв ястреб, питам аз. Ами оня, дето мъти ястребчета в голямата си къща в София. А какво ми каза водата, не ми се говори.

- Кои са Вашите малки-големи неща, които Ви правят мъничко щастлив?

- Или ги раздадох на тоя или оня. Или ги изгубих през дългото си скитане. Бяха един джоб нещица, дребни бисерни мидички. Но нали не можах да стигна до едрите бисери, в джоба ми дрънкаха все жълти стотинки. И се отвори каверна в джоба, малка, но черна дупка. Ония лъскави и светещи нещица едно по едно се изтърколиха на пътя. Сега две момиченца като феи и момченце с царско име вървят след мен и ги събират. И ми е хубаво да ги гледам. Зная, че ще им напиша утре приказка. Да ме запомнят...

- Кое време на деня предпочитате?

- Целият ден, от изгрева до залеза. И след това. С приятели и нощта е ден. Само че приятелите... Грабна ги ламята и сто братя юнаци не могат да ги спасят. Цялата работа за една златна ябълка...

- Коя е любимата Ви миризма?

- а изворната вода. Тя дори не мирише, тя се чувства, тя се живее. Още и на вятърът откъм морето. Морето. Да ми мирише на море.

- Съвременния живот в България не стана ли вече непоносим за обикновения човек? Май трудно е да бъдеш жив по нашите ширини?

Така е. И още повече за оня, който се е пръкнал по-високо от райграса. Как ти се струва... връзват Минчо Минчев за едно дърво, чупят му с бухалка пръстите, разбиват цигулката на плочите пред очите му. Казвам го като метафора, но е така за много бедни артисти. Какво да речем за оня, който строи къща, а няма къща, за оня, който подрязва лозата, а пие евтино вино, за наведения под лампа мъждяща, за всеки майстор на майсторлъка си. Защото има други. Не засаждат лозе. Не пекат хляба. Нито ризите шият. Не си вадят очите пред монитора. Има едни, които нито са сяли, нито са месили, нито и Приказка за стълбата не са чели, но се катерят по пустата стълба и пръскат манна небесна отгоре. Отровиха цял народ...

- Какви са прогнозите ви за България? Ще ни има ли като народ?

- Ще ни има, ако има жени да раждат. Ако се женим нерез за нерез, пуйка за пуйка, нито народ ще има, нито история. Надявам се пирамидата да си дойде на мястото. Но това няма да го видя...

- Обикновено, когато един писател напише и отпечата книга тя си тръгва по своя път…Хубаво е да захване следваща… Пишете ли сега такава?

- Да. Стигнал съм до брега на океана. Зад океана е неоткритата още Америка. Но това е сладкото на творчеството – неизвестността. И тайнството. Като при влюбването. Мъчиш се да обяздиш дивото, а то дивото те опитомява. Води те за носа. Започнал съм много истории отпред и откъм опашката. Надявам се поне една кратуна да откъсна. Никой не може да се отърве от суетата. Суетата живее и след смъртта.

- Имате ли своя максима или афоризъм, които Ви държат изправен през житейските пътища?

- При мен максимите се менят с времето и афоризмите. Някога в тоталитарно време от лозунги ми се повръщаше. Лошото е, че те още крещят от екраните и трибуните. И ме убеждават за стотен път, че простащината е вечна. Само си мени цвета и названието.

- Накрая... .Какво не си казахме, което искате да споделите?

- Не си казахме жива ли е още вярата на земята. Вечер си лягам с разбито сърце, а сутрин тръгвам да тикам Сезифовия камък. Вярата и безверието спят в един креват. Две добрини на едно място не могат да съществуват... Казахме си...