„Веселете се, небеса! Българската държава на духа”

Тази книга може да се нарече книга за българския принос в духовния живот на Европа. Хубаво е, че излиза в годината на българското европредседателство и припомня високите оценки на най-големи световни авторитети (Дмитрий Лихачов, Жозе Рюискар, Леонард Бойл, Йозеф Мелцер, Папа Йоан ХХIII, Валтер Каспер, Рикардо Пикио, Умберто Еко, Роже Бернар, Жак Фьойе, Стивън Рънсиман, Рудолф Айцетмюлер, Димитриос Гонис, Уилям Федер, Джордж Хъксли, Норберт Рандов, Димитри Оболенски, Алексей Лосев – последният представител на руското религиозно-философско учение; Генадий Литаврин, Александър Панченко, Хайнц Миклас, Иван Дуйчев, Александър Милев, Тотю Тотев...

Илия Пехливанов е избрал много сполучливо за заглавие възвание на Йоан Екзарх Български от негово слово за Възнесение Господне през XIX век.

Да припомним кой е Илия Пехливанов. Той е от Дряновския край, завършил е Априловската гимназия и българска филология в Софийския университет. Макар да работи като журналист в столични издания („Средношколско знаме”, „Народна младеж”, „Антени”), още от 1960 г. сътрудничи на тогавашния окръжен вестник „Балканско знаме” до закриването му, по-късно четяхме негови текстове на страниците на „100 вести”. Винаги се е считал кръвно свързан с родния край и нарича себе си „габровски пратеник в София”. Най-творческите му и активни години са свързани с вестник „Антени” и особено „За буквите-О писменехь”.

„Веселете се, небеса” можем да наречем дори вестник книга – защото побира и печатани, и непечатани материали от тези два вестника с основна насоченост българистиката, Кирило-Методиевото дело и неговата рецепция в Европа и по света.

Изданието започва с проникновени думи на акад. Петър Динеков, основателя на Кирило-методиевския научен център към БАН, за „един велик просветител, голям ум, всестранно надарен писател – Константин-Кирил Философ...Все повече читатели обръщат поглед към старата българска литература, чието начало постави Кирил при близкото сътрудничество на своя брат Методий, все по-често се подчертава нейното значение като велико наследство на българската национална култура”.

Илия Пехливанов додава своя „приписка” – избран от него похват в изданието, за поясняване на публикациите с днешна дата, за това „как едно проникновение на нашите възрожденци намери потвърждение от съвременни изследователи на българския принос в духовния живот на Европа”.

Няколко пъти в книгата ще срещнем името на акад. Дмитрий Лихачов, чието определение на България като „държава на духа” вече от десетилетия се е превърнало в емблематична крилата фраза. Пехливанов проследява как се поява то, включва автографа на афористичното определение и свое интервю с руския учен.

Проф. Санте Грачиоти, директор на Института по славистика при Римския университет – определя България за „славянски щит срещу монголското и османското нашествие”. В интервю пред И.Пехливанов пояснява: „Аз се запознах с вашата история в нейните основни и най-съществени събития. Бях очарован от първостепенната роля, която е играла България в съдбините на Европа. Що се отнася до образа на България като „изгорялата земя отвъд християнската крепост” – той не е нов. Употребява го един мой сънародник от XV век – Филипо Калимако Бонакорци – скоро след османското нашествие. Той живее в Полша и е автор на редица исторически съчинения. В тях пише, че Вашата страна е „предмостие към християнската крепост”. Историческата заслуга на България се състои в това, че създава преграда пред турците към Европа, тя заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и с упадъа на блестящата си култура по онова време. Единственото чувство за вина, което има Западът, е, че никоя от западните страни не предприема нещо по-решително, за да защити България... Въпреки това България запазва голямо духовно богатство...Значи тя никога не е била напълно унищожена. Обикновено робството успява да пречупи характера на поробените народи, но в България като че ли е станало обратното – то засилва нейното чувство за принадлежност към европейската духовна общност, което обяснява огромната предразположенохт на българите още преди Освобождението към европейската култура... Васил Априлов например познава добре италианския модел на езика по онова време и на мен ми прави дълбоко впечатление неговата настоятелна препоръка българите да осъвременяват и усъвършенстват своя книжовен език по начин, по който италианците са усъвършенствали своя”.

Пехливанов ни припомня и една статия на Александър Теодоров-Балан за завещанието на Васил Априлов. За Васил Априлов споменава и проф Роже Бернар, който 30 г оглавява катедра по българистика в Сорбоната и „ползваше всякакви средства и поводи да утвърди българския принос в европейската култура”. В лично писмо до Пехливанов той изповядва: „Мога да кажа като Васил Априлов, този толкова симпатичен възрожденец, който беше, въпреки анекдотите за габровци, много щедър: „Сторих онова, което можах; другите да сторят повече”.

Изданието ни припомня и за още една „габровска” връзка: за дисертацията на Спиридон Палаузов, наследник на голям търговски род от Габрово, самият той крупен предприемач и родоначалник на новата българска историческа наука за Средновековието (медиевистиката): именно Спиридон Палаузов създава понятието „Симеонов век”. Накратко е представена дисертацията му.

Във „Веселете се, набеса!” ни предстои среща и с прочутия Джон Атанасов, поместени са приносни текстове от друг габровец – Петко Тотев, споменава се приносът на нашата съгражданка Татяна Николова-Хюстън, Националната Априловска гимназия и нейното издание „Денница”.

Само месец след националния празник 3 март е добре да си припомним и че при подписването на мирния договор в Сан Стефано на 19 февруари/3 март 1878 присъства и еленският препис на „История славянобългарская”, направен от Дойно Граматик – точно когато европейските политици и дипломати се питат имало ли е самостоятелна българска държава в миналото и каква е била тя. В този момент паисиевото слово, старинните гербове, историческите сцени и надписи показват, че България е била векове наред силна самостоятелна държава и заслужава отново да бъде свободна и независима.

Поместените автографите на Рикардо Пикио, Умберто Еко, Мартин Наг, Хартмут Хербат, Святослав Рьорих, Мерсия Макдермот, Роже Бернар, Джун-ичи Сато, Ян Йендзие, Сьоичи Кимура и др., изписани на български, внасят особена, автентична струя и прилив на гордост и себеуважение изпълват всяко родолюбиво сърце.

„Веселете се, небеса!” трябва да се прочете от всеки българин. Тя е като бездънен кладенец – колкото по-надолу стигаш, толкова повече се убеждаваш, че пред теб е безценно съкровище. Може само да се съжалява, че издателите са избрали чисто символичен тираж.

Венета Георгиева-Козарева