Представят книгата на Илко Илиев "Шантави истории" на 15 декември от 17:15 в РБ "Априлов-Палаузов"

„Шантави истории“ е повест, която в над 260 страници проследява перипетиите на автора по неговия път към обогатяване на личните му музикални познания, неочакваните срещи с паранормалното, странните понякога начини за трупане на житейски опит, както и видното му участие в национални и международни джазови сцени.
Илко Илиев е аранжор, композитор и публицист, отличен за дейността си като музикант със „Златна лира“ от СБМТД и почетния знак на Община Габрово за цялостния му принос в утвърждаване авторитета на габровската музикална култура.
Редактор на книгата е Янислав Янков. Предговорът е на проф. дфн Сава Василев. Корицата е дело на Зорица Пенчева.
Илко Илиев има още три книги: „Справочник на английската терминология в популярната, танцова и джазова музика”, „Тъга по слънчева вода” (публицистика), „Габрово. Джаз и още нещо” (историческа).

Проф. дфн Сава Василев:

...Освен с нотите, оказва се, Илко Илиев отдавна си има вземане-даване с думите. Пише добре, при това не само когато разказва за музика. Особено за джаза и оркестрите, в които е свирил. Доказва го книгата му „Габрово, джаз и още нещо“ (2021). Извън това е автор на статии с разнообразно съдържание, рядко явление между професионалните музиканти. Впрочем, пише и хубава детска музика.
Споменах книгата му за миналото на джаза в Габрово и се сещам за Георги Ръцев от Велико Търново, който публикува „Популярната музика във Велико Търново“ (2010) и „130 години военна музика във Велико Търново“ (2013). Книгата на Илко Илиев „Габрово, джаз и още нещо“ е от тази редица, но в нея проблясва нещо повече от стремеж да се запише (запази), предаде (пренесе през времето) най-важното от по-близкото и по-далечното минало на джазовата музика в любимия град. И това е искрата на литературата. Тя е в основата и на настоящото издание – в нея разказът е безусъмнително личен, а се води от трето лице. Артистичен опит за дистанция – оптика, чрез която се проектираш върху екрана на времето и се наблюдаваш. Можеш да си едновременно себе си и нещо друго. Да, Момчето е проекция на автора, но и авторът иска да съхрани своята автономност. Правото да се наблюдава и коментира. Както се досещате, и сега става дума за музика. Но не само. Мнозина от нас, близки по възраст и опит на Илко Илиев, ще разпознаят фрагменти от собствения си живот – перипетиите с вездесъщото балканче, изкуството да оцеляваш в лабиринтите на системата и не на последно място, онова отвратително чувство на зависимост и несигурност, на беззащитност и изолация, с което сякаш бяхме родени и което мислехме, че ще ни съпътства до края на дните ни. Слава богу, поне в това отношение извадихме късмет и надживяхме системата!
Момчето е вездесъщият, пътуващ през времето герой. Имало е шансът, макар и под опека, да попадне отвъд Желязната завеса – една от малкото привилегии на музиканта. Благодарение на професията, Момчето се чувства свободно. Умее не само да гледа, но и да вижда. А видяното не винаги буди оптимизъм. Особено ако си бил на Запад и трябва да се завърнеш у дома, към реалността. Понякога сравненията обезсърчават. Друг път биват победени – с малко повече хумор, ирония, самоирония. Така се раждат, една подир друга, върволици от смешни и тъжни истории. Има и трети, заредени с повече носталгия и топлина – заради детството, младите години, първите любовни трепети и мяркащите се силуети на жени. Но почти всички разказват за хора и оркестри. За следите в паметта на Момчето.
Илко Илиев пише увлекателно, умее да фабулира. Книгата му не е традиционна разходка по стъпалата на времето. Събитията се изпреварват, забавят ход, понякога избързват, друг път нарочно разменят местата си, за да се превърнат в нещо специално. В литературна реалност, която може и да следва житейската, но се подчинява на свои закони, чувства се автономна и различна.