Отбелязахме 100 години от рождението на Радой Ралин

Няколко месеца преди това излезе от печат една уникална литературна анкета – „Просто живях…“ на литературния историк и критик Вихрен Чернокожев правена в продължение на години със самият Радой Ралин. Двамата вече не са между живите, но книгата остава литературен паметник, който разкрива живота, творчеството и духовния свят на неповторимия сатирик.

Още в първите редове на предговора Росица Чернокожева, съпруга на Вихрен Чернокожев, е написала: „Новите поколения млади хора почти не знаят кой е Радой Ралин. Или знаят нещо откъслечно и еднозначно. Радой Ралин не беше само личност – той беше институция, въпреки, че казваше: „Просто живях…“ и „Не се състоя срещата с моя живот…“. Анкетата, която правеха с Вихрен Чернокожев, продължи много години. Тя се основава на десетки касети записи на магнетофонна лента и стотици часове общуване между двамата. Вихрен прослушваше записите многократно и с благоговение. Той беше останал без баща още двегодишен и чувстваше Радой не само като свой духовен баща, а като мъж и приятел, дал му много, отвъд роднинските връзки“.

От предговора научаваме още, че литературната анкета не е довършена. Времето не стига сякаш и за двамата… Тя е замислена в рамките на проекта „Литературни анкети“, който години наред ръководи проф. Иван Сарандев в Института на литературата – БАН. В ценното четиво има около сто въпроса и отговора свързани със световете на поета-сатирик достигнал литературните ни върхове, но и истинска колоритна личнаст. Анкетата се чете на един дъх. В нея читателят може да открие пресечните пътища на Радой Ралин с други светли имена от българската литература. Тази литературна анкета „е делото на живота“ на Чернокожев.

Художник на книгата е Калин Николов, който е близък и до двамата творци и прави техни рисунки.

Росица Чернокожева разкрива още една тайна в предговора: „През 70-те и 80-те години на миналия век аз живях в Габрово и работех в Окръжната библиотека, а после в Дома на хумора. Професионалните интереси в теорията и историята на смеха доведоха Вихрен на бианалетата в Габрово. Животът ни срещна по повод една библиография на носителите на наградите „Георги Кирков“ на Дома на хумора, сред които бе и Радой Ралин. Вихрен изработи библиографията, а аз бях библиографски редактор на изданието. Така Радой ни събра и така започна и общия ни семеен живот с Вихрен. Съдбата избра и в тази анкета аз да направя първоначалния вид на именния показалец към нея. Дори и след като Вихрен си отиде от този свят (29. 07.2018). Радой в анкетата отново ме събра със съпруга ми“.

Ще припомня, че сред псевдонимите на Радой Ралин са Младен Волен, Димитър Ралин, Ралко, Радойа, срещат се и други. Творчеството му е превеждано на 27 езика, включително и китайски.

Сатиричните му творби са изключително популярни до днес. В тях се вижда чувството му за справедливост. Писателят предусеща взривоопасните места на социалното пространство. Епиграмите му често се цитират в социалните мрежи и имат привкус на фолклор. Известен е с книгата „Люти чушки“, изгорена през 1968 г. в пещите на Полиграфическия комбинат в София. Една любопитна подробност е, че литературен критик и писател Петко Тотев, който е габровец, пише единствената положителна рецензия по онова време за известната книга на Радой Ралин.

Той възражда апострофа, афоризма, сатиричната парабула, разширява съвременната сатира, работи във всички жанрове на сатиричното изкуство.

Името на Радой Ралин е свързано с нашия град. Той е автор на „Светът е оцелял, защото се е смял“, израз превърнал се в емблема на Дома на хумора и сатирата. В литературната анкета на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин сатирикът – философ споделя, че след като завършил прогимназия, където свирил трета цигулка в училищния оркестър пристига в Габрово, където заедно с оркестъра, представят концерт. „Дълго време бяхме репетирали „Испанка“ от Равел и „Малка нощна музика“ от Моцарт; аз свирих само една нота…“, типично в хумористичния си стил разказва той. С този репертоар оркестъра се представя в града ни.

Истинското му име е Димитър Стефанов Стоянов. Роден е в Сливен 23 април 1922 г. Баща му е книжар и печатар, собственик на книжарница „Модерно изкуство“. Майка му Кина Стоянова е религиозна жена.

Димитър завършва гимназия в родния си град през 1941 г. Записва се да учи право в Софийски университет. Младоста му минава около творци като Александър Вутимски, Никола Вапцаров, Веселин Ханчев, Александър Геров, Атанас Далчев. По това време полицията го следи под кодовото име „Философът“ и регистрира изключването му от училище за четене на леви стихотворения. По-късно комунистическата власт го преследва под псевдонимите „Злобния“ и „Козела“.

За първи път отпечатва стихотворения през 1931 г. в детския вестник „Изгрев“ в Сливен. Първите му хумористични стихотворения и анекдоти са отпечатани през следващите десет години във вестник „Бургаски фар“.

През лятото и есента на 1941 г. списва и редактира нелегален антифашистки бюлетин „Истината по антисъветската война“ заедно с Мундров и Скубарев. На следващата година е арестуван.

През 1944 г. за три месеца завежда отдел „Агитация и пропаганда“ в Околийския комитет на  Отечествения фронт в Сливен, но поради несъгласие с „революционните“ действия на комунистическото ръководство той заминава доброволец на фронта. Участва във Втората световна война.

Редактор е в списание „Славяни“, също във вестник „Литературен фронт“. Бригадир е в Югославия. През 1949 – 1950 е вече в Чехословакия, за да изучава езика и културата на страната. Участва в Младежките фестивали в Букурещ и в Москва.

През 50-те години, когато джазът в България се смята за еретично изкуство, Радой Ралин е един от защитниците и поддръжниците му. С Милчо Левиев създава през 1965 г. формация „Джаз Фокус“ за озвучаване на късометражните филмчета на сатиричната кинорубрика „Фокус“. Авторът на епиграми е от създателите на „Сатиричен театър „Стършел“– първият български театър на сатиричната миниатюра.

През 1952 – 1961 г. е редактор във вестник „Стършел“, част е от екипа на вестник „Литературни новини“, две години е в Студията за игрални филми, после и в Студията за хроникални и документални филми, където създава поредицата късометражни документални киносатири „Фокус“. Редактор в изд. „Български писател“ , също в Българска кинематография, във вестник „Литературен фронт“. От 1992 г. заедно с художника Борис Димовски и сина си Кин Стоянов издава за кратко вестник „Щастливец“.

Радой Ралин умира на 21 юли 2004 г.  във Военна болница в София. Носител е на различни награди. През 2003 г. е удостоен с Национална литературна награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“, връчана от Община Пазарджик за цялостното му литературно творчество и принос в хумора и сатирата.

През 1993 г. връща наградата „Добри Чинтулов“, защото е „компрометирана в миналото“. Пет години по-късно отказва предложената от президента Петър Стоянов лична пенсия „за заслуги“. Отказва да приеме и финансовото изражение на държавната литературна награда „Христо Данов“ за 2000 г. в размер на 5000 лева. Не приема награда от Народното събрание по случай 24 май, придружена с 2000 лв., както и наградата за цялостно творчество от 11-ия кинофестивал във Варна „Любовта е лудост“, септември 2003 г.

Името на Радой Ралин носи площадът пред бившето кино „Изток“, срещу хотел „Плиска“, в София. На 24 май 2012 г. там е поставена и бронзовата му фигура, изработена от приятеля му, скулптора Георги Чапкънов. Статуята е в цял ръст и естествени размери, стъпила направо на плочника, без постамент. На сутринта, след откриването на паметника, при букетите с цветя се появява лист с надпис: „Радой Ралин – будната съвест на народа, при комунистическото Мракобесие“. На него е наименуван връх Радой Ралин на остров Ливингстън в Антрактида.

Може би е време габровци да нарекат улица на негово име, защото творчеството му пронизва дълбоко с връхчето на перото и от там потичат хиляди голи истини…Понякога смешни, а най-често тъжни…