Нина Димитрова: Комедията има висша мисия - да обърне погледа на човека към самия него и да го накара да се посмее на себе си, не над другия

Нина Димитрова е актриса и режисьор. Завършва актьорско майсторство за куклен театър в класа на проф. Атанас Илков през 1988 г. с наградата за най-добра женска роля на Международния фестивал на театралните академии във Вроцлав, Полша. Нина създава Театър „Кредо“ през 1992 г. и още с първия си спектакъл – „Шинел“ по Гогол, спечелва национално и международно признание. Вече 30 години спектаклите на театър „Кредо“ обикалят световните сцени. Стават част от престижни театрални фестивали и са носители на призове и отличия. Нина Димитрова преподава актьорско майсторство за куклен и драматичен театър. На 7 април тя ще получи Награда на името на Георги Калоянчев за цялостно творчество. Тя ще бъде част от професионалното жури по време на Международния театрален фестивал на комедийния и сатиричния спектакъл 2 – 9 април в Габрово. 

(Интервюто с Нина Димитрова е подготвено от Емилия Илиева, експерт „Връзки с обществеността“ в Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово)

- С какво свързвате Габрово?
- Свързвам Габрово с първия фестивал на комедията. Невена Митева, тогавашният директор на Драматичен театър „Рачо Стоянов“, покани Театър „Кредо“ да открие първото издание на фестивала със спектакъла „Шинел“ по Гогол. Може да се каже, че съм своеобразна кръстница на този фестивал. След това сме гостували на него със спектакъла „Каквото направи дядо, все е хубаво“ по Андерсен. През 2016 година Невена Митева покани „Дневникът на един луд“ по Гогол на фестивала на моноспектакъла „ВГМОТ“. Това беше първият фестивал, на който спектакълът бе показан и на него получи първата си награда. Петко Койчев, настоящият директор на Драматичен театър „Рачо Стоянов“, ме покани тази година да съм част от журито на фестивала на комедията и сатирата и много се радвам, че отново се връщам в един град, с който ме свързват и по-далечни спомени. След като завършихме ВИТИЗ, аз и още четирима мои колеги искахме да дойдем във Вариететния театър в Габрово. Вили Цанков, тогавашният директор на театъра, ни покани и трябваше да водим битка с Министерството на културата, за да се преразпределим. По онова време съществуваше тая робия към държавата – разпределение, отиваш където ти кажат след като завършиш висше образование. Цяло денонощие пътувахме от Габрово до София на автостоп с какви ли не превозни средства, за да занесем на следващата сутрин в министерството писмото от театъра, с което се отправяше искане да бъдем разпределени в Габрово. Министерството на културата не ни разреши да дойдем всички заедно във Вашия град и групата се разпадна. Аз и още двама мои колеги отидохме в друг театър. Много пъти съм идвала в Габрово не по работа. Има дух в този град, някаква особена прелест, свита в гънките на Балкана, а хората, които срещам, са толкова радушни и отзивчиви. Публиката е удивителна, а с колегите от двата театъра в града - драматичния и кукления, ме свързват прекрасни спомени и чудесни професионални отношения.  
- В какво се крие силата на хумора и сатирата според Вас?
- Гогол е казал, че смехът е „велико“ и „сериозно“ нещо, „от него се бои дори и този, който вече от нищо не се бои“. Страшно оръжие е смехът в ръцете на онзи, който иска да пречиства със смях, а не да обижда и да руши. Смехът, който аз изповядвам, е човеколюбивия смях, който „излита от светлата природа на човека“, както казва Гогол. В сериозността и светлата природа на смеха се крие силата му. Човекът се отличава от животните по това, че притежава способността да се смее. Негова е и отговорността на какво се смее.  
- Подценяван жанр ли е комедията?
- Не мисля. Сериозната, висока комедия също защитава прекрасното, както и високата трагедия, само че по обратния начин, не като утвърждава идеала, а като осмива порока, задушаващ идеала. Затова всеки, който се захване да прави комедия, не трябва да забравя това. Комедията има висша мисия - да обърне погледа на човека към самия него и да го накара да се посмее на себе си, не над другия. 
- Споделете представата си за идеален спектакъл?
- Спектакъл на ръба на трагичното и комичното, какъвто е и самият живот, който да ме накара да мисля със сърцето си, да чувствам с ума си, да гали естетическото ми чувство, да ми предлага необичаен поглед, съдържателен и формален, към познатото и да ми даде възможност да се забавлявам интелигентно.
- Защо са важни театралните форуми?
- Заради срещите – на зрителите с театъра, на творците със зрителите и на хората на театъра помежду им. Професионалният смисъл е в обмяната на идеи и сверяване на часовника – да видиш къде си в общата картинка на случващото се в театралния свят. Това разбрах от 250-те международни фестивала, на които съм участвала с моите спектакли през изминалите 30 години.

Стелиан Радев и Нина Димитрова в спектакъла „Шинел“ по Гогол на Театър "Кредо"

- Разкажете ни забавна случка, свързана с театъра?
- При едно прекачване на летище Хийтроу в Лондон наземните служби отказаха да ми дадат информация дали клетката, която е целият декор на спектакъла „Шинел“, е качена на самолета. Беше важно тя да пристигне заедно с нас и невредима, защото ден след пристигането ни в София трябваше да летим за Атина на друг фестивал. Настоях да получа информация, отказаха да си изпълнят задължението. Вдигнах скандал, не помогна. Запънах се втори път пред вратата на самолета и казах, че няма да се кача, докато не извършат проверката и не се разбере какво се случва с клетката. Те пък ми казаха, че самолетът може да си излети и без мен. Предпочетох да лети с мен. Качих се. Но взех на мушка стюардесите, които според мен, трябваше да направят нещо по въпроса с клетката. Те пък се опитваха да ме накарат да си закопчая колана. Аз, не та не, викам си, като не се закопчая, ще бойкотирам излитането. Но самолет Петко не чака и нямаше как, закопчах се и се разревах. Колкото по-високо се издигаше самолетът, толкова по-драматично ревях и нареждах на глас. Целият самолет взе участие в успокояването ми. Стюардесите се уплашиха да не се опна в небесата, само мъртвец им липсваше на борда. Предложиха ми напитки от първа класа. Аз гордо ги отказах и продължих да рева и да умувам как да упражня пътническото си право да получа информация за ценния си багаж. Когато изгасна сигналната лампа за закопчани колани, вече имах нова идея как са постигна своето. Запътих се право към пилотската кабина. Според мен вторият пилот нямаше никаква работа по време на полета и затова реших да му отворя работа - да се обади до кулата и да им каже да проверят как стои въпроса с клетката. Учтиво бях изтикана от кабината и пак се оказах на пътеката в изходно положение. Тука вече не издържах и изпаднах в неудържимо ридание от върховно отчаяние и безсилие. Загубих битката. Вече нищо не беше в състояние да ме спре да скоча от самолета. Като не стана моята, поне да объркам тяхната сметка. И тъкмо обмислях от коя врата ще е по-удобно и драматично да скоча и изведнъж един млад човек на първата седалка в първа класа ме покани да седна при него и започна да ме успокоява. Дори ми обеща, че клетката ще бъде доставена в София навреме! Защото и той, и всички пътници вече разбраха, че тая клетка трябва да лети след ден в друга посока и ще се провали участие на фестивал. Дали защото човекът беше някак си много спокоен и убедителен, дали защото установих, че не ми се скача точно сега от самолет, не знам, но се кротнах. Пък и то се видя, че каквото и да правя, нищо няма да се промени. Те бяха много, аз - една. И кормилото на самолета беше в техните ръце. Полека-лека се примирих с факта, че няма да получа информация за клетката и тая безсмислена разправия толкова ме изтощи, че заспах. Пристигнахме в София. Сбогувах се с любезния ми спътник от първа класа. На тръгване той ми даде визитната си картичка, която пъхнах в джоба, без да я погледна. Отправихме се към лентата за багаж с надеждата клетката да се появи на нея. А на багажната лента гледаме странна картинка. От двете й страни бяха наредени всички митничари, които бяха на смяна в тоя ден на летището. Решихме, че правят хайка за наркотици. Но пък нямаше куче. За сметка на това имаше някаква особена напрегнатост и тържественост в това странно струпване на митничари на едно място. След стотиците излитания и кацания на аерогара София, с митничарите си бяхме станали направо роднини, виждах ги по-често, отколкото родителите си. Срещах ги по два пъти на всяко пътуване, понякога по няколко пъти в месеца. И още преди да стигнем до лентата за багажа, чуваме да се провиква началникът на митнически контрол на аерогара София: „Абе, що така бе, хора, не се познаваме от вчера? Нали знаете, че ако има проблем, веднага помагаме. Ще я намерим тая клетка.“ Викам си на акъла, колко бързо се е разнесла новината за клетката. Как ли са разбрали? Сигурно някой от пътниците преди нас е разказал за изпълненията ми в небесата. И тогава чувам началникът на митничарите да казва: „Що трябваше да замесвате чак министъра?“ Въобще не разбирахме за какъв министър става дума.
Решихме, че си правят шеги с нас. След всичко преживяно дотук хич нямах чувство за хумор на тема клетка. Но накрая се разбра каква била цялата работа. Оказа се, че младият човек от първа класа, който ми обеща, че клетката ще бъде доставена навреме, е министърът на държавни митници и човекът вече беше взел мерки да изпълни обещанието си и бе строил митническия състав на аерогарата около лентата. Инстинктивно бръкнах в джоба, извадих визитната картичка, сверих името и се убедих, че няма шега, няма измама. Министърът дал нареждане на служителите от митнически контрол, в случай, че клетката на „Шинел“ не пристигне с нашия полет, да се задействат да пристигне в София в следващите 24 часа. Не се наложи да действат. Клетката пристигна невредима и си тръгна от аерогара София, съпроводена от конвой митничари, начело с началника им, който тържествено, като на коронация, я понесе към таксито. 
- Отправете Вашето послание към габровските зрители!
- Желая на всички зрители в Габрово здраве и здравословен смях по време на фестивала на комедията и сатирата и не губете чувството си за хумор, с което сте пословични, различни и уникални. До среща в театралната зала!