Инж. Петьо Василев: „Руси Пенчев е най-добрият футболист, който Габрово е имал”

Завършва специалността Двигатели с вътрешно горене в техникума в Хасково, а след това и Габровския университет. Инж. Петьо Василев е тренирал баскетбол, футбол и тенис на маса. От декември 1971 г. започва да играе в габровския футболен отбор Чардафон-Орловец. Има активна състезателна дейност до юли 1980 година.

- Г-н Василев, какъв е извървяният от Вас път, докато се отдадете на спорта?
- В село Желязковец, което се намира близо до гара Самуил, но там съм живял 4-5 години. Баща ми отиде да работи като сондьор във Варна и след известно време прибра и нас. Живяхме там две години, но по онова време който нямаше жителство, трябваше да напусне големия град и да отиде другаде. Тогава баща ми стана миньор в Димитровград, където завърших началното си образование. Средното си образование по специалността „Двигатели с вътрешно горене“ завърших в техникума в Хасково, след това отидох в Пловдив и оттам кандидатствах в Габровския институт.

Петьо Василев вкарва гол с глава на "Светкавица"-Търговище

- Откога започнахте да спортувате?
- Още докато бях пионерче в Димитровград е моята страст към спорта. Там играех баскетбол и тенис на маса. Оттогава е моята страст към спорта.
- Обикновено момчетата се насочват към футбол, а Вие към тенис на маса и баскетбол?
- О-о-о, тренирах тогава и футбол. Но тенисът на маса беше много добре развит в Димитровград. Станах дори окръжен шампион за пионери. Но след това, когато преминах в по-горната степен на обучение – средното образование, тренирах само футбол и баскетбол. Ходил съм на 4-5 републикански първенства по баскетбол в Хасково и едновременно с това играех и футбол в отбора на „Миньор“, Димитровград.

- Спомням си, че навремето почти всички ученици имаха желание да спортуват и тренираха различни видове спорт?

- Така беше наистина.

- Не Ви ли се струва, че по-голямата част от днешните млади хора са по-индиферентни към спорта, нямат хъс към него?

- Завладяла ги е техниката. Повече от тях предпочитат да играят най-различни игри на мобилните си телефони. Гледам и по моя внук. Той като се залепи към екрана на айфона си и не се откъсва от него.

В Хасково играех баскетбол в юношеския отбор, след това ме взеха и в юношеския отбор по футбол на Димитровград. Играех едновременно в баскетболния и футболния отбори. По-късно ме взеха при мъжете в Димитровград. Завърших с много добър успех техникума, но не исках да кандидатствам за висше образование. Бяха ми обещали да ми уредят работа в мините и да играя футбол. Но се оказа, че не може, защото имам средно образование. А там човек със средно образование нямаше право да работи. Приемаха хора само с основно или без образование.

Взеха ме в казармата в Пловдив и си казах: Със спорта съм дотук, край! Ще кандидатствам отново и повече няма да се занимавам нито с баскетбол, нито с футбол.

След това кандидатствах в Габрово и ме приеха студент тук. Когато дойдох в града, бях решил въобще да не се занимавам със спорт.

Отляво-надясно прави: Вангел Стаматов, Тошко Тодоров, Георги Димитров, Ангел Лулчев, Кирил Жеков, Кирил Панаретов, Христо Главанов, Петър Николов, Иван Василев, Руси Пенчев, Петьо Василев, Веско Ганчев. Клекнали: Красимир Бурчин, Михал Михалев, Красен Маринов, Георги Павлов, Йордан Йорданов, Венци Петров и Васил Тачев

Имаше вътрешно първенство в института между групите. С едно от момчетата от нашата група – Гошо Тъпанчев от Дряново, сме играли един срещу друг, докато бях в юношеския отбор на Хасково. Двамата като се хванахме и победихме всички останали. Станахме шампиони на университета. Но от баскетболния отбор на „Янтра“ ме видели, кандърдисаха ме да играя и станах състезател по баскетбол.

- А кога и защо преминахте към футбола?

- Съвсем случайно. Един ден гледах тренировките на отбора на института в двора на ТМЕТ „Д-р Никола Василиади“. Оказа се, че им липсва един човек, за да бъде тя пълноценна, и ме кандърдисаха да се включа и аз. „Не ми се играе футбол“ - отговорих, но те продължиха: „Влез, бе! Влез!“. И аз какво – да се правя на интересен ли? Влязох на игрището и започнах да играя, както си знам.

- Развихрихте се?

- Тогава колегите от отбора започнаха да ме убеждават да се присъединя към отбора на института поне от време на време. И аз им обещах, че ще ходя само на някои от мачовете – по-важните. Играх наистина. Не знам на кое от всички мои участия в студентския тим Иван Войсков ме забелязал и ме препоръчал на габровския „Чардафон-Орловец“. Това стана през 1971 година, играех централен нападател в университетския отбор „Академик“ в Габрово. Тогава ми предложиха да отида в мъжкия отбор на „Чардафон - Орловец“.

- И Вие се съгласихте?

- Съгласих се. Тогава получавах стипендия за висок успех, но въпреки това парите не ми стигаха, макар родителите ми да ми изпращаха също. И си казах, защо пък да не вземам още някой лев. И така влязох в отбора. Бях един от най-малките в него. По-малки от мен бяха само Иван Мучев и Николай Илиев, който беше набор 1952 г. Всички останали бяха по-големи от нас – родени през 1941-ва, 1942-ра.

- По-големите състезатели уважаваха ли Ви, успяхте ли бързо да се впишете в отбора, имаше ли разлика в отношенията между по-младите и по-възрастните футболисти?

- Приеха ни в отбора нормално. Но като се поогледах, разбрах, че за нов нападател в него няма да има хляб. Нападението тогава беше много добро. Самия мен ме взеха за център нападател, тъй като бях много висок, но сега с този мой ръст вече футболистите се считат за малки. Сега се търсят много по-високи момчета. Макар тогава да бях един от високите състезатели, вече не е така. Дебютът ми беше в мач срещу „Черно море“, Варна. Но през този сезон отпаднахме от „А“ група, тъй като ни отнеха точки заради обвинение срещу клуба за опит да бъдат подкупени футболисти на „Берое“ - Стара Загора. Този факт въобще не попречи на самочувствието на отбора и играта на нас, състезателите, защото ясно съзнавахме, че сме добри, че нашият тим е силен.

- Какъв беше съставът на отбора тогава?

- Тогава в „Чардафон-Орловец“ бяха футболисти като Руси Пенчев, Людмил Топузов, Георги Павлов, Михал Михалев, Красен Маринов, Васил Тачев, Петър Николов, Кирил Жеков, вратар беше Кирил Панаретов.
Когато започнах да играя в отбора, усетих, че защитата е по-слаба, ориентирах се към нея и дълго време бях десен бек. За него се конкурирахме с Пешо Николов, но въпреки това с него ни свързваше здраво, истинско приятелство. А и взаимоотношенията между всички състезатели в отбора бяха такива, което беше решаващият фактор още през следващия сезон, след отпадането ни от „А“-групата да се върнем отново в нея и то със солиден аванс. Само от шест мача ние успяхме да завоюваме 11 точки. По същото време за треньор на отбора на мястото на Лазар Панчев дойде Иван Колев, който също е голямо име в българския футбол, дългогодишен национал, с много добра игра в тогавашния шампион на страната ЦСКА.

По онова време, помня, при нас беше и Кирил Жеков - образец за футболист-професионалист. Той беше кореняк софиянец и игра до края на кариерата си в Габрово. Беше 1941-ви набор, а в отбора имаше момчета от 59-ти набор – 18 години разлика. Тя беше и най-голямата, която е имало в отбора. Дори другите – Тошко Тодоров, Веско Ганчев, които дойдоха, бяха 1955 набор. В един период от време Веско Ганчев беше най-доброто крило в България. Той, Васил Тачев бяха най-добрите и неслучайно Тачо го взеха в националния отбор.

- И Веско Ганчев са канили за националния отбор?

- Но точно тогава му счупиха крака, за съжаление, тъй като за мен той несъмнено беше най-добрият в България.

- Започнахте да играете в „Чардафон“?

- Заиграх защита и 6-7 години бях абсолютен титуляр. Самият аз съм на мнението, че Руси Пенчев е най-добрият футболист, който е имало Габрово – той беше всестранно надарен, интелигентен играч.

Тогава често си говорехме с момчетата на житейски теми, обсъждахме какво ли не. Тогава казвах на колегите: „Момчета, футболът не е за цял живот, трябва да се мисли за много други работи. Какво ще правим след това“. Да не говорим, че има и контузии. Пример за това е талантливият Васко Ганчев, който беше спънат в своя възход от сериозната контузия.

- По време на мачовете имаше ли съдийски изкривявания?

- Свидетели бяхме и на такива случаи, които убиват желанието. Имахме един колега – Иван Иванов, който в един момент не издържа и извика: „Другарю съдия, това беше дузпа! Защо не я свирихте?“ А съдията му отговори: „А! Че къде я видя? Върви я бий, бе“.

- В Габрово имаше наистина качествен футбол, защо градът не успя да го запази?

- Според мен една от причините се крие в непрекъснатата смяна на треньорите, които въпреки че бяха хвалени, детско-юношеската ни школа не беше на ниво. Не беше като в Димитровград, където за развитието на спорта бяха създадени много добри условия. Макар да не харесвах града. Когато дойдох в Габрово, тук много ми хареса. А и много хора ме приеха добре, с които съм приятел и досега. Тук всеки те посреща сърдечно – може да има само един боб, но ще ти го сервира с широка душа. Та аз още от 1970 година съм приятел с Цоньо Ботев, с Иван Тосунов, с още много баскетболисти, с които си останах приятел и до днес. Макар да се прехвърлих към футбола, винаги съм играл със сърце. Не, че съм бил най-добрият, но играта ми е била постоянна.

- Какъв е най-силният спомен от футболната Ви кариера, който помните и до днес?

- Беше от мача с „Локомотив“, Пловдив. Завършихме 7:5 за тях. Тогава вкарах и гол. Бяхме на ръба да извоюваме победа. Но съдиите дадоха свободен удар и от 5:4 стана 6:4, след това 6:5 и по едно време Гочето Василев вика: „Какво става? Накъде сме тръгнали?“ - то на таблото не остана място за изписването на резултата. И така съдиите ни удариха яко.

Но сме имали и весели случки. Иван Колев беше голям образ като треньор. Той беше и голям футболист, майтапчия и по този начин повдигаше духа на нас, футболистите.

Бяхме на подготвителен лагер на „Люляците“. Вратите на тоалетните тогава бяха така направени, че долният им край беше 40 см над пода. Главана влязъл в тоалетната, а аз и Иван Мучев сме пред нея. Иван Мучев застанал пред мивката, а аз държа маркуча за миене на пода. Мучето пусна силно водата, тя облива цялата тоалетна, Главана излезе на бегом навън и вижда Иван Иванов - Гунчо, и той беше майтапчия, и Главана помислил, че го е облял Гунчо и без да го пита, му забива един шамар. Ние с Мучито се скрихме. Гунчо обаче отиде при Иван Колев и му казва, че Главана го бие. „А, бие те!“ - учуди се треньорът и веднага вика Главана при себе си и му казва: „Главане, защо не му удари още един шамар, бе?!“

Вече свършва лагера на „Люляците“, нагласили сме си багажа и ще си тръгваме, но не щеш ли, тъкмо ще се качваме на рейса и идва група млади учителки от Русе. Щом ги видя, очите на треньора светнаха, той взе мигновено решение и каза: „Момчета, ръководството реши да останем, защото подготовката тук ни влияе много добре и трябва да продължим с тренировките на „Люляците“. И останахме още десет дни...

Хубави спомени имам от футболните си години. Помагал съм на младите футболисти, които са дошли след мен. Не могат да се оплачат. Но и в отбора това беше хубаво, че влизаха в него онези, които можеха да допринесат с играта си за доброто представяне на „Чардафон-Орловец“. А не хора на треньора или на някои други. Така с качествен подбор и добра игра три кръга преди завършването на първенството ние успяхме да се завърнем в елита, след едногодишна игра във втория футболен ешелон.

Така за новия сезон 1973-1974 г. подготовката ни започна в Габрово, след което гостувахме в Беларус на отбора на побратимения град Могильов, където имахме два мача, а като се завърнахме от Беларус, проведохме още един тренировъчен лагер, този път в Трявна. Тогава отборът беше преименуван от „Чардафон-Орловец“ на „Янтра“.

- От кои треньори бяхте най-доволен?

- От Лазар Панчев и Манол Николов. По едно време дойдоха Нотко Велев, Серги Йоцов, но при тях отборът беше доста слаб.

- Често ли си спомняте за своите спортни години?

- Те са незабравими. Самият аз бях по майтапите. Един път влизам в съблекалнята и що да видя – в шкафчето ми няма едната обувка. Викам си: „Това може да го е направил само Радойчев!“, а той още не беше влязъл в съблекалнята.

И като взех финалгон – използвахме го за обезболяване, но предизвиква невероятен сърбеж, когато е в големи количества - и му намазах дънцето на слиповете. И до днес като се видим, си спомняме този случай. Така че животът ни беше пълен не само със стремеж към победа, но и с майтапи.

Друга шега с Главана. Беше по Великден. С Мучето се уговорихме, взех едно сурово яйце и го боядисах. Започнах да го въртя в ръцете си и Иван ми вика: „Петьо, ако счупиш яйцето в челото си, ще ти дам 50 стотинки, а това бяха много пари за онова време“. Главана обаче вика: „Аз ще го счупя за 10 стотинки, дай ми го!“. Дадох му го, той като го залепи на челото си и то се разтече по цялото ми лице. Всички се смяхме от сърце тогава.

- Кога се разделихте с футбола?

- През 1979 година скъсах ахилес. Закараха ме в София, където ме оперира д-р Шойлев. Бях в болницата, когато българският космонавт Георги Иванов се завръщаше от своя полет и от прозореца на „Дианабад“ гледах церемонията по посрещането му в София.

След операцията продължих да играя още година, но вече усещах, че съм започнал да се пазя, да играя по-предпазливо на терена. А бях свикнал да давам всичко от себе си не само по време на мачовете, но и на тренировките. И се отказах.

Сега ветераните футболисти се организираме и един ден всеки месец се срещаме да се видим, да коментираме днешните събития.

През 1980 година реших, че е по-добре хората да ме запомнят с добра игра, отколкото да не съм пълноценен на терена и се отказах. Бях на 31 години, вече имах семейство, дете.

След това започнах работа, около мен бяха само футболисти – Васил Тачев, Пешко Николов, Михалев.

Руси Пенчев например има най-много мачове с мен. Успоредно с това играехме и в Плачковци, и в Гъбене, за да си докарам по още някой и друг лев. Окончателно спрях футбола през 1987 - 1988 г.

Имах свободно време след работа – бях началник на Монтажна база от около 60 човека – поддържахме хладилници, печки, фурни, неоновите реклами правехме и т. н., и отговарях за Габровска област. Имахме филиали в Дряново, Трявна, Севлиево, а директорът ни беше във Велико Търново. Там бях от ноември 1980 до 1992 г.

- Много често в тази рубрика се споменава теста на Купър. На Вас беше ли Ви трудно да го покривате?

- Не ми беше много лесно. Покривах го, но трудно. Да си призная, давах 20 лева на едно лекоатлетче да бяга вместо. Той беше маратонец и не го зореше Купър, но отсечките си ги бягах аз.

- Изпитвате ли носталгия по времето на активния спорт?

- Сега не съжалявам, че не тренирам, защото всеки човешки организъм има лимит на възможностите. Скъсах сухожилието от прекалено много тренировки и натоварване. Никой не ме е ритнал или блъснал на игрището, за да направя контузия.

- На какво Ви научи спортът?

- На абсолютна дисциплина и ред. Когато отидох в Монтажна база и като видях как работят, заявих: „Момчета, във футбола ние много повече сме си заслужавали парите, отколкото вие тук“. Но спортът и контузиите водят до други неща.

Непосредствено след късането на ахилеса получих разширени вени на другия крак, защото несъзнателно го натоварвах повече. Преди две години направих операция в Стара Загора.

- Дълго време бяхте в частния бизнес, трудно ли се решихте на тази крачка?

- Вярно, има риск работата в частния сектор. Самият аз имах възможност да приватизирам Монтажна база, но вече бях разбрал, че сервиз се прави много трудно. Затова се насочих към монтажната работа и строителството. От фирма „Понс“ - Бургас ми предложиха да работя към нея, но след това заедно с инж. Добранов създадохме фирма „Спец“. Преди няколко години решихме и я закрихме.

- Считате ли, че фирмата Ви щеше да бъде успешна, ако спортът не беше Ви приучил към дисциплина, към ред?

- Спортът наистина има много предимства.

Не само учи на ред и дисциплина, но и на коректни взаимоотношения, на колективна работа. Не може да се изброят всички положителни навици, които е изградил у мен спортът.