Илиян Василев: „Футболът наистина е проста игра, но за умни хора”

Илиян Василев е роден на 17 април 1973 г. в Габрово. Израснал е в родния град, където е бил вратар на юношеския футболен отбор. Бил е в Националния младежки отбор на България. Завършил е габровското Спортно училище в паралелка „Футбол“. Играл е в отборите на ФК „Шумен“ в Шумен, в ЦСКА, в „Локомотив“ - София, „Локомотив“ - Пловдив, „Пирин“ - Благоевград, завършва футболната си кариера в „Дунав“ - Русе.
В момента Илиян Василев е треньор на вратарите на „Ботев“ - Враца.

- Г-н Василев, разкажете Вашата футболна история?

- Учих в габровското Спортно училище. Развитието ми, докато вляза в мъжкия футбол, е свързано с юношеската футболна школа на града. Служих редовна военна служба във Велико Търново. Но за мое най-голямо нещастие, в момента, в който се уволних от казармата и подписах договор с „Янтра“ - Габрово, се случи прословутият мач през 1993 година в Стара Загора есента, след който ни извадиха от групата. И моят тригодишен договор изтече реално за три дни. Във вторник подписах договора и в събота ни извадиха от групата. Тогава всичко се провали, футболистите бяхме свободни и всеки беше освободен да търси място под слънцето за себе си.

Отидох в Шумен на проби и животът ми продължи извън Габрово. Заиграх там, след това ме трансферираха в ЦСКА и започна моята дълга футболна история.

- В кои други футболни отбори от страната сте се състезавал?

- В ЦСКА, „Локомотив“ - София, „Локомотив“ - Пловдив, „Пирин“ - Благоевград, завърших кариерата си в „Дунав“ - Русе.

- И сега къде сте?

- Треньор съм на вратарите на „Ботев“ - Враца. Самият аз през кариерата си на състезател съм бил вратар. Още от малък се влюбих в този пост. Моят чичо Николай Илиев - Галибата беше вратар и той доста е повлиял върху моя избор, върху желанието и амбицията ми за развитие.

- Той ли беше Вашият идол?

- Харесваше ми всичко, което правеха. А идоли имах много - от световния футбол. Въпросът е, че чичо ми беше оня светъл лъч, който ме зареди да се занимавам с футболната игра. Там просто усетих тръпката.

- Как гледаха на габровските футболисти колегите Ви от другите отбори непосредствено след фаталния мач в Стара Загора?

- Имаше един буферен период, в който до зимата реално всички футболисти стояхме без отбори и не можехме да изпълняваме любимата професия. Трябваше да изчакаме да дойде новият трансферен прозорец, за да се включим отново в играта. Когато отидох в Шумен, сагата вече беше отшумяла и нямаше толкова коментари. Макар тогава решението да не беше много адекватно, но така са решили, така са го направили.

- Този гаф преследваше ли Ви по време на Вашата футболна кариера?

- Не. Защото не съм бил пряк участник в него. Самият аз тогава бях в групата за мача с голямата надежда, че някой ден ще се преборя за титулярно място. Тогава инцидентът ми дойде като гръм от ясно небе, макар в никакъв случай той да не повлия върху мен. Защото реално погледнато, за три дни не бих могъл да взема никакво отношение по въпроса. Този факт не ме касаеше – исках да се боря за своя живот оттук нататък.

- „Шогун“-ите ли бяха спонсорите на шуменския футболен отбор?

- Точно така. Гриша Топалов и Христо Христов, така наречените Шогуни.

- А след Шумен?

- Още от първия ми мач с Шумен веднага ме забелязаха от Младежкия национален отбор и ме взеха да играя там. Тогава бях млад – на 21 години. Направих двадесет и няколко мача в Младежкия национален отбор, докато имах право да играя в него. Обиколихме Европа с този отбор.

- Как представяхте България?

- Мисля, че бяхме нелош тим. Имахме големите надежди и амбиции, че можехме да се класираме на Световно първенство. Бяхме на път да го направим, но един злополучен мач в Германия ни спря. Бяхме в една група с Германия и нямахме право да губим мача, а ние паднахме с драматична разлика. Този мач повлия върху цялостното ни до този момент добро представяне. До този момент се намирахме в челните места за класиране, което щеше да бъде голям шанс за всеки един от нас в живота.

- На какво се дължат, според Вас, загубите на даден отбор?

- Футболът е спорт. Излизат два отбора, два противника, всеки от които иска да победи. Във всеки един момент зависи кой в какво състояние се намира – физическо, психологическо, кой е по-амбицираният, кой има по-голямото желание и хъс точно в този ден, в този момент да го направи. Така че това е игра, в която има загуби, има победи. То е като в живота. Въпросът е човек да приема победите, но и загубите, и да взема поуки от тях. Трябва да ги приема с нужната позитивност, с правилното анализиране, за да има максимално малко загуби в живота. Защото наистина във футбола са важни победите и резултатите. Това са нещата, които те изграждат като личност. Дали имаш успехи или не, го показват резултатите. А във футбола е много, много драматично. Защото в този спорт няма кой да те чака. Ако си в някой друг сектор, може да ти се даде втори, трети, пети шанс, но не и във футбола.

- Футболистът е пред очите на всички.

- Така е - социален феномен сме. Ако някой сбърка детайла на струга и го хвърли, никой няма да разбере. А при нас всичко се вижда. На терена сме 11 човека, на стадиона са 15 или 20 хиляди души, ти си пред техния поглед и всяка една грешка от твоя страна е фатална.

- Как успявате да се дистанцирате от очакванията на публиката?

- Във футбола е много важно умението да се концентрираш, за да не отива съзнанието ти в други посоки, които да те разсейват. Публиката е един от факторите, за който ако мислиш предварително как да й се харесаш, е гарантирано, че няма да успееш. Най-важното е да се концентрираш в работата си и да дадеш това, което можеш като потенциал, като качества. А публиката, когато имаш своите качества и когато показваш добра игра, тя те оценява. Ти я печелиш именно с тях, а не със стремежа да й се харесаш. Мислиш ли по този начин, в тази посока, резултатът е фатален. Винаги съм обяснявал това на моите футболисти в процеса на работата ни.

- А те разбират ли?

- Надявам се да ме разбират. А и от досегашната си работа не бих могъл да кажа, че не се справят добре.

- На Вас имаше ли кой да обясни отношението към този елемент във футбола?

- Точно затова казвам, че всичко съм придобил с опита си. За съжаление, нямаше кой да ми обясни този психологически феномен. Не сме говорили за менталното състояние по време на игра. Ние сме тренирали чисто физически и технически. Но ментално - как трябва да мислим, да се развиваме, да вървим напред в съзнанието си, как да се концентрираме, беше много далеч от нас в годините. Като млади вратари, млади футболисти се лутахме да намерим себе си. И всички тези неща, които съм разбрал и усетил в живота си, дойдоха на доста по-късен етап от моето развитие, защото е нямало кой да ми обясни, да ми подскаже как трябва да мисля, да работя по този начин – с главата си най-вече. И някой път човек съжалява за пропуснати моменти в живота си, защото е имало много възможности, а не ги е използвал.

- А не ги е използвал от незнание?

- Да, точно от незнание. Но пък затова животът ми дава други неща, учи ме във времето да използвам моето незнание, вече превърнало се в знание. А и незнанието някой път води до знание, когато разбереш грешките и ги оцениш. Когато ги анализираш и разбереш къде са били те фатални и този свой опит да го предадеш на следващите след теб и да търсиш резултати в следващото си поприще като треньор. Така че това в момента ми помага на мен.

- От вратаря ли зависи победата?

- Във футбола има една приказка, че добър отбор без вратар не е достатъчно, но добър вратар без отбор също не стига. Всичко трябва да е взаимно – не може само добър вратар без отбор, както и не може добър отбор, а вратарят да е калпав. То е една съвкупност. Ето защо се прави такава селекция, в която футболистите да бъдат на ниво, да се работи в екип – няма вратар, няма отбор. Всички работят в екип, а и самата игра е вече така устроена, че и вратарят участва както в атаката, така и в защитата на отбора. Не ги делим на вратари и футболисти – всеки е една част от всички.

- Получавал ли сте укори от Ваши съотборници за непредотвратен гол?

- О-о-о, нормално е, винаги има такива случаи. Щом си на вратата, твоята грешка винаги е фатална. Ти си длъжен да направиш възможно най-малко пропуски или въобще да не ги допускаш, за да запазиш вратата си без гол. Винаги може да се допусне грешка. Но пък и много поздравления съм получавал, когато съм помагал на отбора да го извадя от трудна ситуация. И съм го правил много пъти, във всеки отбор, в който съм бил. Така че когато човек заслужи уважението и респекта на съотборниците си, давайки всичко от себе си за отбора, после една или две грешки не са фатални. Колегите казват: „Ти ни извади в пет мача, или в шест мача, нормално е да загубим един път. Не е проблем и ти да сбъркаш, и ти си човек“. Това са съвсем нормални и човешки взаимоотношения с моите колеги. Най-важното е да ги спечелиш като им помагаш, като се раздаваш в играта, за да спечелят всички, които работим за едната кауза. Да дам своя принос. Най-важното е да не бъдеш паразит.

- Ако няма екипност в отбора, какво се получава?
- Не става нищо.

- Как се постига необходимата екипност, за да постигнете онази спойка, която Ви превръща в здраво кълбо?

- Въпросът е комплексен. Но първото и най-важното е селекцията в един отбор. Имайки предвид спортно-техническите качества на дадени футболисти, ние ги търсим и като характери, като манталитети, което е много важно. Защото има различни характери. Достатъчно е един-два кофти характера в отбора да направят така, че в една съблекалня да не е ОК микроклиматът. Възможно е и да няма такива, което е предпоставка за добър колектив. Качествата на треньора също са от значение. Треньорът трябва да е откровен с футболистите, да създаде доверие, да усещат, че наистина могат и има какво да научат от него. А когато футболистът научи нещо от треньора си, този факт всява респект, предизвиква уважение. Тогава футболистите започват да бъдат много внимателни, добре концентрирани, виждат, че този човек си разбира от работата. Така и те се ангажират с процеса, в резултат на което се получава екипност в действията. Без да се осъзнава, то просто се случва във времето. Просто се случва.

- Често в публичното пространство, когато стане дума за футбол и футболисти, а и въобще за спортисти, оценките са от „осанна“ до „разпни го“, както и че са нехранимайковци, безотговорни и прочие обидни думи, как ги приемате?

- Във всяка една сфера от живота има интелигентни и неинтелигентни хора. Нека да не ги делим на спортисти и други. Въпросът е, че спортът, включително и футболът, е социален феномен и много хора го коментират като политиката. От политика и футбол всички разбират. Всеки може да дава акъл, мнение, оценки. Но този, който прави подобен коментар, не се знае дали не е примерно най-големият тъпанар, докато в същото време той се опитва да дава мнение за спортисти и футболисти, които са на терена, които са публични личности. Това се приема за съвсем нормална българска черта. Може би да, някои футболисти с изказвания или с действия провокират това, което казват хората. Но нека не слагаме всички под общ знаменател. Има хора всякакви, с различно ниво на интелигентност. Но за да играеш футбол, също трябва да си умен и нека не го забравяме. Футболът наистина е проста игра, но за умни хора. Защото за да играеш добър футбол, трябва да си и умен човек. Ако си глупав, не можеш да играеш футбол. Само умният човек може да играе футбол и след това да притежава необходимите спортно-технически качества. Но този, който не използва ума си, главата си, не може да играе футбол на високо ниво.

- Какво влияние върху Вашето развитие, върху кариерата Ви оказа полученото образование от габровското Спортно училище?

- Може би основното влияние върху моето развитие оказа именно Спортното училище. Защото там всичко беше много добре структурирано. Изискванията, свързани с дисциплината, бяха изключителни, разработените програми от Министерството на образованието - също. А и самият строй беше такъв. Правилата бяха много важни и ние ги спазвахме. Момчетата, които през 1994 година станаха четвърти в света, бяха продукт именно на тези спортни училища. Там бяхме научени на дисциплина. Сутрин рано да отиваме да учим и да тренираме, след това пак да учим и пак да тренираме. Това беше своеобразен казармен режим. Та ние се прибирахме вкъщи буквално само да се наспим. Бяхме плътно ангажирани от сутринта до вечерта и бяхме длъжни да работим добре. Имаше хора, които изискваха от нас. Имаше едни постоянни нормативи от Министерството, които ни караха в ученическата ни възраст да се стремим да подобряваме своите резултати. На всеки шест месеца ни се правеха тестове, за да се види всеки човек дали има развитие или не.

Сега, извинявайте, но футболът е станал малко като анимация. Всеки родител, който иска детето му да се занимава, отива, дава 20 лева примерно и то тренира. Ама дали става за футбол или не, няма значение, то, според родителя, трябва да играе. А навремето имаше приемни изпити, хората се приемаха в спортното училище по показаните от тях качества, по възможности, по 500 човека са се борили за 10-12 места и то при силна конкуренция.

- Една Ваша учителка по български език и литература казваше, че често се е питала дали е права, като е поставяла високи изисквания пред вас, нейните ученици, заради усилените тренировки и непрекъснатите участия в състезания и сега се укорява за проявяваната строгост и успоредно с това се гордее с постиженията на бившите си вече ученици не само в спорта, но и в живота.

- Тежко беше. Тежко беше за тях, нашите учители, тежко беше и за нас. Но всичко допира до това кой какви амбиции, какви желания е имал и докъде е искал да достигне в живота за себе си.

- Колко от Вашите съученици от Вашия клас се реализираха успешно като спортисти и в живота?

- За съучениците ми, които се занимаваха с други спортове, не бих могъл да кажа, но специално в нашата, футболната паралелка, като се замисля сега, може би само аз играх на професионално ниво в „А“ група 10-12 години. Имам съученик, който стана елитен футболен рефер. Макар да не игра футбол, той се реализира успешно като топ рефер на България. Оттам-нататък – а говорим за сериозния професионален футбол – за „А“ група, за Първа футболна лига, за Висшата лига мисля, че единствено аз играх 12 години. Другите пробваха по по-ниските дивизии - „Б“, „В“ групи, поиграха там, но си хванаха своите пътища в живота. Считам, че в живота всички се справят добре, усмихнати са, здрави са, виждаме се, общуваме. Човек, ако не е постигнал в едно нещо успех, означава, че трябва да тръгне в друга посока.

- Разбирам, че Вие и Вашите съученици сте щастливи хора. Дали това е резултат от докосването Ви до спорта?

- Лично мен спортът ме е научил, че трябва да бъда винаги позитивно настроен, емоционално зареден правилно, което ме кара да бъда и щастлив. Всяка една постигната победа, всеки успех ме правят щастлив. А и самият аз се опитвам животът ми като цяло да бъде усмихнат и щастлив.

- Как се чувствате в Северозападния край на България, който според статистиката се счита за най-бедния район на страната?

- Северозападният край е малко като Югозападния – не знам дали сте ходили там. Но хората в Северозапада и в Югозапада трудно приемат чуждите. И какво ще бъде по-нататък отношението към новопристигналия, зависи от човека – дали ще се справи с работата си или не. Тези хора могат много силно да мразят, могат много силно да обичат – при тях средни положения няма.

- Габровците не сме ли същите?

- Не. Габровците сме малко по-толерантни за всичко. А там кипи воеводски дух. Врачанините са по-различни, дето се вика, като пият една-две ракии, всички стават воеводи. За мое щастие, вече трета година съм там. За това време считам, че успях да спечеля тези хора, те ми вярват безпрекословно. Където и да ме видят, ме поздравяват за постигани успехи, радват ми се, няма напрежение в общуването ни.

Няма напрежение помежду ни, което означава, че сме постигнали нещо, след като виждаме усмивките по лицата на хората.

Когато отидохме с моя колега във Враца, те бяха изпадащ отбор от „Б“ група, ние ги спасихме да не изпаднат. Следващата година надградихме и влязохме в „А“ група, изкарахме година в нея. Така че отборът има развитие и виждам как всички футболни фенове са доволни, поради което имаме уважението им.

- Колко време Ви е нужно да се адаптирате при отиване на ново място и кои са най-трудните моменти тогава?

- В съвременния живот трябва винаги да си гъвкав и адаптивен, няма кой да ти дава шанс и много време. Самият аз отивам на новото място с настройката, че трябва да постигна това, за което съм там. С мисълта и концентрацията върху това какво те очаква, какво да промениш, да направиш, да вземеш нужните решения, да поемеш отговорност и да го направиш, просто да го направиш. И когато видиш постигнатите от теб резултати, вече си приет, адаптирал си се. Въпросът е да имаш визията и идеята как и какво ще направиш и да го направиш.

- Как се чувствате в момента, в който считате, че сте успял да се наложите?

- Обикновено в подобни моменти става най-трудно. Много по-лесно е да катериш, катериш, катериш един връх, отколкото да се задържиш на билото. След него идва и слизането. Обикновено около 3-4 години са нужни да развиеш нещо в един отбор. Това е и позитивният период. Не искам да кажа, че сега ще дойдат негативни моменти. Напротив, ще се опитаме да не ги допускаме, но обикновено около третата-четвъртата година във футбола е хубаво човек да сменя обстановката, мястото, да се сблъсква с нови предизвикателства, до покорява, да прилага на новото място своите постижения, да се развива.

Хубавото на футбола е, че човек не стои на едно място цял живот и да тъпче там, а продължава да се развива. Всяко ново предизвикателство предизвиква нова амбиция, в противен случай човек попада в рутината, няма я тръпката. А когато отидеш на ново място, искаш да докажеш на всички, дори и на себе си, че можеш, че и тук ще успееш, просто имаш ново предизвикателство пред себе си.

- Къде сте се чувствал най-добре, откъде имате най-хубави спомени?

- Такъв човек съм, че навсякъде се чувствам добре. Но може би едно от най-хубавите ми места бяха последните ми години като по-опитен футболист в Благоевград. Там изкарах две страхотни, силни години. Имаше силни емоции, хората там са футболно настроени, заобичаха ме. Давах много от себе си за отборите и сега, и сега в Благоевград имам приятели, с които си общуваме.

- Когато се събирате с колеги, критикувате ли днешния футбол?

- Как да го критикуваме, нали и ние сме участници в него. И за да критикувам, трябва и аз да поема своя дял за състоянието на днешния футбол. Той не е на добро ниво, за което има много причини. Да, една от основните причини е начина и структурирането на футбола още в детско-юношеската възраст.

Говорихме си за спортните училища, които ги няма, а така няма как да се случат нещата. На две места в страната има някакви проблясъци на спортни училища, но те не са структурирани и не работят по системата, по която функционираха преди години – както беше и габровското Спортно училище. А и няма кадри за тях.

- Нужни ли са спортни училища, не само за високо спортно майсторство, а и за възпитание в стоицизъм, взаимопомощ, етично отношение, уважение и т. н.?

- За всичко са необходими, след като няма и казармата, която също даваше такива добродетели като дисциплина, отговорност, раздаване. А тези елементи са много важни за нашето общество като цяло. Това е нещото, което ни изграждаше като характери, като личности.

Всичко беше правилно структурирано, но това беше и държавна политика.

- Удовлетворен ли сте от постигнатото дотук?

- Знаете ли, понякога, когато затворя очи и се попитам какво съм свършил дотук, никога не ми минава през съзнанието какво съм направил. Винаги ми минава през съзнанието какво съм пропуснал, какво съм могъл да свърша, какво съм можел да направя. И точно това ме държи жив и ме кара да се боря оттук-нататък за всеки един момент, за всяка една възможност и да не ги пропускам. Защото съм пропуснал доста в живота си, за което страдам повече.