Димчо Данов: „Винаги съм се стремял към победа”

Димчо Данов е роден на 6 ноември 1970 г. в Айтос. Започнал е да играе футбол от пети клас в родния си град, след това преминава през школата на „Нефтохимик“ - Бургас. Завършва Националната спортна академия (тогава ВИФ) по специалностите треньор по футбол и учител по физическо възпитание и спорт. В НСА играе от 1992 до 1995 година при треньора Михаил Мадански, който го кани да играе в отбора на „Янтра“ - Габрово. В габровския отбор е от 1995 до 1998 година, след което играе в тима на сегашния „Лудогорец“ - Разград, който в този период е бил към фирма „Антибиотик“ - до 2000 г. След това го „продават“ на „Спартак“ - Плевен, където играе две години под ръководството на Велислав Вуцов. Когато постъпва в плевенския отбор, той е бил в „Б“ група, а само след година преминава в „А“ футболната група. Тогава получава отново покана от Пламен Марков и започва да играе във „Видима-Раковски“ в Севлиево, където е близо три години. В този период севлиевският отбор е в „А“ група. След изтичането на договора му с „Видима-Раковски“ отново се завръща в „Янтра“ - Габрово, но след сериозна контузия приключва своята футболна кариера.
В момента Димчо Данов е учител по физическо възпитание в СУ „Отец Паисий“ в Габрово.

- Какъв пост Ви беше поверен на футболния терен, г-н Данов?

- Играех полузащитник или плеймейкър. Тук ще вметна, че голямо влияние върху моето развитие, както и върху спортната ми кариера е изиграл Пламен Марков. Няколко пъти сме работили заедно с него. Поддържам добри отношения и с г-н Мадански. А по време на моята футболна кариера съм играл с много добри футболисти.

- Бихте ли посочили някои от тях?

- Играл съм със Здравко Лазаров, който беше национал, с Илиан Стоянов, който в момента е в Япония, с Мартин Кушлев – в „Славия“, с Николай Колев-Потона, с Илиян Райков. Бяхме много сплотен колектив, а това е нещото, което рядко се постига в колективните спортове.
- Футболистите сте малко като цирковите артисти, както те пътуват от град на град, от представление на представление, така сте и вие – от един отбор в друг, как се адаптирате към непрекъснатите промени?
- Различно е. Зависи от отбора, в който футболистът започва да играе. Лично аз съм се адаптирал лесно, тъй като съм комуникативна личност и бързо създавам приятелства, които и до ден днешен поддържам. А считам, че във футбола са и най-верните приятели.
- Все пак, когато попадате в съвсем непозната среда, какви са първите чувства, които изпитвате?
- Ще Ви отговоря с пример. Когато ме взеха в Разград, от Габрово пътувахме с кола по нощите. Пристигнахме, настанихме се в хотела и в първия момент се почувствах буквално като в небрано лозе. Реших, че трябва да се поразходя из града. Когато пообиколих по улиците, бях готов веднага да се връщам.
- Защо?
- Защото градът ми се стори много пуст, наоколо ми лъхаше на някаква безнадеждност. Но веднага заминахме на тренировъчен лагер. Запознах се с отбора и когато се върнахме отново в Разград, усещането ми беше вече съвсем различно. И днес, като превъртам лентата на живота си назад, ми се струва, че там са преминали най-хубавите години от живота ми. Всичко зависи от организацията на работа, от отбора, в който си. Ако всичко ти е наред в професионален план, означава, че си добре. Ние сме като всички работници – отиваш и си вършиш работата. С тази разлика, че си разделен от семейството си, от близки и приятели. Моята съпруга също е спортистка – хандбалистка, и с нея бяхме непрекъснато по мачове, по различни отбори, разделени. Но това е съдбата на професионалния спортист.

- Разбирам, че сте имал подкрепата на семейството си?
- Без подкрепа от страна на семейството, на нашите родители нямаше да имаме възможност за добра реализация.

- Вие сте роден край морето и оттам пристигате в планината, как се справихте с климатичните различия?

- Беше ми трудничко. Друго си е морето, климатът е по-мек. А като видех сняг, кожата ми настръхваше. Но отдавна свикнах. Тук имам много добри приятели и познати. В момента съм и учител по физическо възпитание в СУ „Отец Паисий“. Занимавам се с децата, те са 10-11-годишни, на които преподавам онова, което съм учил самият аз.

- Защо, според Вас, футболът в Габрово „куца“?

- Не само в спорта като цяло, но и във футбола всичко опира до финанси, които са едно от важните неща за пълноценното му функциониране. В Габрово имаме много добра база. Лошото е, че клубовете са много и разделени. От една страна е хубаво, защото има масовост – повече деца са обхванати и спортуват. Но ако търсим високо спортно майсторство, отборът трябва да е един, какъвто сега, след срещата между всички в Общината, се надявам да се реализира. Защото това е най-верният път за добър футбол в Габрово.

- Считате ли, че ще се постигне наистина единение?

- Надявам се, но това трябва да бъде „под шапката“ на Общината. А малките деца, които искат да тренират, да бъдат насочвани, както едно време, когато имаше отбори по училищата. Треньорите да ходят по училищата и да подготвят децата. Или пък в основния клуб да се подготвят и развиват групи от деца, а оттам нагоре да се избират най-добрите за представителните отбори в различните възрастови групи. И те да продължават да вървят нагоре. Когато самият аз започнах отново да се занимавам с футбол при завръщането си в Габрово през 2012 г., всички отбори от Велико Търново, Горна Оряховица и други градове ние ги биехме, защото отборът беше един. Но когато качествените деца са разделени в различни отбори – в единия има четири или пет, в другия отбор са шест-седем, не е най-добрият подход, когато се търси качество и високо спортно майсторство. Но ако се търси масовост – може да се продължава по същата схема. За масовост могат да се направят два или три отбора и най-добрите да се насочват към този тим, който има най-добри постижения. Затова наистина вече е време за обединение и всички сили да се насочват към един отбор.

- Самият Вас кой Ви насочи към футболната игра?

- Баща ми е бивш футболист и явно футболната страст се предава по наследство. Много пъти давам като пример на „моите“ деца, че ние през ваканциите от сутрин до вечер по училищата в Айтос – а тогава нямаше такива удобства като изкуствени игрища, сме си правили турнири помежду си. Събираме се и по цял ден - с топката, като волни птички. Ритахме и всеки се стремеше да бъде по-добър от останалите. Да, ние се организирахме, но не ни обръщаха кой знае какво внимание, както ние сега обръщаме на подрастващите. Сега нивото на работа с децата по отношение на футбола, а и на спорта въобще, е съвсем, съвсем различно. Сега започват от детските градини, както се казва.

- Ранната спортна подготовка добрият вариант ли е?

- Струва ми се, че и това не е най-добрият вариант. Защото децата вече са пренаситени и често дори не искат да играят.

Другото, което се търси днес, е какво ще бъде онова, което да стимулира децата. Счита се, че това са турнирите, в които се включват подбрани деца. Но според мен трябва всички да участват в тях. Защото който е добър, по време на надпреварите веднага си проличава. Не може да играят 5-6 деца, а останалите да не се включват. Тогава те остават огорчени, обезверени. Моето мнение е, че не всяко от трениращите малчугани може да стане професионален футболист. Но дори и така да е, когато лишиш детето от неговия хъс да играе, го осакатяваш за цял живот.

- Казвате, че баща Ви Ви е научил да играете футбол, но как решихте да влезете в професионалния спорт?

- През 1984-1985 г. в Айтос тренирах едновременно баскетбол и футбол. Още от втори клас играех баскетбол, а в пети започнах да играя и футбол. До девети клас се занимавах едновременно и с двата спорта. В девети клас обаче ме взеха в мъжкия футболен отбор на Айтос - „Вихър“, който беше в „Б“ група. Тогава отборите, които бяха включени в групите, се считаха за професионални и футболистите не работеха, а заплатите им се осигуряваха от местните предприятия. Системата беше такава, че спортистите се назначаваха на щат в заводите. Именно поради факта, че започнах във „Вихър“, трябваше да избирам между футбола и баскетбола. Избрах футбола.

- Съжалявал ли сте някога за този свой избор?

- Не, никога не съм съжалявал. Оттам нататък животът ми се разви в участия в различни отбори. И никога не съм си поставял за цел да играя професионален футбол. Просто при мен така се стекоха обстоятелствата.

- Тоест самият живот Ви „вкара“ в професионалния спорт?

- Да, така е. Дори самият аз давам себе си за пример на „моите“ деца в училище. Разказвал съм им, че два пъти съм кандидатствал в Спортното училище в Бургас, и двата пъти не ме приеха. Но това не ме отказа от футбола. Продължавах да тренирам и да играя, не се отказах и постигнах своите цели. Но ми се струва, че голяма част от сегашното поколение се отказват при срещата с първата дори и малка трудност, вместо да се преборят с обстоятелствата.

- Казвате, че днешните млади хора се стъписват твърде бързо и от най-малките трудности? Това означава ли, че не изграждат в себе си упоритост и неотстъпност?

- Да, повечето от тях не изграждат силата на характерите си.

- От кого зависи как ще бъде формиран човешкият характер – от родителите, от училището или от обществото като цяло?

- Според мен и от семейството, и от училището, и от обществото. Не може някой родител, защото има и такива, изобщо да не се интересува от детето си и ние да очакваме резултати. Или пък да му разрешават абсолютно всичко, което изгражда у младия човек чувство за безнаказаност, тъй като все още той няма изградени критерии. Така че според мен най-важна е семейната среда, след това сме ние – учителите, и разбира се, обществото не бива в никакъв случай да проявява безразличие към нелицеприятните, към негативните прояви на подрастващите.

- Като учител считате ли, че днешните деца се чувстват самотни?

- Проблемът при днешните деца е, че те са зомбирани от мобилните телефони, от айфоните. Та те дори като седнат някъде заедно, не говорят помежду си, а забиват поглед в екраните и чрез тях общуват с едносрични изрази. Няма я вече онази връзка, в която да си говорят за интересни случки, да обсъждат книги, филми. Най-актуалните теми при тях са различните игри и кой до кое ниво е достигнал. Но това са технологиите. Вече много силно, агресивно, бих казал, навлязоха в ежедневието на децата.

- Развитието на технологиите ли създава днес емоционални инвалиди?

- Според мен – да!

- Кой трябва да разчупи този възел – новите технологии да бъдат използвани активно, но без да пречат на възпитанието на младото поколение?

- Важно е новите технологии да се използват по предназначение, а не за забавление. Ето защо считам, че е от значение отношението на родителите. Децата не са малко и всяко от тях се държи в училище по различен начин от вкъщи. Там поведението им е друго - съобразяват се с изискванията на родителите, а в училище считат, че могат да правят каквото им душа иска, да са като волни птички.

Много пъти съм имал случаи, когато се обадя на родител за непристойно поведение на детето в училище, той да казва, че то не е способно да се държи невъзпитано. Доста често напоследък срещам родители, за които установявам, че не познават другото лице на собственото си дете. Този факт си го обяснявам с това, че вкъщи те имат много по-малко време за общуване, през което разменят най-важната информация, но рядко разговарят за детайлите от случилото се от деня. А и разговорите се концентрират предимно върху учебния материал, но не и върху емоционалните преживявания на младия човек. Да, знанията са изключително важни за бъдещето на всеки, но неговото емоционално самочувствие е онзи елемент, от който зависи изграждането на завършената личност.

Именно поради това считам, че най-важното за едно дете е атмосферата, която има вкъщи, изградената хармония във взаимоотношенията в семейството като цяло.

Имаме случаи, в които е имало инцидент с някое дете, викаме родителя в училище, той пристига, вдига голяма гюрултия, става панаир в класната стая и то пред очите на детето. То, естествено, си прави извода, че щом родителят може да се държи по този начин, то също има право на подобно поведение.

- Забрави ли българинът отколешните ценности, на които в семейството и в училището държаха най-много?

- Много малко хора мислят за тях и ги спазват.

- Тежкото битие ли е причината или то ни служи като оправдание, все пак българинът е преживял значително по-трудни моменти?

- Когато дойдох в Габрово, градът беше от близо 100 000 човека. Хората бяха по-отворени един към друг, съществуваше толерантност и взаимопомощ. Днес всеки се е затворил в черупката си и не знам накъде отива нашият град. Бил съм на много места в страната, но като че ли тук изоставаме.

- Считате, че не се развиваме нормално като общество, а всеки се затваря в собствената си малка клетчица?

- Да. Всеки се затваря в себе си. Гледа да си вземе заплатката и да може да изкара със семейството си месеца. И това не е само мое мнение, а на немалко хора. Погледнете като стане 19,00 часа какво е по централните улици – няма хора, навсякъде е пусто.

- Кога приключихте с професионалния футбол?

- През 2005 година. Играл съм 15 години професионален футбол и смятах още години да посветя на този спорт, но контузиите ми попречиха. Скъсах ахилес и след като се пооправих, заминах по чужбина. Бях в Гърция, но се прибрах като настъпи кризата там.

- И станахте учител?

- Това съм завършил в Национална спортна академия.

- Едната от специалностите Ви е учител по физическо възпитание и спорт. Не означава ли това, че трябва да се обръща внимание върху физическото укрепване на младите хора и как точно да се постигне то? Че е важно човекът да се грижи за своето физическо здраве, но днешният човек полага ли грижи за него?

- Напоследък стана актуално посещението на фитнес залите, много хора предпочитат да карат велосипеди, други тичат по стадиона, трети се събират да играят футбол, четвърти се занимават с туризъм. От няколко години насам считам, че българинът започна да се замисля за физическото си здраве. Но за жалост, на много деца в това отношение не се обръща достатъчно внимание. Голяма част от тях са с наднормено тегло, не им се играят игри, свързани с физическо натоварване.

- Как може да се преодолее леността у младия човек?

- Надали има формула за това. Който има заложен в себе си стремеж да се развива пълноценно, включително и физически, той го прави. А другия трудно ще накараш да се раздвижи.

Но наистина в последните години наблюдавам стремеж към повече движение в ежедневието - туристически походи, и то със сериозни преходи, в планините. Велопоходи по предварително набелязан маршрут, познавам хора, които всяка сутрин бягат по габровските баири, правят утринната си физзарядка на въздух, едва след което започват своя работен ден.

- Кога сте бил най-щастлив?

- Когато се роди дъщеря ми. Тогава се усетих като цялостен човек. Имал съм и други прекрасни моменти, но не толкова силни като появата на новия живот. Като например момента, в който влязохме с отбора на „Спартак“ - Плевен в „А“ група. Мачовете с габровския отбор, когато стадионите се пълнеха с по над 4000-5000 човека и чуваш всички те да скандират името ти.

Е, понякога е имало и негативни реакции, но те са съвсем в реда на нещата, когато не се представяш добре по време на футболния мач. Но наистина, когато публиката ставаше на крака да ме аплодира, се чувствах различен човек. Не бих могъл да опиша точното чувство, то трябва да се изпита.

- Притеснявахте ли се преди всеки мач как ще се представите по време на играта?

- В първите минути, когато излизах на терена, наистина ме обхващаше известна несигурност, но когато се „завъртеше“ на силни обороти играта – всички странични мисли и усещания изчезваха. Оставаше единствено стремежа нашият отбор да победи. Макар футболът да беше моята работа и за своята игра да получавам заплата, винаги съм поддържал в себе си стремежа към победа. А понякога резултатът от футболната среща зависеше от това как от първата минута ще „тръгне“ мачът. И през следващите минути пред теб остават само топката, твоите съотборници, терена и вратата.

- Днес със спортистите се занимават и психолози, как се справяхте във Вашето време без техните съвети?

- Ролята на психолог на отбора изпълняваше треньорът. От него зависеше дали отборът ще излезе със самочувствие на терена, с жажда и стръв за победа или няма да е зареден с хъс за победа. Преди всеки мач треньорът знаеше каква дума да каже на всеки състезател, за да излезе той на терена с необходимото самочувствие. И ако треньорът не е добър психолог, отборът е загубен.

- Така е и по отношение на децата – към всяко от тях трябва да имаш различен подход.

- Затова и по времето, когато учех във ВИФ, имахме и учебни предмети „Психология“ и „Педагогика“, по които съм държал изпит. Натрупаните по време на образованието си знания винаги успешно ги прилагах в своята практическа работа. Въпреки това винаги съм казвал, че по-важно от натрупаната с течение на години практика няма.

- Удовлетворен ли сте от своя живот досега, г-н Данов?

- Да. Имам прекрасно семейство. През целия си живот съм упражнявал с голямо удоволствие любимата си професия. И съм здрав, какво повече мога да искам?