Светлозар Сяров: “Когато си свикнал да играеш в екип, това ти остава за цял живот”

През 1956 г. родителите му идват в Габрово. Майката Ирина Сярова е акушерка. Баща му д-р Генчо Сяров от с. Караиванца, Дряновско, е епидемиолог. Завършил е медицина в Букурещ. Работил е по разпределение в Несебър. В Габрово е бил директор на ХЕИ. В семейството на д-р Сяров дъщерята (д-р Иванка Сярова) и синът спортуват от малки. Светлозар Сяров играе баскетбол в юношеския и мъжкия отбор на Габрово. Завършва Априловска гимназия и МЕИ-Габрово, специалност „Електроника“. Живее в София. Работи във фирма “Greentech”, която се занимава с изграждане на енергийни проекти - фотоволтаични централи (производство на електричество от слънчева светлина).

- Г-н Сяров, отраствате със спорта?

- Семейна традиция. Баща ми като младеж се е занимавал със спортна гимнастика. Със сестра ми тренирахме различни спортове. Започнах с народна топка и тенис на маса. Още като ученик в училище “Васил Левски” с Иван Стоянов (по-късно стана републикански шампион) играехме тенис на маса. Тренирахме в Спортната школа. Играехме и в една зала в сутерена на Дома на културата.

В прогимназията като ученик в училище “Неофит Рилски” започнах да тренирам спортна гимнастика в Ученическата спортна школа при треньора Цонев. Впоследствие той пое акробатите и ме покани да тренирам акробатика. На мен обаче тя не ми допадна. Веднъж, бил съм в седми клас, моят съученик Евгени Димитров ме срещна и ми каза: “Хайде да тренираме баскетбол”. Семейството живеехме на ул. “Юрий Венелин” (над мебелния магазин) и децата от махалата често ходехме в двора на гимназията със Спортната школа. Там тренираха по-големите баскетболисти (Кръстю Църов, Цоньо Ботев и др.), които обичахме да наблюдаваме. Ние, момчетата, също играехме. Имах истинска баскетболна топка, подарък от дядо.

- Кога започнаха първите Ви сериозни занимания с баскетбол?

- От седми клас, когато с Евгени Димитров, Филип Филипов, Георгиос (Гошо) Ракитзис започнахме да тренираме в УСШ при Христо Донков. Той бе прекрасен треньор и човек. Още от първите тренировки изискваше максимално отдаване на спорта. Не пропускаше да ни подканя: “Не се ли изпотиш, не си играл”. Никога няма да забравя думите му: “Трябва да загрееш преди да влезеш в игра”. Физическата подготовка бе на първо място. И в снежна зима, когато салонът не бе добре отоплен, в съблекалните се палеха печки, пак имаше крос до Бакойския баир. Треньорът ни наблюдаваше отдолу, а в хубаво време ни следваше с моторчето. Връщахме се запотени, поизмокрени, поруменели. Христо Донков държеше много и на щангите - клякане и ставане с тях, а те бяха по 20-30 кг. После тренирахме пасовете с медицински топки, което поддържаше спортния тонус. Когато мислехме, че тренировките свършват, Христо Донков ни награждаваше с игра на баскетбол. Усвояването на правилата започваха още в кабинета му в УСШ. На черна дъска ни рисуваше кое как се прави, комбинациите.

В школата имаше една много добра треньорка - Лиляна Трендафилова, която подготвяше момичетата. Отборът им играеше много силно. И понеже все не ми стигаше играта с моите съотборници, ходех и на тренировките на момичетата. Бях в X-XI клас. Тогава Лиляна Трендафилова ме пускаше да пазя най-добрите състезателки. Играл съм с тях и срещу жените.

- А научавахте ли за развитието на световния баскетбол?

- Треньорът се грижеше и за това. От видео-филми познавахме най-добрите баскетболисти в НБА. Той винаги ни даваше за пример един техен състезател, който бе 110 кг и взема 100 м само за 10.5 сек. И досега си спомням какво ни казваше: “Момчета, когато станете като него, ще сте най-най-добрите в света”.

- Христо Донков се е погрижил да бъдете и съдии?

- Да. Той ни направи и баскетболни съдии. Бях в десети клас, когато момчетата от отбора изкарахме специални курсове. Започнахме да свирим на ученически състезания. Така усъвършенствахме правилата на игра.

- Бяхте ли амбициозен спортист?

- Разбира се. Не пропусках да тренирам сам с щанги. Исках да имам висок отскок. Отначало бях нисък на ръст. С баскетбола след IX клас израснах 1.82 м. Бях гард (плеймейкър). Нямаш ли достатъчно физически данни, наблягаш на тренирането. Баскетболът дава много. Много е важно желанието за победа, амбицията да се покажеш. В отбора на УСШ играех с Филип (Фильо) Филипов, Георгиос (Гошо) Ракитзис, Евгени Димитров. С Георги Милчев (Юри), който бе център, се разбирахме много добре. Обичах да играя и с Филип, който също играеше център. Понякога играехме с два центъра и отборът бе много силен. Като представителен юношески отбор на Габрово печелехме много мачове.

- В кои състезания сте участвали?

- Оспорвани бяха срещите за влизане в зона. Бях в XI клас (1973 г.), когато за да играем в Пловдив, трябваше да победим в Търговище. Ходили сме на състезания в София. Обикновено аз и Евгени Димитров разчитахме на бързия пробив. Физическата подготовка си казваше думата. Добри играчи бяха и тези от скамейката – Минчо от Трявна, двамата близнаци Вальо и Владо (крила) от Механотехникума, Костадин Петров (Коцето) от Текстилния техникум, Христо Христов (сега лекар в София), от по-малките се отличаваше Иван Господинов от Математическата гимназия. Христо Донков и Иван Драганов ни класираха понякога и за участие в мъжкия отбор.

- Спомен, който Ви връща към момент на разочарование?

- Никога няма да забравя едно мое лично разочарование. Бил съм в IX клас и сме на окръжно първенство в залата в Севлиево. В отбора ни бе и един от най-добрите ни състезатели - Пламен Минев. Към финала резултатът е само 1 точка в полза на домакините. Трябва да изпълня два фала. Последни секунди. И не вкарвам нито един кош… Чувствах се много виновен. Беше време, когато севлиевци ни биеха. От следващата година отборът ни бе вече обигран. Започнахме ние да ги бием.

Откакто тренирахме в УСШ (началото на 70-те години) Христо Донков и Иван Драганов все ни окуражаваха: “Започна да се строи спортната зала в Габрово. Следващата година ще имате на разположение най-добрата зала в България. Тренирайте, за да станете най-добрите баскетболисти. В Габрово ще се провеждат най-големите състезания в България и вие ще бъдете домакини”. Това много ни амбицираше. Често ходехме да гледаме как върви строежът. За съжаление, макар с оформен добър отбор, като баскетболисти никога не сме имали щастието да играем в Габрово. Въпреки че градът нямаше голяма спортна зала и всички състезания се провеждаха в Севлиево, отборът ни бе изграден на едно добро ниво. Неслучайно завиждахме на нашите приятели от съседния град, защото домакинството винаги оказваше влияние.

- Радостни и щастливи мигове с оранжевата топка?

- При една среща в София - зала “Васил Левски” (1973 г.), паднахме от “Славия” с много малка разлика, което бе голямо постижение за нас. Бе голяма чест, че играем с национали.

Удоволствие бе, когато тренирахме с мъжкия отбор. Играехме с Цоньо Ботев, Иван Шумков, Иван Драганов, Христо Донков, братята Николай и Дончо Дончеви, Иван Тосунов и др. Мъжете обикновено тренираха в двора на Априловска гимназия. Всички сме се стремили да се доближим до техниката на Иван Драганов и Христо Донков, на Пламен Минев.

Хубав спомен са състезанията в двора на Априловската гимназия, които събираха стотици зрители - съученици, приятели, граждани. Най-щастливи бяха миговете, когато играем пред наша публика. Тогава в играта показвахме добри комбинации с Филип, Юри. Имаше радост не само от вкарания кош, а и от начина, по който сме направили атаката. Най-върл противник ни бе отборът на Механотехникума, който обикновено биехме.

Като баскетболист за мен бе важно да вкарам изработен кош, а не случайно попадение. Тогава нямаше три точки и не сме се стремели да стреляме отдалеч.

- Играли ли сте като студент?

- Да. След казармата участвах в студентския отбор на МЕИ - Габрово. Там играех заедно с двамата близнака Владо и Вальо. Треньор бе Рашо Томов. На републиканска спартакиада във Варна се класирахме на шесто-седмо място.

- Баскетболът продължи ли да Ви вълнува?

- Да, защото и сега се занимавам с баскетбол. По стечение на обстоятелствата станах инициатор за създаване на баскетболен отбор за хора с инвалидни колички. От две години съм президент на “Баскетболен отбор за хора с инвалидни колички София - Балкан”. Отборът е създаден преди три години заедно с БФБ, Иван Ценов, приятели от Белград, където този спорт е много развит. Голяма е подкрепата на НСА в лицето на двама треньори, габровското семейство доц. Росица Църова, която бе ходила на такива състезания в Гърция, и доц. Кръстю Църов. За инвалидни колички успяхме да намерим спонсори в лицето на Ротари клуб - София. С дарение те доставиха 15 колички. С тях тренират и толкова състезатели. Най-добра е една доброволка от САЩ с китайски произход, която се занимава с хора в неравностойно положение. За съжаление, повече от нашите спортисти са млади хора, пострадали при различни инциденти. Те тренират два пъти в седмицата. С треньорите организираме срещи с други отбори. Гостувахме в Румъния. Често отборът ходи до Варна, където също има такъв отбор. Това са засега двата отбора в България.

Надявам се, ако има желаещи, че скоро и в Габрово би имало такъв отбор. Бих могъл да съдействам за осигуряване на спортни колички. В Габрово има подходящи условия за трениране в училищата.

В личен план винаги, когато съм можел, съм играл с приятели в София.

- Какво е за Вас баскетболът?

- Баскетболът е едно училище по логистика. Всичко, което съм научил от баскетбола, впоследствие съм го използвал в живота, в бизнеса. Воден от максимата, че преди да започнеш да правиш едно нещо добре, трябва да го обмислиш добре. Да го планираш. Да намериш подходящите партньори, приятели, за да го изпълниш. И накрая голямо желание, амбиция да достигнеш до край и да победиш. Да получиш удовлетворяващ резултат. Това всъщност е баскетболът. В момента това много ми помага да търся един корпоративен начин на мислене в живота.

Когато си свикнал да играеш на игрището в екип, това си остава за цял живот. И днес в трудните времена това много помага.

В Габрово напредва възобновеният БК “Чардафон-Орловец”. Ентусиасти не липсват, спомените връщат лентата към привлекателността на състезанията след дългогодишно прекъсване.

Прекрасно е това, което прави клубът в Габрово с неговия изпълнителен директор Иван Господинов и отскоро в партньорство с БК “Левски”. Бих призовал всички мои приятели да помагат. Това не е лесно начинание, което ще стане за ден-два. Ще минат години да се възобнови традицията, да се привлекат и запалят децата да спортуват. Габрово вече има спортна зала. Там може да се покаже красотата на играта от големи отбори. Нещо, което по-лесно ще привлече децата. Мисля, че трябва да активираме и всички приятели извън Габрово. Да ги накараме чрез вестника и други медии да си спомнят за града, откъдето са започнали своето развитие. Убеден съм, че те ще помогнат.