„Дали ще станеш добър актьор - не знам, но добър директор - гарантирам"

   Петко Койчев е роден 10 февруари 1986 г. в Пловдив. Завършва специалността „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, след което постъпва като актьор в Габровския драматичен театър „Рачо Стоянов“ през 2010 г. През лятото на 2018 г. след конкурс е назначен за директор на габровския ДТ „Рачо Стоянов“. 
    Петко Койчев е участвал в пиесите на габровския театър „Ромео и Жулиета“, „Село, село, пусто село“, „Тримата снежковци“, „Железният светилник“, „Халосник“, „Човекът, който прави дъжд“, „Омагьосани“, „Престъпленията на сърцето“, „Зевзеци“, „Българи от старо време“, „Албена“, Жана Д`Арк“, „Чешити“, „Духът на Кармен“, „Мнимият болен“. 

- Какво Ви доведе в Габрово, г-н Койчев?

- До 25-та си година съм живял в Пловдив. Там съм завършил специалността актьорско майсторство за драматичен театър в класа на доц. Иван Налбантов в Пловдивския университет и на неговия асистент Стефан Попов, който е известен актьор в Пловдив. Доц. Налбантов е актьор в театър „Българска армия“, познат е и в киното, известен е с гласа си. А в Габрово ме доведе един кастинг за нови актьори, организиран от моя предшественик, колегата Невена Митева. И аз се явих, макар в този момент да бях щатен актьор в Силистренския театър, където изкарах един сезон 2009-2010 г. През 2010 г. г-жа Митева ми се обади с въпроса дали проявявам интерес км трупата на Габровския театър. „Да. Проявявам“ – отговорих лаконично, защото самото име Габровски театър и представленията, които аз познавах до този момент бяха според мен като едно следващо стъпало в моята актьорска кариера. И се оказах прав. Та, така дойдох в Габровския театър.

- Помните ли кое беше първото представление, в което участвахте?

- Включих се в „Село, село, пусто село“. Казвам „включих се“, защото трябваше да замествам колега, който беше напуснал. Режисьор на постановката беше Невена Митева, която фактически постави началото на моята кариера като актьор в Габрово, продължила до 1 август 2018 г. На 17 юли 2018 г. се явих на конкурс за директор, обявен от Министерството на културата. Така се случи, че комисията избра мен, като гласува доверие на моята концепция за развитието на театъра. Така станах директор на прекрасната театрална трупа тук.

- Какво Ви насочи към актьорското майсторство, коя беше магията, успяла да ви „вкара“ в театъра?

- Не знам как ще прозвучи, но бях на 6 години, когато вкъщи разигравах различни сценки на измислени от мен истории, тоест създавал съм си малки етюди на всевъзможни теми. А майка ми - и баща ми, разбира се - винаги ме е подкрепяла да изразявам собствените си желания, един ден ми каза да попитам за някаква школа или нещо друго, свързано с изпълнителското изкуство. Тогава бях може би в първи клас. А по онова време имаше центрове за работа с децата, какъвто имаше и в моя квартал. Там имаше и кръжок по кукловодство, за който кандидатствах. За целта трябваше да подам заявление. И до днес помня, че попълних документа най-хашлашки - с печатни букви, тъй като все още не бяхме приключили с изучаването на това как се пишат всички букви. Но важното е, че го попълних. Когато госпожата по кукловодство влезе в класа да пита има ли желаещи да се занимават с този вид изкуство, веднага подадох вече попълнения лист. Тя ми го върна с думите: „Вземаш това заявление, отиваш вкъщи и там мама или тате, трябва да го попълнят отново“. И така попаднах в кръжока по кукловодство, което беше страхотното преживяване в моя живот. Имахме и представления – зад паравана, с кукли в ръка. Докато един ден приятелка на майка ми каза, че в големия Център за работа с деца, който се намираше в центъра на града, има Детски музикален театър и търсят деца, които да обучават. Майка ми ме окуражи да се явя. Тогава си помислих, почти щастлив от развоя на събитията, че „Ето на, вече ще играя и с големите“ и вдъхновен така попаднах в Детския музикален театър към Центъра за работа с деца в Пловдив.

Като се връщам назад във времето си спомням, че тези центрове, имаха огромни бюджети, тъй като за всяко едно представление ни шиеха нови и много красиви костюми. Играехме на сцената на Драматичния театър в Пловдив – с осветление, с озвучаване. Беше невероятно за мен. Днес вече отдавна съм наясно, че цялото финансиране е било от общинския бюджет, такава беше системата. А сега е по-различно. Но, фактически така започна театралната ми кариера. След което никога повече в живота ми не е стоял въпроса какво ще работя.

- Още тогава ли решихте – край, това ще бъде моето житейско призвание?

- Още тогава. Няма да забравя никога, когато в Пловдивския театър изиграхме представлението „Огнивото“ по Андерсен. Режисьор беше големият Владимир Николов, който в онези години работеше в Пловдив, но е работил в Русе, известно време и в габровския театър. През 1997 г. той е създава Детски театър за възрастни при Общински детски комплекс в Пловдив. Неговите постановки „Огнивото», «11-в отвръща на удара», «Ромео и Жулиета - импровизации» и до днес са останали в сърцата на благодарната, а и ненаситна пловдивска публика. След внезапната му смърт художествен ръководител на Детския театър за възрастни стана неговата съпруга, актрисата Евелина Николова. От 2004 г. той получи името Детски театър за възрастни «Владимир Николов», а реализираните в него постановки представят как изглежда света на възрастните през очите на детето.

Няма да забравя как след представлението на „Огнивото“ стоим с майка ми в двора на театъра, когато на тръгване оттам тя ми каза, че вече съм разбрал какво е да играеш и повече няма да се занимавам с това изкуство. Аз се разплаках. „Знаеш ли колко е хубаво да си на сцената!“ – едва успях да промълвя. Вероятно този момент остави отпечатък не само в моето, но и в съзнанието на майка ми, защото оттогава тя нито веднъж не е изрекла и дума против моята любов към театъра. Оттогава и досега моите родители винаги те са ме подкрепяли по пътя към моята актьорска кариера.

Така започнах. Преминах през няколко детски театъра. Владо постепенно успя да оформи група от деца-театрали, които придобиха облика на самодеен състав. Заедно с директора на Общински детски комплекси успяха да съхранят сградата, бюджета и трупите към тях. И всъщност съпругата на Владимир Николов – Евелина ме подготвяше за кандидатстването ми в НАТФИЗ, където не ме приеха. Приеха ме в Пловдивския университет, но и самият аз никога повече не направих опит да кандидатствам в театралната академия (ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“), защото Иван Налбантов, който е невероятно достоен човек, ми постави едно важно условие - да си оправя говорния дефект, който имах към онзи момент. Положих всички усилия да се справя с този си проблем, заради който ме скъсаха и в НАТФИЗ. И тъй като благодарение на доц. Налбантов преодолях говорните си затруднения, го считам за своя трети баща, след родния ми баща и Владо Николов. А Иван беше невероятно достоен и честен човек, какъвто в днешно време надали може да се намери.

- Тоест, Вие сте попадали на добри учители в своя живот?

- В живота си винаги съм бил обграден от страхотни учители. Четвъртият и на този етап последен учител в актьорската ми кариера беше режисьорът Петринел Гочев. Когато Петринел дойде в Габрово да поставя „Ромео и Жулиета“ бях втрещен от това, че нищо не разбирам като актьор от това, което ме карат да правя. „Какво е това, което ме карат да правя – се питах. – Защо съм учил, след като всъщност нищо от това, което съм научил не ми помага“. И всъщност това беше човекът, който разгърна моя потенциал като актьор.

Направих една голяма грешка в живота си и това беше, че след Жана Дарк – второто представление, което работихме с Петринел, един ден си правех равносметка за себе си, за кариерата си и тогава наум си казах: „Да, постигнах всичко, което съм искал в актьорската си кариера“. А подобна самооценка е страшно самоубийство за един актьор. Но с днешна дата, сега, актьорското майсторство, играенето в различни пиеси не ми доставя толкова голямо удоволствие като това, да се опитвам да създавам, да бъда човекът, която е отговорен за всичко онова, което се върши в театра и около него.

- Харесва Ви организаторската работа?

- По-скоро менижърската работа. Това ми е много интересно. То е цяла, отделна наука. И понеже е свързана с театъра, това за мен е предизвикателство.

- Кога сетивата Ви се събудиха точно за менижърството?

- Когато Иван Налбантов ме прие в първи курс и трябваше да се определи отговорник на курса. В един момент той попита: „Има ли желаещи?“ – никой не се обади. Всички натискахме столовете. Той само прокара пръста си около нас и… посочи мен. Тогава изпитах своеобразен ужас. Защото бях заобиколен от хора, които не познавах и въобще нямах представа какво ще правя и как ще го върша. И във втори курс се отказах да бъда отговорник. Но започнах да организирам различни неща, за да идват колеги и да ни гледат. В трети курс вече се занимавах изцяло с ПР-а на нашите представления, както и с цялостния информационен поток. Канех колеги, критици и прочие. И в един ден, малко преди да завършим, доц. Налбантов ме покани при себе си. „Не знам дали ще станеш добър актьор – ми каза той, – но ти гарантирам, че ще станеш един добър директор“.

- Излиза, че той Ви е орисал за директор?

- Наистина той ме ориса. И аз, понеже бях категоричен, че това няма как да се случи, изведнъж през 2011 г. - няколко години след като завърших, ми щукна идеята да кандидатствам Арт мениджмънт. Тази идея влезе в главата ми абсолютно от нищото. Казах си защо пък да не го направя. Кандидатствах в академията в Пловдив, която от вчера си има ново име и завърших Арт мениджмънт в класа на доц. Живка Бучева, която е много добър преподавател по икономика. След като изкарах тази магистратура, оттам насетне вече нещата бяха предопределени. Няма как да си изкарал подобна аспирантура и някой ден да не решиш да се пробваш. Така през 2016 г. се срещнах с г-жа Митева в този (в директорския) кабинет на габровската Драма и й казах, че мисля, когато настъпи момента да се кандидатирам за директор и че имам подобни намерения, че искам тя да знае за тях, за да не ги чуе от някой друг. Попитах я дали има нещо против, тя отговори „Не“ и така – подготвях се две години. През 2018 г., когато беше конкурса на 17 юли, се явихме трима кандидати – г-жа Митева, аз и режисьорът г-н Димо Димов, бивш зам.-директор на нашия театър. Така станах директор – очевидно комисията е харесала моята концепция за развитие и ми гласува доверие да ръководя Габровския драматичен театър „Рачо Стоянов“.

- Вътре в себе си усещате ли разликата между ежедневието на сцената като актьор и присъствието Ви около сцената, за да осигурявате всичко необходимо за успешната премиера? Кое е най-тежкото в този момент?

- Има огромна разлика. Ако можеш като актьор да си позволиш известна доза безотговорност – да не научиш бързо текста, да го забравиш, да се отнасяш нехайно, да пропускаш репетиции или по време на репетициите да си цъкаш на телефона, директорът няма право на нито един момент безотговорност. Нямаш право.

- Защо?

- Защото всичко като работа стои над теб като Дамоклев меч. Да, аз имам страхотен екип и всички се трудят невероятно отговорно и всеотдайно. Но цялостната картина зависи от теб. И поради това нямаш право на безотговорност за нито един момент. Да, случва се да направиш пропуск, да сбъркаш някъде, да се подведеш, но абсолютно нямаш право да се отнесеш безотговорно дори към най-дребния детайл на своите задължения. Но грешката учи да не повтаряш своята грешка. И точно в това е разликата. Като цяло самият аз съм човек, който е до известна степен податлив на безотговорност. От днешната си позиция преценявам, че като артист съм неглижирал своите задължения, бил доста податлив на безотговорност.
- Вие сте тук от 2010 година. Считате ли, че градът има своята бохема?

- Може да звучи невероятно за габровци, но тук има прекрасна бохема. Самият аз имам щастието да се срещам с тези хора. Имам щастието да виждам, че те стават все повече и повече, и то извън хората, които се занимават с изкуство. Хората, които се занимават с изкуство са ясни. Ние с моите колеги отдавна – от три, четири години, организираме благотворителни куиз-ове. Това е извън театъра, разбира се. То е лична наша дейност, която правим за удоволствие. И на тези куиз-ове се събират почти едни и същи хора. Това са около 100-тина човека, които са част от габровската бохема. Някои от тях изобщо не се занимават с изкуство, всеки има своята професия, но те живеят в духа на този град.

- Бихте ли разшифровали значението на думата куиз?

- Това е своеобразно събитие от рода на викторините. Задават се въпроси, но не се отговаря поединично, а се сформират отбори като отговорите дава определен човек от всеки отбор, участващ в куиза. Не отговаряме аз или Вие, а всеки отбор поотделно. Най-хубавото в този тип игра, е че участниците са разделени на отбори. Като един отбор може да бъде от двама или дори от двадесет човека. Последният път, когато организирахме поредния куиз, беше средата на януари и един от отборите беше от 21 човека. Беше невероятна забава. Това е нещо прекрасно и вече доста габровци се интересуват кога ще бъде следващата проява на куиза. Та именно по време на тези събития успях да видя габровската бохема.
Иначе самият аз често излизам с наши колеги, също театрали и считам, че съм опознал Габрово и габровци. А това, което съм разбрал от годините прекарани в града е, че Габрово и габровци имат свой, специфичен дух. Който е нещо устойчиво и неподатливо във времето. Габрово е уникално място. И често много се ядосвам, че някои хора, които претендират да са кореняци габровци не разбират този факт. Вторачени в миналото, те считат, че е важно да се върнем към него. Но истинските габровци казват „Било каквото било! Миналото няма да се върне! Длъжни сме да вървим напред, да съхраним и развием всичко онова, което са ни оставили нашите предшественици“. Заводите няма да се възстановят, населението, напуснало града, няма да се върне обратно. Но мястото, мястото, наречено Габрово наистина е уникално. Това е дух, започнал още от времето на Рачо Ковача, преминал е през Възраждането, градът е дал велики имена на България. Неофит Рилски, Васил Априлов, Николай Палаузов, Пенчо Семов, Иван Гюзелев. Велики имена, които са оставили не в българската, в световната история трайни следи. А това не може да се забрави, не може да се загуби никога. Гарантирам Ви го. Всички габровци носят в гените си този специфичен, силен габровски дух.

- Осъзнал ли е габровецът, че носи специфичния дух, който го отличава от всички останали и че трябва да го пази и развива?

- Струва ми се, че за жалост, не го е осъзнал. Осъзнал е, че има нещо специфично в Габрово като хумор, като Етър, като различна култура. Но не е осъзнал, че духът му е специален. Само като отидеш в Националния музей на образованието и видиш картата на Възраждането на България, единственото място, в което има такава огромна съвкупност от индикации, че тук, именно тук са се случили за пръв път в страната толкова много събития, толкова значими хора са родени тук, такова съзидание е събрало Габрово, каквото няма никъде другаде - не Варна, не София, не Бургас, а Габрово.

- Не бих искала да навлизаме в различни конспиративни теории, но не Ви ли се струва, че в най-новата история на страната ни, непрекъснато се правят опити да се смачка този габровски дух?

- Не бих могъл да коментирам, но според мен, това е резултат от натрупвани неблагоприятни за Габрово събития, които са повлияли и върху поведението на хората. Но считам, че подобно твърдение би било валидно за цялата страна, което, поне според мен, е свързано с нашите си вкоренени дълбоко в житието, в битието ни, балкански нрави. Вероятно поради това, може би, на мен ми се иска, дори насила габровци да си го кажат, дори да не го вярват, но да си го повтарят, че техният град е невероятен, че техният град има огромен потенциал.

- А Вие не се ли считате вече и малко габровец?

– Вече се идентифицирам като габровец. Така се и представям, че съм родом от Пловдив и за мен той ще остане голямата ми любов, тъй като е моят роден град. Но истината е, че Габрово е моето място.

Един от моите колеги актьори каза по повод моето идване тук, че е по-добре пръв на село, отколкото последен в града. Ето, това не е вярно. Докато ние разсъждаваме по този начин и приемаме, че това прекрасно място е някакво село и че тук ще се правим на големци, ще бъде много трудно да се измъкнем от последствията на преживените обстоятелства.