Алберт Хаджиганев: Макар да се чувствам доста французин, никога не губя българското си усещане

    На 13 април в галерия "Видима" – Севлиеуво се откри изложба живопис на Алберт Хаджиганев. Художникъ е роден в Севлиево, но живее и работи във Франция вече над 40 години. Излагал е творбите си в престижни галерии във Франция, Белгия, Германия, Италия, Австрия, САЩ. Изкуството му е добре познато и високо ценено сред изкуствоведи и колекционери от цял свят.

– Г-н Хаджиганев, кога се събуди интересът към творчеството у Вас?
– Отговорът на този въпрос е малко труден. Баща ми беше художник-самодеец и с това ни изхранваше. Беше заводски художник към завод „Ненко Илиев“, по-късно и в „Стоян Бъчваров“ в Севлиево, който е завода майка на „Идеал Стандарт-Видима“, след което започна частна практика. Имаше свое ателие до площада, където се събираха неговите приятели, също художници. Но по това време въобще не съм и мислил, че ще ставам художник. Нямах никакъв художнически порив, макар рисуването да ми се отдаваше като на брат ми и на сестра ми – то беше като че в кръвта ни. И всички имахме добри оценки по рисуване, а хората считаха че е така, защото баща ни е художник. Но явно ние сме го имали заложено в себе си. 

Самият аз никога не съм смятал да ставам художник, мечтаех да бъда активен човек и да мога да пътувам. После започнах да спортувам – играех баскетбол, спортната зала на Севлиево беше срещу нас. И един ден, когато завършихме прогимназия един приятел ми вика: „Абе, защо да не отидем да кандидатстваме в спортната гимназия в Плевен. „Става“ – отговорих му аз и отидохме до Плевен на автостоп, записахме се, явихме се на изпит и ме приеха. Завърших спортното училище, но не станах голям баскетболист. Бях и в казармата. След това по неведоми пътища се отзовах в градския комитет на Комсомола в Габрово. Но и през ум не ми е минавало, че един ден ще стана художник. Баща ми наричаше своите приятели, които са завършили академията – академици. Единият от тях – Тютюнков, ръководеше към читалището курс. А баща ми от време на време ме водеше там да рисуваме антични статуи и се оказа, че ми се удава, макар да не проявявах голям интерес, тъй като повече предпочитах баскетбола. След казармата работих в комсомола в Габрово. Но там се случиха две неща, които ми дадоха да разбера, че не съм за там. Да отида да работя там ме убеди един познат, който напуснал, а търсели човек, който да заеме неговото място – в градския комитет на Комсомола. Започнах работа в Габрово, но много бързо разбрах, че не съм за там. Първият знак беше, когато от Окръжния комитет на Комсомола искаха да правя доклади за изпълнените норми по различните спортове в училищата. Срещах се с всички учители по физкултура в училищата, събирах данните, след което подготвих доклада си и го предадох. Но ми го връщат с рецензия, че не е добре написан и трябва отново да го подготвя. Пиша го отново като използвам различни, по-патриотични думи, но отново ми го връщат, че не е добре написан. И така няколко пъти. Отидох при своя началник в ГК на Комсомола да питам как да постъпя. Оттам първото нещо, което поискаха от мен, беше да обясня какви са били параметрите, изискванията, на които трябва да отговаря този отчет. Та прекият ми началник ме посъветва да променя цифрите и отчета ми ще бъде приет. Така и стана. Това беше първия сигнал за мен, че не съм за там. Запитах се: “Какво правя тук?“. А точно по това време гледах филма на Микеланжело Антониони „Забриски пойнт“, който прави критика на западналото западно общество, но аз видях само извънредната свобода, които тези младежи имаха. Излязох от киното и с часове вървях покрай Янтра. Не си спомням в какъв цвят беше оцветена, както беше по онова време, но тази нощ обикалях напред и назад дълго време. И тогава реших, че трябва да напусна тази своя работа. Междувременно се бях срещнал с един професионален фотограф, който ми помогна да влезя във фотографския техникум в София. Междувременно вече бях започвал да рисувам – по снимки бях направил две платна, върху негрундирано платно. Вече беше започнало нещо отвътре да ме човърка. Спомням си, че бях направил една рисунка, която показах на баща си, който ми каза, че тя е хубава и ако искам да се развивам в тази посока, ще ми помага. Той показваше и на брат ми, който вече беше студент в Художествената академия. Брат ми от своя страна ми каза: „Брато, действай напред, каквото трябва ще ти помагам“. И аз започнах да действам. След година им казах, че започвам да се подготвям за Академията. Те ме погледнаха учудено, просто не бяха повярвали, че ще го направя. И оттогава казвам, че станах художник, защото нищо друго не ставаше от мен. Затова често обичам да казвам, че липсата на избор е най-добрия избор. 

Изложбата живопис на Алберт Хаджиганев в галерия "Видима"

– И оттам насетне?
– Оттам насетне завърших фотограграфското училище в София. Междувременно голямата любов ме сполетя, но нямах софийско жителство и трябваше да работя в Софстрой като хамалин, после започнах като фотограф в една агенция, тъй като имах временно софийско жителство. Там, за жалост, набих един наложил се вече фотограф, който след това пристигна с двама полицаи и ме закараха в участъка, където ми заявиха, че нямам право да оставам в София. И ме освободиха от ареста. По пътя към квартирата срещах една позната, която работеше в Кремиковци и от дума на дума, споделих, че трябва да напусна София и имам даден срок за това. Тя възкликна и заяви, че в Кремиковци търсят фотограф, а аз си казах, че това е невероятен късмет, своеобразен знак на съдбата. 
Та останах в Кремиковци, там в един момент се освободи място за заводски художник и така станах заводски художник. По-късно се отвори място за моделиер в обувния завод „Чавдар“ на гара „Искър“, където работих една година. След което избягах в чужбина. През границата по нощите, моят най-близък и верен приятел, светла да е паметта му - толкова верен, че дадох неговото име на моя първороден син Емил - ме закара със своя стар мотор до границата. Аз прерязах телената мрежа и преминах. Мислех си, че вече съм в Сърбия, но съм бил все още преди граничната бразда. Бил съм на около 5 километра от същинската граница. Засякоха ме. Избегнах куршумите като по някакво чудо. Години след това научавам, че нашият прадядо Григор Игнатов Туланов – първи околийски началник на Севлиево след Освобождението, години наред е преминавал оттам от Сръбско в Българско като участник в сръбско-турската освободителна война. И години след това в досието си виждам, че това е било канал за преминаване на границата още по турско време. А аз нямам никакъв хабер за това нещо. И си казвам, дали моят прадядо някъде отгоре не ми е помогнал да избегна куршумите и да остана жив. Защото няма как от няколко метра граничарят да не ме улучи, ако е искал да ме убие. 
Та, това е цялата история. Оттам нататък,въпреки, че съм бил в затвор в Югославия, както беше по онова време, въпреки емигрантския лагер в Латина, Италия, откъдето също избягах и оттам отидох в Париж. И там водих емигрантски живот, където полека-лека научих езика, благодарение на българин, също емигрант. Около този мой учител, който също беше завършил Академията, се събра една хубава банда на млади, желаещи да творят художници. Някои от които и досега са ми приятели, други съм изгубил. 
Та, това е цялата история за моето напускане на България и оттам нататък учение, работа, работа. Има и един друг момент – в Академията бях приет след три кандидатствания, тъй като винаги съм считал, че не притежавам кой знае какъв талант. Това, което установих, наблюдавйки музеите, познавайки историята на изкуството е, че има художници с талант и художници, които аз наричам с неталант. И в историята на последните два, дори три века установявам, че хората, които изглеждат по-посредствени повече успяват, защото работят повече. За да достигнат до едно определено ниво, те трябва да изминат много по-дълъг път. И това не всеки го знае. Самият аз започнах все повече да го усещам и да се декомплексирам, посещавайки музеите. Откривайки големи художници, но които не са били големи рисувачи или големи колористи, но са се трудили. Това започнах да го установявам в Лувъра, преди Пале и други колекции. Париж е пълен с музеи. След това в Испания. Всичко това ме декомплексира и оттам работа, работа, работа. Това е както се прави масло – бъркалката се върти, докато каймака излезе. Това е цялата история.
– Но защо до този момент не сте имали и други изложби – казвате, че това е първата?
– Никой не ме е поканил. Впрочем, преди години една приятелка на моята племенница, която много обича опера, ми каза: Райна Кабаиванска в едно свое интервю /не се сравнявам с нея, не съм на нейното ниво/ я питат: Защо не идвате да пеете в България? И нейният отговор е: Никой не ме е поканил.
Та и аз – какво да правя? Имам си работа, работя си, изхранвам си семейството. Рисувам – това мога, това правя. Друго не става от мен. Вярно е, че като студент съм работил много неща – бил съм шофьор, бил съм пазач в музей и много други неща. Но това се е налагало в студентските години, тъй като не е имало мама и тате около мен, които да ме дундуркат – да ми изплащат квартирите и разходите ми. Така че, трябваше да се работи, за да се преживява. Не е имало нищо в повече.

Сава Христов, управител на галерия "Видима", и Алберт Хаджиганев

 – Това е първата Ви изложба в Севлиево, къде на други места са експонирани Ваши творби?
– В София, благодарение на Вихра Пешева, която е собственичката та галерия „Астри“ и която по неведоми пътища ме е забелязала и ми писа във Фейсбук, че харесва моите работи. А аз отговорих, че щом харесва моите творби да организира изложба. Но графика й бил зает за две години… След известно време ми предложи да направя изложба при нея, която мина много добре. Между другото Вихра Пешева е много добра галеристка, много точен човек, работлив и заредена с такава енергия, че не се усещат усилията, които влага във всяко нещо. Много работи. И не налага своето мнение нито на колекционера, нито на художника. Много интерес н човек е. 
Изложбата се получи, беше много интересна, което предположи и следваща изложба, която направихме след година и половина – също успешна. И аз й подхвърлих идеята да й представя мои приятели. Защото, макар да се чувствам доста французин, никога не губя българското си усещане. И тази идея да се направи едно мостче между Франция и България, колкото и малко да е то, но не с български художник, който живее там, а с тези, които са родени там или пък са дошли от друго място във Франция или в друга държава. Ние сме 5 човека, които излагаме там – двама емигранти като Рамзи и аз, двама французи, родени във Франция и една итало-американка, с която сме се срещали по изложби, по галерии и различни събития. Както кучетата – като се срещнат, се помирисват, да видят дали ще си допаднат. Така и с нас се случи и откакто сме приятели, никога не сме се разделяли – поддържаме своите контакти. И предложих на Вихра да й представя моите нови приятели. Тя даде своето съгласие и в момента изложбата тече. И тези, които могат да прескочат до София – нека заповядат в галери „Астри“. Доколкото разбрах общата изложба с моите приятели в галерия „Астри“ е доста успешна. Със Сава я организирахме така, че да не правя совалка между София и Севлиево.
– Кога Ви „засърбяват“ ръцете за рисуване – когато идеята се роди в главата ви?
– Да, когато се роди в главата. А кога ми се роди в главата да рисувам въобще, когато разбрах, че не ставам за комсомолски работник. А иначе рисунките са непрекъснато в главата ми, те не ме оставят на мира. С тях спя, с тях ставам и лягам.
–Това е творецът – по това той се различава от обикновения човек. А какви са бъдещите Ви планове?
– Бъдещите ми планове?! Докато дишам да човъркам, да чагъртам по платното и надявам се, да е достатъчно добре, за да е прието от публиката. А ако е прието от публиката, то ще е прието и от галеристите, които преценяват дали творбите стават за изложбената зала. Защото аз мога само това.
– Всъщност, човек прави това, което може, нали?
– И трябва да го прави. Защото аз съм пенсионер по години, но като гледам пенсионерите още докато са на работа планират какво ще правят като станат пенсионери. И много от тях мечтаят да започнат да рисуват. А аз съм художник. 
– За какво мечтае Алберт Хаджиганев?
– Може би да работя, докато мога, и да умра с четка в ръка.
Благодаря Ви, г-н Хаджиганев, за това интервю.