Къщата на строителя в Търново е била до „Фичево сокаче”

В края на ноември миналата година в София беше открит нов паметник на уста Колю Фичето пред сградата на Камарата на строителите в България. Каменният монумент е дело на скулптура Петко Арнаудов, а инициативата за изграждането му е на Националния клуб на строителите ветерани. Това ми даде повод да се срещнем с Константин Фичев, който е четири пъти правнук на известния строител.
Той е роден в Троян през 1981 г., където завършва гимназия, а после следва „история” в София. В продължение на 18 години живее в столицата в старата семейна къща, която се намира в центъра на столицата. В нея е роден дядо му Константин Фичев. От 2018 г. отново се завръща в родния Троян и е отговорник сгради и офиси в известна IT компания.

– Г-н Фичев, известно е, че уста Колю Фичето без да е завършил училище строи впечатляващи църкви, мостове и чешми. Кой от всичките му шедьоври Ви е на сърце?

– Преди да пристъпи към градеж Никола Фичев е правел макети от восък на своите бъдещи творения. В семейството ни се помни, че черквата „Св. Св. Константин и Елена” е едно от най-любимите творения на майстора. Не случайно имената Константин и Иван са използвани в нашия клон на рода вече шест поколения. Не може да бъде отличена само една творба от дългия списък от храмове, мостове, ханове, конаци, бани и чешми. Лично аз съм впечатлен от черквата „Св. Никола” в Дряново, мостът при Бяла, седемстенната чешма в Соколския манастир.

– Днес не се знае къде е бил домът му. Това какво говори за нас като народ?

– Темата е дълбока за нас българите и липсата на памет. Ние дори не знаем къде са погребани най-големите ни национални герои. Освен черна прокоба и злощастие, би трябвало да потърсим отговорност за това в някои наши негативни национални характеристики. Освен много добродетели, притежаваме и не малко слабости. Една от най-големите е липсата на дълговременна историческа памет. Ние често не можем да усетим историческите моменти и личности, за да запазим най-много от тях за бъдещето, да станат силни темели на бъдещата държавност.

Не е известно точното място на родната къща на Колю Фичето в махала Марча, тогава до Дряново. Но пък се знае приблизителното място, къде е била къщата му в старата столица. До така нареченото от търновци „Фичево сокаче”. Стигнах до тази информация благодарение на семеен приятел – Иван Панайотов-Джовани. Той е някогашен музеен работник, заместник-кмет по културата в два мандата.

– Вие изследвате родовите хроники. Открихте ли нови факти за гениалния строител и семейството?

– Дядо ми Константин Фичев завеща много добро отношение към мен от страна на хора в София, Търново и Дряново. През годините успях да ги запазя и осъществя нови контакти. Радват ме приятелствата с проф. Пламен Павлов, стопаните на Хан Хаджи Николи, директора на Историческия музей в Дряново – Иван Христов и други музейни работници в страната, както и роднини.

Погребението на майстор Никола Фичев, В. Търново, 15 октомври 1881 г. 

Преди няколко години благодарение на Десислава Вутова, един от уредниците на музея в Троян и страница от стара книга, която ми показа, разбрах за възможното съществуване на един процесиен кръст в черквата „Св. Св. Кирил и Методий” във В. Търново. След построяването му под ръководството на Никола Фичев кръстът е бил подписан и подарен на храма. Запазени артефакти от онази епоха, които са и подписани от Първомайстора, се броят на пръстите на едната ръка. Бях обзет от силно вълнение и любопитство дали този кръст все още съществува и дали се намира там, където е бил подарен. За тази цел гостувах на приятели от прочутия хан на Хаджи Николи, строен от моя прародител на Самоводската чаршия. Влязох в църквата и първото нещо, което разпознах в сумрака беше този железен процесиен кръст. Прочетох надписа на кръста: „Колю Фичи 5 октовръ 1861”. Искам да ви уверя, че никога до тогава, а и след това, не съм изпитвал по-силни вълнения.

– Вие сте наследник на Колю Фичето по линия на първородния му син Иван? Каква е съдбата му?

– Иван Колев Фичев е роден през 1825 година. Като по-млад е помагал при строежите на баща си. Най-известното му участие в тях е при градежа на черквата „Св. Св. Константин и Елена”. По-късно е придобил и уважаваната професия във В. Търново, френк-терзия или шивач по европейската мода. Той умира млад през 1877 г. Погребан пред входа на тази черква. През 1933 г. неговите двама сина Константин (той е дядо на дядо ми) и неговият брат Георги построяват паметник в негова памет, както и в памет на майка си Кръстина и брат им генерал Иван Фичев.

Дядото на дядо ми и внук на Никола Фичев, Константин Иванов Фичев, е роден през 1865 година в Търново и кръстен в черквата „Св. Св. Константин и Елена”. Бил е доброволец при защитата на българското Съединение. Емигрира в Бабадаг до Тулча, днешна Румъния, където и до днес има компактно българско население. Там открива книжарница, издава български книги и участва в събирането на средства за изпращането на чети от освободените части на България в Македония. По-късно се премества в Русе, където за няколко години живее и работи като старши оценител в русенската митница. През 1915 г. се премества в София, строи къща и живее до 1948 г. Тогава е изселен в Троян заедно със снаха си и своя внук, мой дядо.

Константин Фичев в Гумощник пред кенотафния гроб на загиналите на “Титаник”.

– Какво ще споделите за прадядо си и дядо си по бащина линия?

– Прадядо ми Иван Константинов Фичев е роден през 1891 г. в Бабадаг, Тулчанско. Началното образование получава в Русе, постъпва във Военното на Негово Величество Училище. Участва в двете части на Балканската война като временно е комендант на град Ксанти в Беломорска Тракия. През 1929 г. постъпва в Българска Държавна Полиция на Царство България, където извървява целия професионален път и получава назначения като околийски началник на Стара Загора. През 1936 г. е назначен за началник на отделение „В” към дирекция на полицията и като такъв по време на рождението на престолонаследника Княз Симеон Търновски е определен за началник на охраната на Двореца – София. През 1941 г. е назначен за помощник столичен полицейски комендант, където е между първите, които идват на местопрестъплението при убийството на генерал Христо Луков. През 1943 г. е назначен за областен полицейски началник „на разположение”, а после и за областен началник на Пловдив. В семейния ми архив присъстват негови писма до прабаба ми, които според мен са изключително свидетелство за историята на България в този, нарочно изтрит по време на комунистическия режим период.

Друг интересен момент от живота и кариерата на прадядо ми е фактът, че съществуват преки показания, че в деня на изчезването си Никола Гешев е забелязан в компанията на прадядо ми, неговия шофьор и един друг полицейски директор в Пловдив, от където е имал намерение да напусне страната в посока Турция, с оглед окупацията на Царството от страна на СССР. За последно прадядо ми и Никола Гешев са видени заедно да се качват в служебния автомобил на прадядо ми. Чак половин година след това при задочен процес Иван Константинов Фичев е осъден на смърт от състав, на така наречения „народен съд”. Ние все още не знаем мястото на неговия гроб. В началото на деветдесетте години, тази присъда беше обявена за нищожна и прадядо ми беше реабилитиран.

Дядо ми Константин Иванов Фичев изплаква на света през 1932 г. в София. През 1948 г. като „син на враг на народа” е изселен в Троян с дядо си и майка си. През 1952 г. постъпва в редовете на БНА, където е определен да отбие военната си служба като миньор в мините за уран в село Бухово. Рудата е изнасяна към СССР за тяхната ядрена програма и атомни електроцентрали. В същия ден, когато дядо ми заминава за Бухово, неговият дядо умира. След това дълги години има трудности да си намери препитание. Отказано му е да следва висше образование с мотив „неблагонадежден”. Междувременно успява да се самообразова, с останалото от семейната библиотека. Сам събира книги-образци на класическата художествена литература, хуманитарното познание. Започва работа в Химико-фармацевтичния завод в Троян в неговия печатарски цех. През 80-е години на ХХ в е назначен за негов началник. Приблизително от този момент са първите ми спомени с него. Дядо ми се ползваше с голямо уважение сред културния елит в града, които не бяха партийно обвързани. През 1991 г. той беше избран за кмет на първите демократични местни избори в страната. В своя мандат остана неподвластен на корупция, чужди влияния и вмешателства, както и с изначалната си принципност при вземането на решения. В периода след мандата си като кмет дядо ми Константин успя да издаде няколко свои кратки романа. Сюжетите им са свързани с класическата музика, техен ревностен ценител и познавач беше той. Успя да издаде и един свой исторически роман, посветен на Битката при Варна от 1444 година. Завършил го е още в края на 60-е години на ХХ в. и тогава не е имало как да го отпечата. Дядо ми почина в Троян през 2017 г.

– Какви ценности съхранявате от Фичевия род?

– Най-голямата ценност, която притежавам, са разказите на дядо ми и фамилното ми име. Нося го повече с чувство на неизпълнен до край дълг, отколкото с гордост, която несъмнено изпитвам. Безкрайно благоговея към различните документи, свързани с всеки представител от рода ни, които съм наследил и присъстват в семейния ми архив. Ценни са кръщелни свидетелства, фотографии и лични вещи, пропити с българска история.

– Днес раждат ли се хора като Колю Фичето?

– Разбира се. Съществуват българи, които прославят България по света с изкуство, наука, спорт... Иска ми се тези хора по-често да говорят за България пред света, тъй като често някои от тях забравят, че са българи.