Ангел Колчевски в 4300-километров маратон с ретро БМВ

Това е едно непотърсено интервю. Всъщност, потърсено, но не от вестника. Ангел Колчевски ни позвъни лично. Човекът, символ на ретродвижението в Габрово, през чиито ръце са преминали стотици автомобили, участвал е в хиляди паради, бе толкова развълнуван от последното си преживяване, че държеше да го сподели.  Имаше защо. 4300 километра са си постижение. Било то и с BMW. BMW, ама от 1993-та. Малка Z тройка в компанията на расови мерцедеси. Редови ентусиаст, ведно с хора, които са в състояние да определят политиката – поне в автомобилния ретро бранш. Разговорът с Ангел е в хола му. Или по-точно в личния му музей. Цветът на тапетите е неразличим – стените са покрити с дипломи и награди. Всеки предмет те изкушава – иска ти се да го пипнеш,  да видиш как са го направили. Майсторите! От едно време. Нов е само лаптопът, но неговата модерност се тушира от „бюрото“ – изящна стара шевна машина. Разбира се, погледът веднага се забива в перфектно реставрирания мотопед „Симсон“ – от онези, с педалите. И след това започва да скача от предмет на предмет, от приз на приз. На масата – реклама на повода за разговор – 3700 km Alpen Tour SARC 16.06.2023 - 31.06.2023. Юни е малко удължен, вероятно анонс към уникалното преживяване. SARC пък идва от Софийски автомобилен ретро клуб – организатор на супер маратона. Километрите са верни само за софиянци. На входната табела на Габрово БМВ-то на Ангел отчело точно 4300 км. Разговорът с него обаче е не само за алпийските гледки. И не само за автомобили. И признава:

  - Попаднах съвсем случайно в тази схема. Мероприятието се планира повече от година. Главен организатор е Искрен Миланов – председател на Софийския ретроклуб.

Случи се по време на една ретро сбирка на трабанти във Велико Търново през март. Там се срещнах с тези колеги, които изявиха желание да дойдат в Габрово, за да посетят една частна сбирка, много сериозна по нашите стандарти – на Минчо Моллов. Тогава стана въпрос, че един от участниците се отказал и ги попитах мога ли да се включа. Имам едно BMW-енце Z-тройка, познават ме, знаят, че съм в тези ретро среди доста отдавна и казаха: „ОК, можеш да участваш“.

– 4300 километра със стари, макар и маркови, коли си е постижение...

– Нещо невероятно е, за първи път се случва. Беше много добре организирано. Искрен Миланов е немски възпитаник, изключително сериозен човек, който изпипва нещата. Всичко беше много добре планирано и подредено – буквално по минути – маршрути, резервация на хотели, замъци, музеи, програма.

– Били сте само 8 екипажа?

– Да, и сред тях, съвсем случайно, попаднахме и ние. Участниците са доста заможни хора – строителни предприемачи, банкери, търговци – хора с възможности.

– Имаше ли някакви изисквания към автомобилите?

- Не разпитвах много за подробности, бях просто щастлив, че ме приемат. Не знаех, че ще дойдат само с кабриолети мерцедеси. Разбрах го едва на срещата, когато трябваше да тръгнем – на паркинга на „Метро“ в Божурище. Точно в 7 часа колите се появиха. Аз ги гледах малко стресирано, защото бяха само мерцедеси, и то 8-12-цилиндрови мощни модели. Хората са избрали съвсем правилно този вариант, защото пробегът е много сериозен, такова мероприятие за първи път се случва в България.

Всичко беше програмирано. Включително и с вариант „Б“. Защото някъде правят ремонт, затворено, някъде закъснеем с 10 минути и ни казват – не става, наново ще си платите, ще се наредите на опашката. Чакаш още три часа и тогава влизаш. Тълпи от народ навсякъде, всичко е предварително заявено.

– Какъв беше маршрутът?

– Страните, които минахме – Сърбия, Хърватска, Словения, Швейцария, Австрия, Германия, Италия. На няколко пъти прекосявахме Алпите. Влизахме и излизахме от една държава в друга – не можеш и да разбереш – там вече няма и граници!

Посетихме над 20 музея, замъци, много работилници за реставрация на ретро автомобили, където сверихме нашия с техния критерий за реставрация.

– И какъв е резултатът?

– В България също се правят реставрации, някъде и доста добри - за нашите разбирания. Но аз казвам, че това са общо-взето имитации. Хората правят всичко точно до последния болт. Изключителни реставрации!

Посетихме невероятни места, но най-се впечатлих от това, че в събота и неделя беше пълно с усмихнати хора, с много ретро автомобили, велосипеди и трактори. В тези дни просто не можехме да се разминем с такива превозни средства, имахме чувството, че сме в по-друг свят. Аз съм бил в Куба, там имах такова усещане, там 50% от колите са ретро.

– По други причини, предполагам...

– Да, по други причини. Тук беше много интересно. Хората пременени, с хубави национални носии, усмихнати, прегръщат се, имахме чувството, че сме на някакъв официален празник. Навсякъде беше пълно с народ - ресторанти, кръчми – всичко заето. Много трудно се намират места, въпреки че на всяка крачка се плаща.

Организиран паркинг в гората, гледаме – каса, билети, плащаме си. Това ако е в България, ще ни вземат на юруш.

Големи чудесии видяхме! За чистотата на техните реки, езера и язовири няма какво да говорим – то се знае. Знаем каква е картинката край язовир „Доспат“, например, видяхме какво е там. Жалко, но такава е ситуацията. Надявам се един ден да ги стигнем тия западняци.

– Кой финансира участието Ви?

– Една голяма благодарност на нашите спонсори! Това са „Елви“ – Велковци и „Топсервиз“ – Габрово. Дадоха ни известни средства, изключително сме благодарни! В известна степен спонсор ни беше и шефът на Пощенска банка, който беше един от участниците – раздаде екипи, стикери.

– Как се адаптира към нашата действителност?

• Когато се прибрах в България, имах един спешен ангажимент до Боженци. Казвам си, тъкмо ще направя един много плавен преход оттам до тук. Не ми се получи. В Боженци всички кръчми и заведения – заключени. Само една малка кръчма работеше. Бях с работни дрехи и седнах да изям една боб чорбичка. Опитах да разсмея келнера по някакъв начин. Давам му 50 лева и го питам: „Стигат ли?“, а той ме изгледа слисано. Върна ми рестото човекът, но така и не разбра шегата.

• След два дни гледам една реклама – за Градище. Големи тържества, изложение на оръжие. Казвам си: „А, вече ще видя нещо, което ще се доближи до това Там“. Отивам – 5 човека, няма никой. Направо не можех да повярвам. Защо е така, какво е сбъркано в нашата система? Нашата природа и дадености не отстъпват по нищо! Организира се нещо, а няма хора? Направо се слисах. Хапнахме по две кебапчета и хайде обратно.

– Само ти ли беше от Габрово?

– От Габрово съм само аз, но си имах навигатор. Инженер Атанас Петков от Павликени. Верен състудент и съмишленик. Той се справяше много добре с нещата. Казвам инженер, за да знаят хората, че с тази материя не се занимават само случайни измислени герои. Всички хора бяха много подготвени. Бяхме 8 екипажа, плюс един снимачен екип. Бях единственият участник, който не беше с мерцедес – с BMW Z3.

– БМВ 93-та не е ли малко новичко за ретро?

– Това са т. нар. „янгтаймери“ – автомобили на 20-25 до 30-години. Напълно отговарят на условията. Аз съм ходил с едно „Рено“ от 1934-та до Сараево, в Гърция съм обикалял. То се движеше със 70-80 км. Тогава беше друга ситуацията. И отношението на хората беше съвсем друго. Счупи ли се кола, всички се хвърлят да помагат – кой с каквото може, колкото разбира. В настоящия случай става дума за заможни хора, тръгнали да си доставят и удоволствие. Колите трябва да са надеждни. Кара се и по магистрали. Аз карам със 160, а те ме задминават като камък. Та на тези хора не им е до това, че аз имам проблеми. Спрях на една бензиностанция, изведнъж – нямам ток. Избутахме колата, побутнахме клемите, появи се токът.

– Само с това ли се размина?

– Имаше още един интересен случай. С моя човек се объркахме – много движение, светофари, ремонти, разкъсахме се. Изостанахме може би с час. Групата се раздели на три – един има едни интереси, друг – други, но си имаме крайна точка, където трябва да стигнем. Бяхме край Верона – градът на Ромео и Жулиета. Навигацията ни завъртя два пъти около него, не можем да хванем посоката, където искаме да отидем. По едно време се озовахме в лозя, на някакъв коларски път, където и с каруца трудно можеш да минеш. Наоколо няма жива душа Не можем да се върнем. А аз му вярвам на моя човек, какво да правим сега? И той се чуди – навигацията показва – това е пътят! "ОК – казвам, – караме по навигацията!" Но стигнахме до такива джендеми – ужас!, че той дори слезе от колата, един километър вървя пеша след мен. По едно време видях в далечината някаква къща, нещо, да го наречем, като хотел. Иначе райски кът – наоколо окосено, чисто, приятно! Някаква баба копае, но недочува. Излезе един старец. Викаме: „Дядо, ние се загубихме“, а той: „Не сте се загубили, вие сте за тук“.

Смаяхме се, не ни прилича на хотел от ранга на нашите хора, какво да правим. Показваме му ваучера. „Да – отговаря дядото, – очаквам ви, ще ви дам най-хубава стая.“

Разприказвахме се с него, а от нашите няма и следа. Мисля си, тези хора не могат да се оправят, няма да намерят този път. След час се появи един, след още време – друг, посъбрахме се. Оказва се, че имало и друг път, който също не бил първа хубост, но малко по-добър. Нас навигацията ни е водила по най-късия. Трима бяха минали по нашия.

От разговора с дядото разбрахме, че близо до Верона, на 20-ина километра, има много хубав музей. Гледаме го подозрително – какво разбира от музеи този дядо? А той реди ли реди впечатляващи марки автомобили. Споделихме това с групата. Впрочем, признаха ни за номер едно – защото първи сме намерили хотела. И вече спряха да гледат с насмешка на нашето БМВ – признаха ни, че сме достойни участници в пробега. Та на другия ден, последен – вече ще се разотиваме, решихме да посетим този музей. Ходил съм в десетки, стотици музеи – и в Европа, и в Америка, трябва да кажа обаче, че такъв не бях виждал. Много разнообразен, много добре подреден. Казва се „Музео Николис“. Човекът който го е създал, е започнал с вторични суровини – капачки, отпадъци, оттам е тръгнал. Музеят е невероятен, няма как да го опиша. Стотици автомобили, мотори, колелета, радиоапарати, шевни машини самолети на покрива, много неща – много разнообразни, от много марки, много стари – от 20-те, 30-те години. Невероятна е тази сбирка! Препоръчвам на всеки, който посети Верона, да види този музей, ще остане очарован. Аз съм възхитен от това, което видях.

– Има ли такива колекции у нас?

– В България вече има една промяна в отношението към нашето движение. В ретро делата се намесиха много богати хора, които приемат реставрацията преди всичко като добро капиталовложение. Което си е така. В България съществуват много сериозни колекции. Имах възможност да посетя някои от тях. Невероятни – с ферарита, поршета, мерцедеси, които граничат със западния стандарт. Но това е друга политика, други отношения.

Сега проблемът ми е друг. След като, слава Богу, се прибрахме благополучно, си задавам въпроса: „Как ще посещавам нашите мероприятия след това, което видях?“

• – Какво те притеснява в тях?

– Понякога наричам нашите мероприятия „кебапчийски сбирки“. Съберем се, аху-иху, напият се и това е. Докато това беше много съдържателно пътешествие, заредихме се с много енергия.

В България се правят 40-50 събития в годината, което не е никак малко. Почти през седмица-две! Понякога има по 3 събития в един ден. Аз вече ги селектирам, защото съм ходил 30-40 пъти на всяко За мен не е толкова интересно.

Навремето имах щастието да бъда на световното първенство в Щатите. Оттогава спрях да ходя на футбол. Как да отида на нашенски мач, те се разхождат като бабички! И сега почвам да се притеснявам след това, което преживях, което видях, как ще отида на някои нашите.

– Преди години бяхте неотменна част от Карнавала. Какво се случи?

– С Общината сме работили много добре в миналото, когато Слави Бонев беше жив, светла му памет! С три изречения с него се разбирахме и докарвах най-хубавите коли на България на карнавала. Което беше доста добро шоу за града. След като той почина, от София дойде някакъв представител да ги ръководи тези неща. Опитах се да се срещна с него - да видя какво ще правим, защото има някои въпроси за уточнения – час на тръгване, отцепление, полиция. Въпроси, които ги уточняваме за три минути. Всичко това го върша аз, с най-добро желание. Но той ме изгледа и каза: „Сега не мога да те приема“. Което много ме възмути – аз искам да свърша работа, той не може да ме приеме

– От Общината ли беше?

– Не, от София. Той не ме познаваше човекът, не помня името му, млад човек беше. Може и да е бил претрупан с работа, в първия момент да не може да включи за какво става дума, както и да е. След това имаше още няколко подобни неща, които не ми харесаха. Аз съм много точен човек, обичам да върша работа, но да се моля като просяк, за да свърша нещо, няма как да стане.

– Няма ли връщане назад?

– Много хора ме питат. Не знам в бъдеще какво ще се случи. Аз съм изключително доволен от Климент Кунев (председател на Общинския съвет в Габрово – бел. на авт.), който прояви голяма човещина и ни помогна да ползваме за наши нужди една сграда. Той е човекът, който има много добро отношение към дейността ни.

Спомням си с благодарност и за бившия кмет Богомил Белчев. За карнавала бяхме поканили хора отвсякъде. Идват отдалече, имат разходи. И предложихме на Белчев: „Да дадем по 100 лева на тези хора, че са дошли тук, да не се говори, че габровци сме на-големите скръндзи. Нека направим обратния ход – да не им вземаме такса участие – както правят някои печалбари, а да им дадем по някой лев“. Белчев прояви голямо разбиране, дадохме им – никой не го бе правил това в България! Все още се споменава! На колегите им стана малко криво – обърках политиката. Казват ми: „Ние събираме такси, ти раздаваш пари. Що за габровци сте!“

– А как е с държавата?

– С КАТ нямаме някакви особени проблеми. Хората винаги проявяват някакво разбиране, но има и такива, които се правят на големи началници. Не те изслушват. Скоро имахме случай с един англичанин. Наложи се да му регистрираме тук една кола. Оказа се, че в КАТ нямат нужния софтуер, не знаят за какво става въпрос. А тя е историческо превозно средство. Техникът казва: „Трябва да смените стъкълцата, трябва това, трябва онова“. Англичанинът направо избухна: „Нищо няма да бутна по тази кола“. Човекът си е прав. Той има карта на ФИБА – световна организация за качество на един автомобил. И си казвам – ще ходим при началници, ще ги занимаваме с този проблем. Човекът много твърдо реагира, викам си – ще стане скандал. Както и да е, свързаха се със София, дойде нов талон, оправиха се нещата, но това е – в България на всяка крачка имаш проблеми! Като отвориш вратата, всеки ти казва как няма да стане.

– Толкова мрачно ли е бъдещето?

– Напротив, виждам бъдещо развитие! Създадохме преди няколко месеца Асоциация за старинни автомобили и мотоциклети. Председател е Искрен Миланов – той обича да му казват „Чичо Искрен“. Идеята е, понеже са заможни хора, с позиции, да променят нещо в законодателството. В смисъл – облекчаване с данъци. И не само. Много неща има, които могат да се копират от Запада. Там с един регистрационен номер си карат всички коли. Гражданската застраховка е на шофьора, не на всяка кола.

– А при нас, ако не е бракувана колата, трябва да има застраховка?

– Да! Това е пълно безумие. Има хора с над 100 автомобила. 100 граждански ли да направят? Водих доста битки с Общината да облекчим данъците. Оказа се, че законно не може да се премахне данък. Но в Кубрат са го направили с решене на Общинския съвет. Може и колективна безотговорност да го наречем, но не плащат данъци.

Не искам да не плащаме данъци, но бях направил предложение да се намалят, да се плащат само за хубави коли, които си заслужават. Това е някакъв стимул за младите хора - да възстановяват автомобили, да влагат любов, да вложат и малко пари. Надявам се тази Асоциация да промени нещо.

– Досега не са ли правени опити?

– Преди десетина години присъствах на една среща. С един от доайените на ретро движението, издаваше списание „Автокласика и мотоциклети“, Маргарит Карабуров се казва, бяхме на среща с трима народни представители. Искахме да внесат предложение за промени по въпроса. Техният отговор беше: „Няма проблеми, ще ни съберете по 50 000 лева – 150000 лева, и ще го внесем“. Само да го внесат! Даже не казаха, че ще бъде решен въпросът.

– Скромни са били...

– Да, скромни. Ние се спогледахме и разговорът приключи. Надявам се, че сега тези хора в Асоциацията нещо променят. Защото ги касае и тях. Чичо Искрен има много, много сериозна колекция в хотел „Метрополитън“. Ако отидеш там и го помолиш, сигурен съм, че ще ти я покаже. Това са ферарита, поршета, мерцедеси. Там няма нито един стар автомобил – от 30-те години. Казва – да, няма. Неговите коли почват от 100 000 евро нагоре. Той издирва в цял свят къде има нулева серия, някакъв много рядък модел, кола на велика личност и ги купува. Това го интересува. Скъпо е, но е скъпо капиталовложение. А ние купуваме някаква стара кола от 20-те, 30-те години, но тя няма стойност. Произведени са милиони бройки от нея. Както сега трабантите - произведени са 30 милиона, каква ценност е това?

– Но за коли като тези на Искрен Миланов има ли пазар в България?

– Е, няма – пазарът е в световен мащаб. Затова се надявам, че тези хора имат силата да се преборят, нещо да променят, защото касае и тях. Забелязал съм – това, което го има в Америка, след 20 години е в Германия, след още 15 – в България. Така че връщане назад няма. Нещата си идват тук с много голяма скорост, но не винаги хората ги показват.

– По какви причини?

– По много – кого ще запалят, кого ще подгонят за данъци, заради административни разправии И си ги държат със западни регистрации или по разни други схеми, чудят се как да оцеляват. В Хасково има малък, но много приличен музей – направи го бившият кмет, четири мандата изкара. Запалиха му музея, изгоря му много ценна кола – корвет. Може и нещо да е сбъркал, но това ли е начинът? И какво прави в такъв случай един предприемчив човек? Направи стъклен саркофаг, в който постави колата, а на него пише: „Паметник на завистта и безумието в България“.

– Имаме ли добри реставратори? Като тези, които показват по „Дискавъри“?

– Имах възможност да посетя точно тях. Трябва да кажа, че те не са по-велики майстори от нашите. Но имат индустрия за стари части. Звъни по телефона: „Искам скоростна кутия“. На следващия ден тя пристига. Те фактически разглобяват и сглобяват, не си играят като нашите магьосници – да правят от нищо нещо, да кърпят, да правят, да струват.

Преди години в Есен, на световно изложение за ретро автомобили, гледам навалица. Операторът избра на компютъра „Опел“ от 34-та година. Друг сложи лист ламарина и една машина като боксова ръкавица – луп-луп-луп, направи калника за 20 минути – пред нас! Сложиха калника на автомобила, друг механик извади едно дезодорантче – зък-зък – завари го. Правят колата пред нас! Имат технологии хората, не че се по големи майстори от нашите, но не допускат компромиси. Имат история на всяка кола – от-до как се прави – всичко.

Специалисти са – абсолютни рентгени, но си имат и уредчета. Всичко ти показва. Аз като позакъсам с парите, продавам някоя кола.

Обажда ми се един човек, идва при мен да види автомобила. Вади едно уредче, а то веднага му показва – дебелина на кит, удряна ли и колата. Няма как да минат нашенските шменди-капели. Аз в действителност не знаех – така съм я купил колата, де да знам, че я някога е удряна и някой я китосал. Направено беше така, че не мога да разбера. Думата ми е, че при тях, на Запад, няма компромис. Правят ли нещо, го правят както трябва – така трябва да бъде. Затова поддържат и високи цени.

Сега посетихме една къща за ретро автомобили. Най-евтината кола, която видях, беше 60 000 евро. Стигат и до 6 милиона. Много скъпи коли! Край тях стоят един-двама с бели парцалчета – търкат. Друг е критерият! Затова им казвам на нашите хора – вие сте имитатори, не реставратори.

– Каза обаче, че не са ни по-лоши майсторите...

– Има две момчета на Янковци, които работят доста добре за нашите разбирания. Постоянно ги каня: „Елате да видите какво правят хората на Запад, вие го правите много добре, влагате много труд, но трябва още – трябва да го видите, няма как да ви го разкажа“.

Има и добри реставратори в Музея във Врана. Уникален музей за соц. автомобили, нещо невероятно! Там има и огромна сбирка от восъчни фигури. Страхотни! Не знам къде и как му ги правят. Не съм го питал. Аз го вкарах навремето в тези ретро истории. Заможно момче, направи много неща. Обра от цяла България де що има коли. Негови седем екипа работят денонощно. Кола на 1000 километра с найлоните му даваме, всичко се разглобява болт по болт и се прави отново – невероятна реставрация! Музеят е страхотен! Не знам, канеше се да го закрива, да го мести в Румъния.

– Спомена и за сбирка в Габрово?

– Г-н инж. Минчо Моллов я направи тази сбирка. Той сбъдна моята мечта – да има в Габрово ретро музей. Това не е по моите сили, но той го направи и има много прилична сбирка. Не дава гласност на нещата, това е негово хоби – за разтоварване. Но сбирката му е прилична за габровския регион. Над 20-на автомобила, 15 мотора колелета и друга техника - по неговата специалност. Две много хубави халета, климатизирани. Там си има фабричка човекът, с един много интересен надпис. Прилича на тези на Европейския съюз - със знаменцето. И пише: „Тази фабрика е направена без никакви помощи от Европейския съюз и от когото и да е. Боже, пази България!“. Страхотно е! Това е нещо голямо за България – свалям му шапка на бат Минчо, че го направи! Не е много популярна, но не е върнал никого, който е пожелал да види сбирката.

– Колко коли имаш?

– Понамалих ги. Бяха двадесетина, сега са 14-15. Като ми се наложи – продавам по някоя кола.

– Има ли нещо, което те обнадеждава?

– Хубавото на ретро движението е, че няма връщане назад. Аз над 40 години съм в него, има години на застой поради кризи и ли други причини, но нещата вървят постоянно нагоре. Това е едно много добро хоби за млади хора – да не се занимават с наркотици, да си купят една таратайчица – каква да е, според възможностите им, и да си я реставрират. Това е страхотно хоби според моите представи.

– Имаш ли последователи?

– Едни млади момчета са се захванали. Организаторът се казва Мирослав. С каквото мога, им помагам. Съветвам ги на направят нов клуб. В повечето градове направиха по два-три. Но всички са в някакви антагонистични противоречия, битки – за какво, нямам представа.

Ние имаме една и съща идея – да издирваме и съхраняваме автомобилите, да си създаваме удоволствие. Но много битки има напоследък, защото много хора с пари се намесиха. За тях това е малко показност – елате ме вижте каква мощна кола имам, колко е скъпа и т. н. Най-различни са нюансите, но аз се радвам, че тези момчета са се захванали и ще направят втора ретро сбирка в Габрово. Тя е за соц. автомобили – ладички, москвичи. Правят всичко по интернет, на приятелски начала. Но има интерес, събират се 20-30 автомобила.

Сбирката им ще бъде показана от 14-ти до 16-ти този месец на Узана. Бях на първата им, видях блясък в очите им, видях, че имат желание. Свързано е със средства. Отнякъде се почва. Едно време беше по-леко – много си помагахме. Сега, ако отидеш при един монтьор, той те гледа като извънземен. Мисли, че ти си много богат! И почват едни разправии, не искам да коментирам.

– А твоят Габровски автомобилен ретро клуб колко членове има?

– Триста и дванадесет! Не са само от Габрово – от Дряново, Севлиево, а и от цяла България. По същество нямаме членски внос, по линия на застраховането им удържаме по някой лев.

Освен млади хора имам един дядо, с който се срещаме в месеца един път и се зареждам с енергия от него. Казва се Марин Папурков, стана медийна звезда напоследък, постоянно ходят и го снимат. Той е на 99 години, кара си колата, почти всеки ден. Ходи, бере си дърва, Миналото лято ми се обажда, че се е качил на липата и ми бере цвят. На 99 години е, два ковида изкара, хвали се, че има и две любовници. Не го питам какво ги прави. Скоро беше паднал нещо, оплака ми се и ще ходя да го видя тези дни. Зареждам се с енергия от него. Той за мрене не говори, говори само за хубави неща, за бъдещи.

– Той във Вашия клуб ли е?

– Да, в нашия. Член е от 40 години! Той е един от първите, номер 30 е, ако не се лъжа. Бях забравил за него. Бях на морето, чета вестник и ах – бай Марин. Жив и здрав! Интервюта дава! Викам си: „О, ще го открия този човек“. Имах списание с „Варшава“ като неговата, открих го, подарих му го, беше много щастлив. В месеца минавам веднъж край него, занеса му нещичко, пием по едно кафе. Много жизнен старец, с акъла си, с мобилен телефон.

– Откъде е той?

– От Врабево, Троянско.

– А кой е най-младият член в клуба?

– Най-младият ни член е внучката ми – на 9 години! Но вече кара колата на баща си, на полигона, разбира се, работи с багера му – самичка.

– На дядо си се е метнала - техничарче!

– Техничарче! Така че нещата ще се развият, аз съм оптимист в това отношение. Идеята е много добра, има развитие!