Христо Момерин: “Баскетболът и електрониката са двете неща, които са ме крепили в живота”

    Завършва Априловската гимназия и Софийския университет - специалност физика. 
    Играе баскетбол като гимназист, студент, в отбора на завод “Промишлена електроника” - Габрово (1962-1964). Ст.н.с. в ЦИИТ (Централен институт по изчислителна техника) към Пловдивския институт по хранителна промишленост (1969-1989), зам.-директор на Агенцията по приватизация (1992 г.). Живее в София.

- Г-н Момерин, кога Ви привлече баскетболът?

- Някъде към 9-ти, 10-ти клас в Априловската гимназия започнах да спортувам. Скачах малко висок скок, бягах на спринтовите дистанции, а също и дълго бягане. Най-доброто ми класиране е второ място на 400 м за юноши в Търновски окръг (Габрово е в Търновски окръг до 1959 г). В Габрово баскетбола го донесоха колежаните. Отначало играеха в двора на Априловската гимназия през летните ваканции, а след закриване на колежа “Св. Автустин” в Пловдив (1947), когато се завърнаха, и ние, по-малките, се запалихме. Да играя ме агитира Петко Гатев (Гатето), един от колежаните. По-голям ентусиаст и борбен играч не мога да си представя. Той бе динамото на баскета и много сърцат. Ние първо се включихме да се доизкара игрище “Динамо” (в района на Пощата), после започнахме да тренираме. Трябва да съм бил в десети клас, когато по инициатива на Гатето направихме едно отборче към “Локомотив”. Имахме черен екип, който ставаше червен от сгурията на игрището. Даваха ни гуменки. Късах по един чифт на седмица. Почти не бяхме виждали кецове. По-късно се появиха китайските.

- Играхте ли в отбора на гимназията?

- Да. Влязох в отбора на Априловската гимназия. Михаил (Мишо) Христов ни събираше всяка сутрин преди училище. Редовно играехме по един час. Него не го включваха в състезания по политически причини, син на Дочо Христов, бившия царски министър (1943 г.).

Бащата Андрея Момерин получава Орден за храброст в Първата световна война. Фамилната фабрика а фин трикотаж “Андрея Момерин” се е намирала на мястото на днешната бензиностанция OMV срещу Пощата.

- В какви срещи сте участвали?

- Когато Митко Койчев се завърна от войниклък, нисичък, но страшно упорит, издръжлив и дотогава бърз състезател на “Ударник” (Славия), сформирахме отбор към “Торпедо”. Митето бе играещ треньор и капитан на отбора. Стигнахме до републиканско първенство в Пловдив. Бяхме хвъркат, много бърз отбор. Баскетите ги правехме често само с флангове. Половината отбор бяхме юноши. Публиката много ни обичаше. Тогава Пловдив нямаше отбор “Торпедо”. На финала се срещнахме с отбора на военния “Завод 12” от София. За съжаление, главният съдия на турнира Веселин Темков, известният национален треньор, взе свирката. Щом хванем топката – степс, или двоен дрибъл, или наш фал. Размина ни се първото място, но пловдивчани го освиркаха. Не всеки може да си представи огорчението, моралното поражение на млади хора като нас от подобно държание! Тогава всички мразеха софиянци – и в спорта, и в казармата.

- Къде се провеждаха организираните баскетболни срещи в Габрово?

- На площадка “Динамо”. Над игрището имаше ресторант с лятна градина. Правеха се забави, нещо като примитивна дискотека. Лее се бира. Свири оркестър, танци. Както се пееше в една песен: “В защиту мира качает джаз, танцует буги рабочий клас”. По едно време излезе нареждане, че не може да се прави забава без спортно мероприятие. Тогава организаторите на забавите му намериха колая. Срещу безплатна порция кебапчета се намират играчи. Правят се две петорки. Рефер. Мач. Ето ти мероприятие! Хем вълкът сит, хем агнето цяло. Габровска предприемчивост! А ние се шегувахме, че сме станали професионалисти…

- А как се представяше юношеският отбор на града?

- С треньор Митко Койчев бихме Дряново в зоната (1953 г.). Тогава капитан на отбора на Дряново бе Месру Мехмедов, известният наш музикант, който дирижира в САЩ. Успех имахме и срещу старопрестолния юношески отбор. Тогава Търново имаше добър баскет. Косьо Тотев, капитанът на националния отбор, бе търновец. А мъжете им със Зото, Писаря и Шеша ни биеха винаги. Накрая бихме и Разград и отидохме на финал в София.

Преди всяка тренировка първо правехме крос до билото на Бакойския баир. После един час се играеше мач. Станахме бързи, издръжливи, слаби и сухи като чирози.

- На кои състезатели се възхищаваше публиката?

- Най-добрият баскетболист в Габрово беше Мишо Христов, въпреки че не му даваха да играе в официални срещи. При все това той всеки ден биеше по 100-200 фала. Нямаше резултат под 7:10. Пълен отличник в Априловската гимназия, след завършването й бе принуден с брат си Ники да си вадят хляба с бояджилък. С тях работеше и моят съученик Стефан Попов (Попето). Той и Благой, друг съученик, играеха футбол и го докараха до младежкия национален отбор. Тогава на Попето му забраниха да играе, защото баща му Васил Попов, известният спортен деятел, първият габровец, облякъл националната футболна фланелка, имаше на пазара ресторант…

Много уважавах Петър Родев, макар никога да не съм играл с него в един отбор. Бърз, самоотвержен, истински атлет, въпреки че не му достигаше височина. Не го взеха в “Ударник” по политически причини. Играеше в “Ударник 2”, където и много други като него. Почина млад.

В юношеския отбор играеха и моите съученици Жельо (Желязко Митев Желязков) и Ивайло Султанов, още Минчо Минчев (Таласъма, ожени се за чехкиня), Феро (Фернандел). Пенчо Ботев (Бъзето), близък приятел и съученик, тогава беше бърз като светкавица. По-късно се ориентира към бокса. Средно висок, сух. С него си викахме “робе”. Всестранно развит спортист, с чудесен шут в баскета. Започна първо с народна топка, както и съученичката ми Вела Панчева, бъдещата националка по баскетбол. Страшно им завиждах на играта. Когато играех в Университетския отбор, го канехме на махленско баскетче. Удивително бе колко се промени по-късно. Беше много напълнял. С Жельо играхме заедно в юношеския, градския и отбора на “Торпедо”. Като студент в Минно-геоложкия бе на квартира у леля Велика Агура, където живеех и аз. Тогава тренирахме малко бокс. През една от ваканциите изнесохме показна лекция на питомците на Пенчо Бъзето, който вече тренираше габровските юноши по бокс.

По-голям от нас бе Тодор Гъдев, огромен, много бърз и силен. Викахме му Гибона, заради страхотната ловкост. Сава Господинов бе от многодетно семейство. Живееше срещу Театъра. Играеше в отбора на юношите и на “Торпедо”. Бе много добър, скачаше високо, забиваше с фланг. По-късно стана национал по волейбол.

Марин Кабата дойде от Стара Загора (по политически причини). Учеше в Механотехникума. Игра в юношеския отбор, в “Торпедо”.

В играта ми по баскетбол нямах добър шут, но имах котешки рефлекс, бърз пас. Крадях топки и пазех много добре.

- Играли сте и в университета?

- Във Физикоматематическия факултет бяхме състуденти с моя съученик и приятел Ивайло Султанов, чието семейство след десети клас се бе преместило в София. В началото, понеже още не ни познаваха и нямаше шанс да играем в представителния отбор на СДУ (тогава Софийски държавен университет), един от най-добрите с трето-четвърто място в “А” софийска група, а тя си беше републиканска, Ивайло предложи да играем в отбора на завод “Ворошилов”. Треньор ни бе Пипси, жена на известния треньор на жените Иван (Ванката) Василев, които той познаваше още от Габрово. Играхме в “Г” софийска група. Пометохме всички. За лош късмет, в същата група бе и отборът на ФМФ от Софийския университет, където би трябвало да играем и ние. На един мач треньорката прояви съобразителност и ни пусна през второто полувреме. Дотогава отборът на ФМФ води с 12 точки. Влизаме ние с Ивайло. Развъртаме се и печелим мача с 18 точки. Отборът на завода е на второ място. Хубаво, но ни познават, че сме студенти. Подадена е контестация. Отборът на завод “Ворошилов” е декласиран на последно място (1954 г.). Независимо от това публиката много ни обичаше и от завода дадоха прощален банкет в “Спортна среща”.

След този инцидент ни поканиха в представителния отбор на университета. Тренирахме на игрището на “Шипка” 6 (СБХ). Треньор ни бе Иван Иванов (Шефа), завършил образование в Щатите. В отбора играеха бъдещите национали Иван Емануилов (играеше като типичен американски състезател, по-късно емигрира в САЩ и е с кариера на атомен физик. Приятел е на Радето и Стефан Москови), Коцето Стоименов, най-високият център Бобеков. Аз играех гард. Преди всеки мач се събирахме в съблекалнята на “идеаторическа подготовка” (психологическа), която включваше освен треньорски указания и изпяване на “Мозес гоу ин Джерико” по Луис Армстронг. На практика отборът играеше в “А” републиканска група. Все така се случваше, че биехме някои от първите четири отбора – ЦДНВ (ЦСКА), “Академик”, “Спартак” и “Локомотив”, и се класирахме на призовото трето място. Спомням си един мач срещу “Академик” с Гец и Буби Панови, Аким Цончев. Бяхме им повели доста. Тогава Цецо Барчовски се разтича да ги инструктира как да играят. Оттогава е познанството ми със Сашо Шойлев, брат на известния хирург Шойлев, тогава капитан на “Червено знаме”.

В София в началото на 60-те години имаше доста баскетболни игрища на открито, както и в Габрово. На тях играеха децата от махалата. Временен край на играта ми на баскетболист сложиха Унгарските събития от 1956 г. Бях изключен от университета за “антинародни и фашистки прояви на родителите”.

- Фамилия Момерин са известни индустриалци в Габрово?

- Дядо ми Христак Момерин е основоположник на трикотажната индустрия в България. Построил е първата българска трикотажна фабрика (1890 г.), срещу игрище “Динамо”, сега бензиностанцията OMV срещу Пощата. Баща ми Андрея Момерин (роден в 1885 г., почина на 97 г.), поема фабриката на баща си след Първата световна война, когато дядо умира. (б. р. синът Христо А. Момерин издава спомените на Андрея Момерин “От Диарбекир до Белене и по-нататък”, под редакцията на Рада Москова, в 2005 г.). Участник във войните от началото на миналия век при превземането на Одрин, баща ми е в полка, на който турците се предават. Носител е на Орден за храброст.

- След прекъсване на студентството играхте ли в Габрово?

- Да. След като изкарах войниклъка, започнах работа в “Промишлена електроника”. Когато Неделчо Лулчев бе директор, а Продан Кавалов - икономически директор, се направи игрище. Съставен бе баскетболен отбор. На Втората републиканска спартакиада (1962 г.) като на шега взехме бронзовите медали. Тогава играеха Иван Драганов, Иван Гарушев, Иван Шумков, Христо Попов, с когото по-късно си разменяхме магнетофонни записи. Продан Кавалов бе играещ треньор. Преди това е играл в Икономическия в Свищов. Той ме спаси от удавяне при едно мъртво вълнение на северния плаж на Приморско. Коко Томов, който работеше в “Електроника”-та с жена си Гинчето, беше постоянен спътник на баскетболния отбор. Коментираше мачовете по радиоуредбата. Завърших задочно университета (1962 - 1964 г.).

- Вкъщи има ли продължение на баскетболните трепети?

- Съпругата ми Анна Божидарова е била състезател на ЦСКА. Учих синовете Андрей и Божидар да играят баскетбол, да карат ски. Даже Божидар бе капитан на детския отбор по баскетбол на ЦСКА. След травма е национал по кърлинг. Двамата и сега, и сега играят любителски баскетбол и футбол.

- Как виждате усилията да се възстанови отново интересът към организирания баскетбол в Габрово?

- Много ме радва това. Дано се възроди един добър баскетбол. И най-важното - той да стане масов. Навремето в Габрово имаше поне пет-шест баскетболни игрища, на които играеха децата, гледат, аплодират, окуражават, коментират.

За мен баскетболът и електрониката са двете неща, които са ме крепили в живота и от които са ми най-добрите спомени.