Манчестър – поредното начало на началото

Николай Попов
Казват, че медалът винаги има две страни. Винаги, но не и в този случай. Или имаме медал с много страни, или са няколко с по две страни.
Лицевата страна е трагедия, предизвикваща ужас, паника, объркване и всички останали композита на понятието страх. Другата страна е мъка, жал, сълзи и прочие характеризирани като съпричастност, а между тях двадесет и едно ангелчета, защото повечето са деца, запътили се, дай Боже, към един по-добър свят.
И се започва: анализи, пресконференции, мерки. Да се чуди човек, как след всяка трагедия се появяват толкова знаещи, какво е трябвало да се направи.
Порочният кръг се завърта и избира за център „Ислямска държава“. Лесно и удобно, нали? Дори самата „държава“ се включва с изявления на някой лидер и „поема отговорност“, окичвайки се с ореола на отмъстители и мъченици на Аллаха. Възможно е да не съм „сведущ“ по въпроса, но аз досега не съм чул някой да е очертал точно границите на тази „държава, някой да е охарактеризирал „обществения ред“ или макар и хипотетично да е посочил правителстовто на същия този ИДИЛ. Парадоксът в случая е, че ние (имам предвид широкия запад и недалечния изток) можем да я създадем и легитимираме. Другата мъглявина се оказва размитата трансграничност на същата тази „Ислямска държава“. Фактът, че нейни „граждани“ се оказват различни етноси, включително и от Балканите, прави нещата още по-сложни.
Все по-често и лековато нещата се насочват и обясняват с религиозен фанатизъм, с ислямски фундаментализъм и прочие уродливи форми на исляма. И това, естествено, не е от днес. Що „кръстоносни походи“, някои от тях доста кървави и неоправдани, що войни и кланета все за „вярата“ и от едната, и от другата страна. И как не седнаха „едните“ да прочетата Корана на другите, а тузи „другите“ да прочетат Библията на „онези“. Тогава с почуда щяха да разберат, че много от „ценностите“ на едните важат и за другите и обратно много от „греховете“ са едни и същи.
Историята е отредила така, че съвременната наука се „зачева“ точно в ислямския свят по посока Кордоба и Ел Андалус. На тях дължим много в области като литература, медицина, астрономия и най-важното – математиката (арабските числа). По ирония на съдбата, ние ги пренасяме в Европа, усъвършенстваме ги и създаваме най-вече кораби и оръжия, с които колонизираме повече от половината свят. Само че и в Библията, и в Корана с леки разлики в нюанса е речено, че „когато сееш вятър, то непременно ще пожънеш бури“.
Простете ми лекото историческо и теологическо отклонение, но то е важно, защото точно там някъде е генезисът на така наречения, пак от нас, „трети свят“.
Все по посока на техническата революция, обхванала вече и Америка, още в XVIII век за света става ясно,ч е бъдещето ще зависи от енергоносителите. И докато в началото „парата“ поддържа някакво равновесие, то нефтът и неговите производни предопределиха бъдещето и съдбата на десетки поколения и държави.
Стана ясно,ч е богатите на залежи страни ще бъдат ухажвани, манипулирани, заплашвани, структурирани и преструктурирани от силните, които помежду си търсеха превес, скрит зад износ на идеи, технологии, социални мотиви и какви ли не дипломатически и политчиески хватки, свързани с едно - „черното злато“.
Лошото дойде, когато и едните, и другите (западът и изтокът) започнаха да „изнасят революции“. Като днес помня Кадафи на „Червения площад“, облечен с черната си почти SS-вска униформа.
Така се родиха и лидери като Хюсеин, Хомейни, Саддам, Кадафи. Всички започнаха да ги въоръжават по схемата „оръжие срещу петрол“, помпайки самочувствието им на диктатори и всевластници. Последните изградиха свои собствени режими и... излязоха от контрол, а това вече не се харесваше на никого. Тогава най-силните и мощни във военно отношение – американците, решиха да ги „демократизират“. Пригласяха им англичани, французи и прочие европейски държави. Другите се правеха, че не забелязват. Следвайки логиката на демокрацията, Саддам увисна на бесилото, макар че и досега никой не е доказал по категоричен начин наличието на складове с химическо оръжие, Кадафи беше убит, а фракциите в Ирак и Либия предизвикаха небивал терор.
Нима ЦРУ с огромния си технически потенциал и безспорно вещ анализаторски апарат не знаеше какво ще се случи между шиити и сунити. Може би МОСАД, които са абсолютно водещи в арабистиката, не са били наясно или пък руските специални служби са пропуснали. Да не говорим за един от бъдещите световни хегемони Китай, за английските МИ и кои ли още не.
Да, Саддам и Кадафи, меко казано, бяха „неприемливи“, но може би точно те бяха седнали върху капака на „Кутията на Пандора“, а когато всички вкупом го отвориха, лицемерно започнахме да се питаме защо така и откъде идват злините. Същите, които отпращиха това зло, сега се надпреварват да изпращат съболезнователни телеграми, изпълнени със съчувствие и бодряшки оптимизъм, как обединени ще преборим тероризма.
Ще преборим – вятър! Можем да борим нещо, което има лице и форми, но когато това нещо е въпрос на болни мозъци, когато понякога възниква от нищото или пък от страшно много неща с постоянно изменчив ъгъл, как ще го направим?
Само в Ирак са установени около 400 джихадисти, готови да се „жертват“ в името на Аллах, като се взривят с традиционните коли-бомби. Може да звучи цинично, но това си е тяхна война. Те искаха „демокрация“. Сега да си плащат вересиите. Лошото е, че дори те започнаха да проумяват, че тази война не е само тяхна и че някой друг е запалил фитила и тръгват да си отмъщават. По този повод „службите“ отбелязват, че значителна част от тези 400 камикадзета по неведуми пътища е изчезнала. Естествено не се е „изпарило“. Къде обаче се е установила? Дали не се е превърнала в така наречените „дремещи клетки“ ерго, колко ли още Манчестъра ни чакат само от тези 400. Ами „имитаторите“ единаци, които са още по-трудни за откриване и контрол.
Тези, които го правят, обикновено са аутсайдери, а несоциализираният човек лесно се поддава на радикализъм.
Другите, които го парвят, са фанатизирани и може би пряко засегнати от нашата „демокрация“.
Казват, че историята е наука на победителите, а новините са средства на богатите. Кое чуваме и виждаме ние? За 30 секунди трагедията Манчестър обиколи света. На 30-та минута знаехме, че има 21 жертви, които за съжаление, се увеличиха с още едно. На всеки 10 минути канал след канал съобщаваха за хронологията на случилото се и после следващото се.
Да, но... Ето го голямото НО.
Някой разбра ли, че в Сирия си „отиде“ едно учлиище, пълно с деца, без значение кой изстреля ракетите? Някой разбра ли, че пак същите грешки в Ирак, Либия и Сирия със същите ракети, пак без значение къде са произведени и кой ги е изстрелял, буквално разпиляха няколко конвоя, в които пътуваха старци, жени и деца – все мирни хора?
Някой да се извини или да изпрати съболезнователна телеграма, а то като се замислиш и на кого ли?
Това ми напомня най-великата за мен екологична теза: „Когато един джентълмен убие лъв – това е спорт, но ако лъвът случайно убие него – това е жестокост“. Кое е по-различното при нас. Ако някой извърши терористичен акт в „цивилизования“ свят, това е жестокост, а когато ние ги убиваме, това е в реда на нещата, а в най-лошия случай го отчитали като грешка.
Пак се питам: защо сме толкова озадачени и се чудим как се ражда фанатизмът? Личностни, социални, религиозни и куп още смесици от чувства и надстройки, плюс купища пари и интереси формират фанатични доктрини, които печелят нови и нови привършеници. Стигнахме до онова, което народът ни е синтезирал в мъдрост - „Каквото си надробиш, това и ще ядеш“.
Ето защо в началото казах, че или този медал има много страни, или медалите са няколко.
Ще си призная, аз не съм специалист по арабистика. Дори не съм стъпвал в нито една от арабските държави, но с присъщата си „скромност“ се сещам, че Карл Май също не е бил в Америка, дори не е помирисвал жив индианец, но това не му е попречило да напише най-добрите романи за индианци.
Това ме връща към заглавието. Защо Манчестър е поредното начало на началото. Затова отново и отново казвам, че тероризмът срещу невинни хора е чудовищен, безчовечен, ужасяващ, но все таки той ни... приспива. Странно звучи, но е истина! Той ни кара да хвърляме огромен човешки, паричен, технически и какъв ли не ресурс, за да се борим с него. Заприличваме на помпейците, които втренчени в търкалящите се огнени топчици от готвещия се да изригне Везувий пропускат да усетят и видят лавата, която ще ги погуби. Така ще стане и с нас, ако още сега не вземем мерки.
Европа се оказа объркана, след като Меркел покани мигрантите .Около един милион успяха да деструктурират редица системи и създадоха купища гранични главоболия. Ами онези два милиона, които Ердоган държи като разменна монета и не на шега рекетира с тях „Старата госпожа“.
А тези мигрират или по-точно бягат, но не съвсем от войната. Оказа се, че за по-голямата част от тях причините са социални, а домогванията са за добър и лесен живот.
Големият въпрос е какво направихме ние с този объркан вече регион. Отговорът е – разглезихме го, колкото и транно да звучи. Научихме същите тези араби, а и други, да живеят от петрола, да получават дивиденти, пенсии и прочие социални благини.
Петролът обаче не извира. Рано или късно ще намалее, докато накрая свърши. И тогава същите тези, за които сега се бием, същите, на които „привнасяме“ демокрация, ще се окажат безинтересни и ненужни. И тогава гладни и озверели те ще тръгнат. Онези отвъд Океана ще се оправят. Тези от „Евразия“ и Азия също ще са трудна „дестинация“. Остава Европа. Сега два милиона я тревожат, а после 200.
Ето защо мисля, че спорадичния за сега и разпилян тероризъм е само началото. Онова, другото, може да се окаже края.
Боже! Не знаеш колко се моля да греша!