Столетницата Недка Венкова: "Най-важното е да бъдем добри хора"

Най-неподходящата дума за Недка Венкова е „столетница”, макар че поводът да гостувам са стоте години. Не бих я нарекла и „баба Недка”, защото в уютния апартамент в Тлъчници ме посреща крехка, изправена жена, с елегантна пола и копринена блуза под ажурена жилетка.

Докосва леко с дългите си пръсти бродираната покривка върху масата и говори тихо, уверено – никакви усилия да цитира имена, години, събития, да сменяме темите. Не прави коментари, не дава оценки, макар че спомените, които разказва, създават една картина – обществено-икономическа и политическа, на времето, отколкото лична съдба. Невероятен събеседник!

Недка (така ще я наричам с нейно разрешение) ми дава да прочета една историческа книга, в която авторът обяснява връзката на географията на населеното място с манталитета и просперитета на неговите жители.

Например за родното село на Недка Венкова пише така: „Местоположението и близостта на село Цвятковци до културно-просветните и промишлено-търговските центрове Габрово, Трявна, Царева ливада и Боженци допринася още през XIX век от селото на излязат по-прозорливи хора”.

Когато Недка се ражда (през 1922 година), нейният съселянин Пенчо Семов – един от най-големите индустриалци в България, вече е построил и обзавел основно училище, за да се изучат деца в Цвятковци. И наистина всички връстници на Недка го завършват, дори и прогимназията в Кметовци. Заедно с училището се открива и читалище. Тогава селото е било около 300 човека. (Сега са 16 според последното преброяване.)

Още една фамилия в Цвятковци тръгва от нулата и успява да се нареди сред най-големите производители на гайтан и вълнен текстил – братята Ботьо, Христо и Ангел Радеви. В годината, когато тяхната фабрика „Орел” става най-големият производител на вълнена трикотажна прежда в България, Недка също се включва в индустриалния напредък на Българския Манчестър. Тя е само на 15 години, когато влиза в предачницата на „Орел”.

„Дванайсет момичета спяхме в една стая – разказва Недка за работата и условията на живот във фабриката. - Живеехме в общежитие в двора на „Орел”. Бяхме млади и не чувствахме трудности, дори да е имало. Вечер се събирахме, пеехме, имаше едно момиче, което свиреше на мандолина. Храна си носехме от село – сланина, хляб. Нямаше къде да се къпем и ходехме в градската баня до Грамадата. Навалица голяма имаше винаги, чакахме ред... После всички момичета се прехвърлихме във фабриката на Пенчо Семов – „Успех”, пак в предачницата. Така до 1942 година, когато срещнах съпруга си. Започнахме да строим къща тук, на същото място, където сега е жилищният блок. Сами, без друга помощ. Моят съпруг е от село Иглика, над Лесичарка. На 5 години остава сирак, били са 6 деца... Сигурно сте чували, че Невена Коканова приживе купи къща в Иглика – това е бащината къща на моя мъж. Баща ми – Кольо Илев, също почина рано. Та така, направихме, каквото можахме, сами.”

Недка се ражда, след като баща й се връща от двегодишен плен във Франция – след края на Първата световна война.

Майката на Недка – Мария Проданова, има интересен момент в биографията си. Като момиче била слугиня в дома на дядо Миню Попа – известен търговец, дарител и герой в габровските шеги. Минчо Попов, както е истинското му име, прави предложение да осинови Мария, но тя категорично отказва – харесва селото. Все пак дядо Миньо Попа осиновява не едно, а четири деца, когато умира жената на ратая му.

Промяната на 9 септември променя и живота на Недка. Започва работа в къщата на друг известен индустриалец – Иван Христов Марокинджиев. Новата власт е национализирала просторния красив имот на сегашната улица „Емануил Манолов” и го е превърнала в дом за деца – първата Детска ясла № 1 в Габрово. (Сега вандали чупят с камъни стъклата на фабрикантската къща, на чиято фасада стои надпис „Английско училище „Дандис”.)

Недка е приета като детегледачка. В яслата има и медицински сестри. Лекар на децата е известният д-р Илиев – Детския. Улицата към болницата днес носи неговото име.

„Първите ясли ги откриха през 1950 година. Приемахме малки деца до 3 години. Имахме и на 9 месеца, а някога и по-малки. Яслата беше седмична. Тогава се работеше и в събота. Бяха две групи по 20 деца. Големите на долния етаж, малките – на горния. Няма да забравя какво преживяхме, когато всички се разболяха от морбили. Ужас беше, когато ги натръшка шарката. Д-р Илиев се смая какво да ги прави. Няма и лекарства... Родителите вземаха децата само в почивните дни. А когато бяха болни, не им ги давахме – прекарваха карантина тук, при нас. Имаше случаи, когато цял месец не сме ги издавали. Слагахме ги в изолация и ги лекувахме. 17 години работих в яслите. Имах и признание – Герой на социалистическия труд. Обичах децата, и досега ги обичам. Не е лесно с малки деца – много плачеха, когато ги доведат за първи път, после свикваха. Нямаше памперси и от малки ги учехме на гърне. Не сме оставяли дете мокро, сменяхме им редовно гащичките. Спомням си едно много добро дете – Емил Елмазов, който после стана журналист, писател, известен лечител. От вас научавам, че е починал. Много се обичахме с Емил. Ако можех да пиша, щях да напиша книга. Доскоро сънувах, че работя в яслите и нещо ми пречи да отида на работа...”

Национализираната къща на индустриалеца Иван Х. Марокинджиев, превърната в Детска ясла І1 през 1950 г.

„Аз не съм била партиен член никога - казва някак между другото Недка. Но като момиче бях в Ремса (б. а. Работнически младежки съюз) и там научих много хубави работи – дисциплина, ред и да обичаш хората. Може да ги упрекват днес, но младежите тогава се бориха за хубави неща. Много лошо стана, когато отчуждиха фабриките... Да дойдат и да ти вземат къщата, не е добре. Спомням си, че едната на Марокинджиев – тази до Театъра, му я оставиха. После на ул. „Емануил Манолов” отчуждиха и къщата на попа, беше срещу яслата. Някои ги пратиха на лагер...”

Разменяме и няколко думи за войната в Украйна и връщаме темата към дълголетието – питам я как е живяла, с какво се е хранила.

„Работила съм винаги, не обичам да стоя. И сега все гледам нещо да правя. Старая се да помагам и на Стефка, да не я затруднявам. (Стефка Иванова е снаха в семейството и с любов се грижи за Недка. Между двете жени има видима симпатия и приятелство.) Много простички гозби готвехме едно време. Сега са по-хубави. Но като са хубави продуктите и яденето става хубаво.

Стефка се включва в разговора и хвали Недка, че е голяма готвачка. Скоро им правила нейния специалитет – локумен сладкиш. Моля Недка да ми каже няколко стари рецепти и тя, без да отваря тефтер или записки, ми диктува да запиша продуктите и мерките за постния сладкиш с локумчета и орехчета. Обяснява ми как да направя мекички, които остават меки и на следващия ден. Питам я за тънкостите при заместване на тестото – за палачинки и други тестени изделия, а Недка ми казва: „Не се притеснявай, когато не се получава от първия път. Трябва да опитваш и да наблюдаваш коя гъстота е най-подходяща. Като всяка работа и в готвенето постигаш умение с опита. В яслите имаше една готвачка – Сийка, невероятни козунаци месеше. Много хубаво готвехме на децата. Може би съм се учила и от майка ми. Едно време на село нямаше шкафове, секции. Паниците стояха на полици, на открито. Мама ще снеме паницата и първо ще я избърше, тогава я слага на масата... Кога минаха 100 години?! Животът излетя като вятър.

Човек трябва да е добър, да помага на хората. Аз обичам да помагам. Да живееш като човек с хората, да няма егоизъм. То днес... не е така. След 9 септември си спомням, че не рушахме, пазехме държавното. Сега има едни вандали... чупят, рушат, не пазят. Аз си обяснявам, че ние, хората, си правим всичко. Гледам ги, един камък не отместват – блъскат колите в него, спъват се, но не се навеждат да го отместят.”

Питам я, помни ли 9 септември, какво точно се случи в Габрово?

Недка замълчава и отговаря замислено: „Какво да кажа... някои го посрещнаха с радост, други – не. Разделиха се хората на две – това стана и до днес е същото. Като гледам... направиха държавата на парцал, не върви на добре. Една малка държава сме, а избори след избори. И войната изживявам. Ох, не ми се приказва. Много лошо е войната. Едно дете го храниш, радваш му се, пораства и го пращат в куршумите. Как да го преживее това една майка?! И колко сираци ще останат. Не е добре. Моята баба е изпратила трима сина на война и тримата не се връщат. Баща ми само се връща, след плен. Дядо е бил инвалид от войната.”

Стефка има само една молба към вестника – да благодари от сърце на Стефка за грижите, като подчертава, че човек в нужда се познава. „Много благодаря и искам да се извиня, че я ангажирам и притеснявам.”

Преди да ме изпратят, Стефка и Недка ми показват роклята за рождения ден. Невероятен модел – тъмносин плат с дискретна фигурална структура, кръгла якичка, няколко, облечени в плат, копченца, леки, високо разположени плохи. Казвам, че каквато е фина, с тази елегантна рокля ще изглежда като... съпругата на френския президент. Това ми идва наум и го изпускам, а Недка се смее от сърце и ме водят в спалнята. И трите жени започваме да разглеждаме гардероба на Недка. Показва ми още копринени блузи, по-пъстри рокли... но определено в един стил – малки декоративни елементи, якички, нежни детайли. Не виждам ципове и джобове. Връщаме се да разглеждаме и албумите...

На вратата искрено казвам, че пак ще є гостувам с удоволствие. Недка ме поглежда внимателно и отвръща: „Надявам се да поговорим пак!”. Останаха ни много теми – не си позволи да се оплаче от нищо: ковид, болест, скъпотия, пенсия... нито ох, нито „тежко”, нито „трудно”.