Юлияна Антонова: Японците са усмихнати, търпеливи, внимателни един към друг

Изданието е продължение на първите две четива от своеобразната поредица - „Моши моши, Япония“ и „Уки уки, Япония“, и представя още интересни истории от Страната на изгряващото слънце. Всяка от тях е съвсем истинска и лично преживяна. Разказ след разказ добавят нови пластове към многоликата душа на японската култура и начин на мислене. За читателите на вестник "100 вести" Юлиана Антонова сподели:

- Какво означава "Сан сан, Япония"?
- Означава мек, топъл, слънчев лъч, който се прокрадва сутрин през прозореца, за да стопли сърцата и да донесе радост. И тази радост вие да принесете за своето семейство, за хората, които ще срещнете на улицата, на работното място и така цял ден до залез слънце. Без оглед на възраст, без оглед на разстояние, тази радост да се пренася от човек на човек.
- Тази книга не е първата Ви, нали?
- Да, тази книга е третата част от една трилогия, където се разказват съвсем кратки история за обикновения японец, написани от сърце за хора, които искат да се потопят в този далечен източен свят. Аз живея там близо 20 години. На моята възраст едно от нещата, които ми харесват, е, че е спокойно и красиво. Възрастните хора са на уважение, никой не ги навиква, всеки търси тяхното мнение като хора, които са живели дълго, имат опит в живота. Чудесно е да живееш сред хора, в които има най-вече уважение.
- Вероятно има и други причини, за да Ви харесва толкова тази страна?
- Разбира се, много неща ми харесват в онзи източен свят. При 126 милиона хора за около 20 години аз не съм срещнала нито един човек, който да ми се обиди за нещо. В България сме малко сръдливи хора, за малко се екзалтираме, повишаваме тон.
В тези истории, които аз наричам моите уроци в тази източна страна, никой не само не ме е обидил, не се е отнесъл с пренебрежение, защото аз съм чужденка там. Затова обичам да съм сред тях.
- Вие сте били дипломат, нали?
- Аз имам ранг на пълномощен министър, който е за цял живот. Имам три мандата в Япония, имам дипломатически специализации в Индия и Хърватска, имам дълъг престой и в Китай. Била съм в много държави, но моето сърце остана завинаги, където е и семейството ми. Аз съм омъжена за японец, синът ми е половин българин, половин японец. Много добре се чувства между двете националности, но се припознава като българин, защото майка му е българка. Говори перфектен български език, пише и чете на български. Обича много България. А най-много от всички обича България моят съпруг, който е много горд, че е женен за българка. Той смята, че българският народ е много красив и надарен с чувствителни и емоционални, но и много интелигентни хора.
- Знаем за японците, че са щастливи, работливи и усмихнати хора, така ли е?
- Вярно е. Японците са усмихнати, търпеливи, внимателни един към друг. Никога не пристъпват периметъра на другите хора. Изключително внимателни хора. Много са работливи и издръжливи. Това, което те вършат, го правят с удоволствие. Те никога няма да претупат работата, това, което правят, трябва да е най-доброто, да е съвършено направено.
- В книгите Вие описвате срещите с тях?
- Да, описвам срещите си с най-обикновени хора, с тяхната душевност, с тяхната красота, с тяхното отношение на внимание, вежливост. Става дума за най-обикновени случки, но всъщност те докосват читателите. Книгите станаха бестселъри по много естествен начин, защото установих, че и ние, българите, в сърцата сме много добри хора и ние също, както и те, в крайна сметка сме хора, които се борим и искаме да живеем в радост, в добри отношения. Е, по-емоционални сме и по-припряни сме, но и ние като тях се стремим към доброто.
- Живеете в Токио, не е ли много натоварено и напрегнато по улиците в толкова голям град?
- Не, не бих казала. Даже мога да разкажа, че когато миналия месец в Токио гостува съставът на Народния театър със спектакъла "Калигула", цял ден, от сутринта до вечерта, бяхме заедно. Цял ден обикаляхме, гледахме забележителностите, обядвахме, спирахме да пием кафе, запознах ги с моя приятелка. Владимир Пенев възкликна: "Как е възможно в този почти 20-милионен град да няма задръствания по улиците!". Така е устроен животът в Токио, че колкото може, повече да бъде спокойно.
- Книгите Ви преведени ли са на японски?
- Не, не са преведи, но имам няколко разказа преведени. Обичам да разказвам на моите приятелки, че моите книги се радват на интерес. Искат да им разказвам истории от книгите, те изпитват радост, защото представете си една японка да е дошла в България и да напише кратки разкази за хората там, колко бихме искали да прочетем тези истории, видени през друг поглед.
- Разкажете, моля, една кратка история от книгите си?
- Тази история е от първата книга "Моши моши, Япония", което означава имате ли от нещо нужда, мога ли да ви бъда полезен с нещо. Разказите са 61 и във всеки се открива точно това.
Ето една такава история. Отидох в един японски затвор, където имаше двама затворника българи, които са пристъпили законите на Япония, внесли са дрога и са били затворени. Исках да видя как са, мога ли с нещо да помогна. Разговарях с тях, пихме зелен чай, аз ги разпитвах за условията в затвора. Радвах се, че от България има само двама затворника, докато от Англия, от Китай има десетки, стотици, общо над 1000 души са затворниците. Питах едното момче има ли нещо, което мога да предам на управата на затвора, нещо, което искат. Той каза, че всеки ден получават за десерт кисело мляко. Само за тях двамата десертът е кисело мляко, защото са българи и обичат кисело мляко. Това е една история, която не може да не ме докосне, защото знаем какво е отношението към затворниците по цял свят. Всичките книги са с такива истории.
- Разкажете нещо и за втората Ви книга?
- Втората е "Уки уки, Япония", това означава да живееш с радост, с лекота в сърцето, защото когато живееш с лекота, ти принасяш това отношение към своите близки, очакваш от тях същото. В Япония най-често срещаната дума е "извинете". Описвам там за какво се извиняват хората, за какво благодарят. В кратките истории има радост. Там няма онова усещане да направиш удар, нещо голямо да ти се случи. При тях те се радват на онова, което имат, и никога не съжаляват за някаква липса, не съжаляват за онова, което не им се е случило и живота, или няма да им се случи. Радват се на момента, радват се на онова, което имат. Това е обусловено също и от климата в тази страна, има земетресения, тайфуни, цунами, но тези хора преодоляват всичко и вървят напред, защото техният дом, както казват те, не е само жилището, в което те живеят. Техният дом е улицата отпред, кварталът, градът, страната. И всички заедно продължават напред.