Веско Ганчев: „Камарашев е абсолютен талант, можеше да бъде национален вратар”

„Дарба, при него всичко е дарба – казва футболистът Веско Ганчев за Иван Камарашев. – Природата му е дала най-добрите качества за един вратар. Господ го е дарил Камарашев. Дори да не ходеше на тренировки, беше добър. Разчитаха на него. Има всичко необходимо – хъс, спортна злоба. Той няма сериозна контузия в кариерата си. Можеше да бъде светило на България. Можеше да бъде вратар на националния отбор.”
Георги Петков, треньор на габровския отбор по ръгби от 1974 година – времето, за което говорим, разказва нещо, което самият вратар не знае:
„От английски отбор бяха харесали Камарашев и дойдоха в Габрово да го искат. Тези неща не се знаят официално – времето беше такова. Аз съм свидетел, защото единият англичанин беше ръгбист. Той е най-добрият вратар в България. Ако беше останал в ЦСКА, щеше да е заминал на Запад... Освен като спортист и вратар, Иван е много добър човек!”
Докато започнем разговор с Камарашев, който и без това не е лесен (с нищо не иска да се похвали вратарят, пък и една значка да докаже славата си няма), минувачите започват да пречат. Срещаме се в Еврофутбол на Шиваров мост, където освен кафене е най-прекрасният музей на габровския футбол, но за него – по-нататък. В съботния ден доста мъже влизат да пуснат тото и всеки втори се обръща към нашата маса: „Здравей, Камараш!”, „Как си, Камарашче?”, „Не се обаждаш, Камарашев?!”...

- Камарашев, може да е на Шиваров мост, но славата е приятно нещо – видимо Ви обичат хората, уважават, спортистите казват прекрасни думи за Вас. Какво означава да си добър, най-добрият на вратата, според Вас? Най-малко вкарани голове?

- Това аз не мога да го кажа, че съм най-добрият. Пък откъде да знам (смее се). Хората ще кажат. А колко голове съм спасил, колко - не, не водя статистика. И не съм водил. Заставам на вратата, знам, че днес трябва да бием и край. 10:9 можем да бием, но бием! Така беше тогава в Габрово.

В София, в ЦСКА беше друго. Там не се питаше дали днес ще бием или не. Там се питаше с колко ще бием. Въпросът, пред който сме изправени в ЦСКА, беше с колко гола бием.

- Да се върнем в началото на 70-те години – как от Габрово се озовахте на вратата на ЦСКА?

- Преди ЦСКА, много интересно се озовах на вратата на габровския отбор. Минаха близо 50 години, може да сгреша име, но стана така. Аз съм роден 1956 година, през април. Уча в „Неофит Рилски” и имаме час по география. Найденов, така мисля се казваше учителят, ме изпитва на дъската. За Италия беше, защото целият клас ми шушне: „Ботуша, ботуша...”, ама аз не разбирам какъв ботуш. А Найденов имаше пръчка, дълга като за билярд, и който не слуша, не знае – бой по главата. Един път ме удари, втори... усещам цицина... и на вратата се чука. Директорът влиза: „Иван Камарашев при мен!”. Изведе ме отвън, гледам – началниците на футбола дошли да ме вземат да заминаваме в София на мач. Ще играем срещу „Левски Спартак”.

- От училище отивате направо на стадиона в София... Малко стресиращо ще е било.

- Не мисля изобщо. Взели са ме да пазя вратата и край. Помня, че беше на осветление. Биха ни. Не знам сега какво съм чувствал. Може би абсолютно нищо... аз открай време съм непукист (смее се).

- Само да уточним – като втори вратар ли, защо Ви взеха толкова малък?

- Защото не могли да намерят Панарета, Кирил Панаретов – вратаря. Нещо вечерта се почерпил и не могат да го намерят. После го докараха в София, но и мен пуснаха на вратата. Вкараха ми три гола.

- Тогава ли Ви забелязаха от ЦСКА?

- Първо Руси Пенчев, Бог да го прости, който дойде от София да играе тук, ме предложил за ЦСКА. Но тук, габровци, не искат да ме пуснат. Бяха уредили да служа в Горна Оряховица до клетвата, да се върна в Габрово и да играя.

Но в София разбрали за тази работа и наказаха половината началници от нашите. На ЦСКА не се противоречеше. Веднага ме взеха в Армейска школа за високо спортно майсторство „Чавдар”.

Взеха ме на моя рожден ден – 20 април. Отивам на деня в школата, а там – половината габровци. Много добри спортисти имаше Габрово. И ме посреща в школата Любо Баджев – боксьорът, национален състезател, шампион за юноши и мъже. Дава наряд и първо него виждам. Любо се развика: „О-о-о, какво правиш тук?!” „Абе - казвам, - трябва да влизам войник.“ А това е точно смяната на зимната с лятната униформа. И Любо ми казва, че не са раздали дрехи, още няма. Е, казвам си, щом е така, връщам се в Габрово. Да, тръгнах си – директно към Габрово. Докато си дойда, началниците звънят: „Къде е? Ще го убием, ще го разстреляме”. А майка: „Ами, Иван си е тук, у дома”. Те побеснели: „Как у вас, нали трябва да е войник, да тръгва обратно!” На другия ден поемам към София. Дадоха ми дрехи, ама няма обувки. Едната – 45-ти номер, другата – 42-ри. Нищо. Аз и без това не стоях в казармата. Веднага на стадиона! Там имаше хотел на „Народна армия”. Дадоха ми стая, започнах тренировки...

Ама аз като не слушам – хващам таксито след тренировка и в Габрово, на сутринта обратно – пак с такси. То беше 28 лева.

- Не смея да питам направо, но трябва да е имало сериозна причина за това бягане до Габрово...

- ... Заради Галя, жена ми, Бог да я прости... Заради нея тичах... та тъй... Дойде време за клетва. Тренировки – нетренировки, на мен като ми щъкне – тръгвам пак. Не си спомням, но мач имахме, бихме – кого, ще излъжа, и тръгвам аз за Варна. Оттам ми е родът. Оставам там една седмица и пак не могат да ме открият. Намериха ме най-накрая, ама тя, клетвата, минала. Дойде старши треньорът Серги Йоцов, взе ме, заклех се, целунах знамето. Сам отделно, но стана клетвата. И започнах.

- Срещу кого беше първият Ви мач?

- Срещу „Славия”, когато станахме шампиони. Това беше последният мач на Петър Жеков в ЦСКА „Септемврийско знаме“, 1975 година. Жеков направи гол, с дупе го направи, ама гол. То е усет. Майстор си беше. Помня Атанас Александров и Андрей Желязков от „Славия” – огромни мъже, по два метра. В един момент някой от белите ритна топката от центъра и тя идва към мен едвам-едвам. След мача ми викат: „Добре, че не пусна топката, щеше да стане голяма беля”. Тоест да стане 3:2 за „Славия”. Разбрах, че такава е била договорката - да изкараме равен. „Славия“ тогава се класира на пето място.

И се започна – тренировки, подготовки, лагери, режими... Испания, Германия, Франция... навсякъде.

- Реално за футбола те откри кой – злополучният урок по география или Руси Пенчев?

- Не, вратар ме направи Стефан Датков, и него Бог да го прости. Той работеше с момчетата в школата, възрастен беше тогава. Но ако не беше Датков, щях да съм волейболист, искаха ме много за волейбол. Но си избрах вратар. Не ми се тичаше много, а затова (смее се). И в София не ми се тичаше. Бягахме в Борисовата градина, а там едни големи вековни дървета. Скривам се зад някои от тях и така, докато другите тичат, аз скъсявам обиколка-две.

- Така разказват, че се е стигало до по-крути мерки – да подписвате декларации, че ще ходите на тренировка.

- Вярно е, не обичам да тичам. Аз теста на Купър изобщо не съм го покривал. Бягам, ама не мога за време да го направя. Какво беше то 8 х 4 – 3200 метра. Даваха ми, просто ми подписваха.

- Кой нападател Ви създаваше най-много главоболия. Кой Ви стряскаше като тръгне с топката към Вас, срещу кого Ви беше най-трудно?

Камарашев: "Да, отказах офертата на ЦСКА и се върнах. Отказах се от заплата 220 лева, апартамент, лейтенантско звание и се върнах. Заради Галя."

- То е претръпване на вратата. Бонев, Христо Бонев беше ми направил гол от ъглов удар. Още бях в ЦСКА и играем с „Локомотив” – Пловдив. Аз не знам, че има нагласена работа. Бонев изпълнява ъглов удар, Денев от нашите е пред мен, само се наведе и топката – директно във вратата.

Няма „трудно”. Имаш ли добра защита, няма трудно. В ЦСКА срещу никой не ми е било трудно. Защитата е национална, целият отбор беше национален, без двама-трима. Голяма школа беше ЦСКА - Иван Зафиров, Божил Колев, Димитър Пенев, Георги Денев, Пламен Марков, Димитър Марашлиев, Иван Притъргов, после дойде Спас Джевизов.

Вратарите Данчо Филипов, Стоян Йорданов – те застанаха зад мен, евала им на тези хора.

- В Габрово на кого най-много разчитахте, кой Ви носеше по-голяма сигурност пред вратата?

- Най-спокоен се чувствах с Тошко Тодоров, Руси Пенчев, Гошо Тодоров, Кирил Жеков. Защитата е много важна. В отбора в Габрово – всички бяхме отбор! Руси Пенчев например е страхотен човек, но на терена беше по-нервен. В Търново играем и нещо се скарваме с Руси... той ме напсува като че ли, не помня точно какво ми каза, но ме ядоса. Застанах си на вратата и все едно, че ме няма... биха ни, мисля, 7:1, скъсаха ни от бой. Но Руси си беше такъв, караше се на терена и аз пък си правя каквото реша, особено като ме разсърдят. Такива моменти е имало. Разбира се, че това са единични моменти, работехме яко на терена, самият аз 4-5 години съм бил капитан на отбора. Истината е, че характерът ми е такъв... то и Добри Джуров не можа да ме вкара в пътя.

Веднъж от едно такова бягство в ЦСКА се връщам и директно ме вкарват в гарнизонния арест – там вече прошка няма. А в гарнизонния бяха само момчета от Севлиево и Дряново. Те ме направиха бакар – да разнасям храната на арестантите. Там беше ужас. В ареста всякакви – полковници, генерали, офицери – кой изнасил, кой прегрешил, страшно... Като ме извадиха от ареста, веднага си дойдох в Габрово – мръсен, почти червясал. Обажда ми се Веско Пешев, хандбалист, тогава шофьор на Божков, и идва с волгата да ме прибере. Взе ме, отидохме на стадиона и на другия ден мач с „Тракия” - Пловдив, а аз не съм виждал топка 2-3 месеца.

- Имали сте гръб в ЦСКА, толкова своеволие лесно не минаваше по онова време никъде.

- Голям гръб, затова бях курнас. Морският адмирал Иван Добрев, тогава заместник-министър на отбраната, като чуеше за Габрово, и ми се разминаваше. Пламен Марков от Севлиево не го интересуваше, Иван Камарашев от Габрово – да. Лично ми е разказвал за срещите си с Пенчо Семов, гостувал му е тук, на вилата в Габрово. Имаше слабост към нашия град, а и Габрово си беше страхотен град по онова време.

- И човек трябва да е луд, за да се откаже от ЦСКА, или ... влюбен?

- Да, отказах офертата на ЦСКА и се върнах. Отказах се от заплата 220 лева, апартамент, лейтенантско звание и се върнах. Заради Галя. Законно, по документи от март 1975 година съм в „Янтра” - Габрово. Играх до 1992/1993 година, после играх в Трявна, Дряново, пак се върнах. 18 години съм играл. Отказах се, когато един автобус смачка малкия, сина ми.

- Хората, които минават, Ви поздравяват, помнят, уважават Ви...

- За това спор няма. Отношението на хората – да. Облаги – никакви (смее се). Дадоха ми един апартамент в Габрово, аз го оставих, 1-2 години не съм влизал в него, взели го някои, влезли...

- Ако говорим за материални неща, печелили сте от тото, нали?

- И това се помни. Беше Тото 1, играхме с един приятел и хванахме нашия мач, габровския. Играем в Ботевград, правим 1:0 и на връщане в автобуса научаваме резултатите. Разделихме си 13 000 лева. Аз още нямах книжка, не бях и женен още за Галя. Моята половина я свършихме с приятели за 2-3 месеца. Истина! След това поисках на майка хиляда лева, за да си купя жигула. И ходя на тренировки с колата, без книжка. Един път сме на Градище и след купона с колата надолу слизаме. И както сме се натоварили, колата се юрна и увисна на клонче, както се казва. Ръгбистите ни извадиха на ръце. Много си дружахме с тях.

Имахме разни лудории. Когато се роди синът ми, януари 1978 година, бяхме в чужбина отборът на „Янтра” на подготовка. Дошла телеграма от майка, но ние играем и треньорът Ковачев, мисля беше, не ми я дава. Чак вечерта прочитам: „Честит син! Мария”, и се започва. Слизаме целият отбор в ресторанта. Гошо Димитров тъкмо беше дошъл в отбора и какво ни дойде наум, като започнахме да ритаме топки вътре в хотела, в коридора. Страхотен мач направихме. А то един интериор, едни извити стълби слизат надолу, топките се губят в извивките...

- Кой Ви е идол от вратарите?

- Данчо Филипов, много обичан в ЦСКА. С него бях първи приятел. Късно ми се обадиха, когато е починал, не можах да отида. Почина едва на 49 години през лятото на 1996 година... може и да го убиха.

- Вие сте един от техничните вратари, имате изяви и на други постове.

- Да, и дузпи, и голове съм вкарвал. Няма само на мене да вкарват! И в Габрово, и в ЦСКА съм играл дясно крило. Играта е радост, да знаете. Трябва да ти е кеф, да ти идва отвътре.

- Ходите ли на стадиона сега?

- Няма и да стъпя!

- Ще кажете ли защо сте се зарекли така?

- Защото съм обиден. Набедиха ме, че съм продал мач, а то друг е взел парите. После се доказа.

- Кой Ви набеди?

- Ръководството. Мач не съм продавал. Знам, виждал съм, но не съм го правил. Идва у дома един, мога да му кажа името, носи 3000 лева. Този, който ми ги носи, беше в Чирпан. И ми казва: „Тук са 3000, ако биете, идвам и вземам парите, ако паднете – остават за теб“. Казвам: „Не!”. Ние паднахме, ама той вече си беше взел парите, след като отказах. Това е то един случай. Други и да е имало – не знам. Не са ми казвали. Нали Ви разказах – на първия мач със „Славия” се мятат като чекия на вратата, а те се разбрали за равен - 2:2.

Така че на стадиона не може да ме види човек, нито в залата.

- Но можете да изразите мнение защо не се получават нещата във футбола?

- Няма пари! И да има таланти – трябва да го откриеш, да го привлечеш, да му създадеш условия да се развива. А това иска пари, няма кой да работи без пари. Едно време го няма. Хора като Датков, Буката... Мен никой не ме е водил на стадиона, сам отидох, то пък един стадион на Смирненски. Топката шита, тежка, плондерът се показва, ако те удари тук и тук – ще те убие. Тежки топки бяха, да не говорим като се намокрят.

И друго – колко отбора има сега – 4, 5? Трябва да се обединят. Да има един отбор, който да представя Габрово. Но това не го казвам аз, то е видно.