Таня Василева: „Да живееш след нещо такова , се усеща сякаш е Коледа“

Препоръчана! Tanna-Vasilеva:--Da-zhivееsh-slеd-nеshto-takova-,-sе-usеshta-ssakash-е-Kolеdaa
Tania-Vasileva-02-02-20.jpg

Tаня Василева е родена през 1997 г. в Дряново. Основно образование завършва в СУ „Максим Райкович“ в родния си град, а средно - в ЕГ “Проф. д-р Асен Златаров“, Велико Търново, профил „Английски и руски език“.

  • 2016 година сключва граждански брак и заминава за САЩ, където започва обучение с профил Биохимия в University at Buffalo, централен университет в Бъфало, Ню Йорк.

  • През 2017 година се връща в България и стартира собствен бизнес в IT сектора - управител и партньор във фирма „Ефедра-ТК“ ООД.

  • 2017 година започва обучение в Софтуерен университет в гр. София – уеб дизайн и уеб програмиране и във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ - профил PR и Журналистика с основни интереси към онлайн маркетинг и създаване на брандове. Междувременно обучение и в Bircham International University с профил Йога и Аюрведа

- Таня, позволи ми да си говорим на „ти“. С теб сме заедно още от времето, когато се канеше да се появиш на бял свят. С майка ти сме колеги, с баща преди 10 години съм правила интервю, брат ти ми е ученик. А ти учеше в училището, в което работех, и бях така горда с теб, солистката на всичките ни концерти. Казвам всичко това, защото ни предстои един съкровен разговор, който не може да се води от хора, които не са се срещали по пътя. Какво си спомняш от времето, в което пееше в училищния физкултурен салон?
- Помня изключителното вълнение. Музиката е била в семейството ми поколения назад. Детството ми е било съпровождано от невероятния глас на баба ми Татяна, безупречното класическо пеене на майка ми и вътрешното усещане, че просто е естествено да създавам музика. Във физкултурния салон помня как често бях най-малка от всички участници в концертите и се чувствах толкова неловко. Всички каки и батковци по това време ми изглеждаха недостижими. Брат ми, взел таланта на баща ми, за мен беше най-виртуозният пианист, когото бях чувала. Да имам възможността да съм на една сцена с него... струваше ми се нереално! А колко репетирах! Пеех от сутрин до вечер. Имах прекрасни учители. Г-жа Илияна Ковачева, г-н Славчо Илиев, г-н Светлин Георгиев... и разбира се, майка ми! Майка ми, която имаше търпението всеки ден след училище да изслушва с любов моите концерти и да оценява изпълненията ми по предварително зададена от мен скала за оценяване.
- На 23 години - ти си вече омъжена, успяла да се срещне с „американската мечта“, да учи зад океана и после в България, да започне свой семеен бизнес в родината. Не ти ли се „зави свят“ от този динамичен житейски калейдоскоп?
- Знаете ли.. имах в краткия си живот много години, в които свят ми се виеше заради изключително лошо състояние на здравето ми. Сега, сама да завивам света, създавайки спомени и трупайки опит, за мен е като напомняне, че всяко нещо има и добра страна. С една дума, да. Вие ми се свят, но съм щастлива, че успявам да намеря равновесно положение измежду всичко това. За последните пет години се омъжих, учих биохимия в университета в Бъфало, Ню Йорк, след това изучавах уеб дизайн, маркетинг и журналистика и по малко йога и Аюрведа курсове за разкош. Как всичко това се съчетава на едно място, аз също не мога да си обясня, но усещането за съчетанието е правилно и това е единственото, което има значение. Понякога смятам, че е въпрос на проста генетика. Майка ми е биолог и химик, баща ми се занимава с компютърни технологии и мрежи (и още хиляди неща!). Аз... да бъда един „контролиран“ хаос от двете, струва ми се, е повече от логично и затова опитвам да му се радвам!
- Гледам ви с Кристиян, твоя съпруг, и си мисля, че сте страхотна илюстрация за Деня на влюбените. Как се намерихте? Какво е всеки ден да те гледат с любов?
- Намерихме се в началото на 2007 година в компютърната игра World of Warcraft. Държа да вметна за всички родители – не винаги това, че детето Ви „виси“ на компютъра дълго време е задължително лошо нещо! Срещнахме се повече от случайно, в игра с милиони играчи от целия свят. Приятелството ни се зароди почти веднага. Споделяхме всичко – от типични тийнейджърски проблеми (тъй като той беше в тази възраст) до моята неистова радост от отлична оценка на контролна работа по математика. Приятелството ни продължи дълги години, преди да осъзнаем, че може би да се намерим по този начин и да станем толкова близки, не е било съвсем случайно.
Да ме гледат с любов всеки ден за мен е подарък. Подарък, който получавам заради самата мен, несвързан с повод или традиция. Признанието, че човек, недлъжен по никакъв начин да те уважава, обича, разбира и приема, а избира всеки ден да прави точно това, е нещо, което всеки ден ми дава стимул да бъда още по-добра. Неописуемо е усещането да имаш до себе си истински приятел и любим, с когото да споделяш всяко приключение, всяка трудност и всеки хубав момент. Смятам, че той е моята награда за всичките ми усилия да се върна към живота и желанието за щастие.
- Когато решихте със съпруга си, преди да тръгнете за Щатите, да обиколите 100–те забележителности на България, не си ли мислехте , че това родолюбиво приключение е част въпроса колко дълъг ще е престоят ви зад океана?
Обиколката на 100-те обекта беше едно от най-вълнуващите ни приключения заедно. Продължи малко повече от 6 месеца, като за мен беше изключително освежаващо да разбера, че понякога мога да живея без план и конкретна посока. След дългата подготовка за заминаването, изпити, визи, мисли за сбогуване... това беше подарък от нас за нас самите. Гледайки го от днешна перспектива, може би беше знак, че нашето „у дома“ няма задълго да бъде на хиляди километри. Със сигурност не съжалявам за нашата версия на американската мечта, защото осъзнахме, че общоприетите мечти не винаги са наши собствени. А в това.. няма нищо лошо, то е част от пътя към себепознанието.

- Връщате се от Щатите и търсите спасението в създаването на семейна фирма. Когато си толкова млад, как се прави бизнес по българските правила?

- Ще започна с голяма доза честност - чувствах се, че предавам перфекционизма си, когато се върнах от на пръв поглед блестящото очакващо ме бъдеще в Щатите. Семействата и на двама ни с Кристиян са от онези, от които излизат стойностни деца, а аз се чувствах, сякаш изоставям стойността си. Това се промени, когато видях на колко много неща съм способна по пътя на създаването на нещо свое. Когато си толкова млад, бизнесът се прави с много инат, допълнителни курсове и обучения и много, много четене. Само когато се сблъскаш с бизнес реалността, разбираш значимостта на някои абревиатури, стоящи зад „страшни“ на пръв поглед агенции и институции, чиито правила, ако не разбираш, никога няма да успееш с начинанието си. Нашият бизнес започна като спасение, както го наричате, но се превърна в поредното доказателство, че с необходимото разбиране към себе си, с търпение, но и с ясно съзнание за необходимите усилия, нещата винаги се получават.

- Биотехнологиите и компютрите са част от твоя кариерен път. Доколко той е предопределен от семейството – майка биолог и химик и баща професор по компютърни науки. Откъде започва твоята лична пътека ?

- Моята лична пътека започна измежду изключително заетия график на баща ми и някои от първите ми спомени за латински наименования на растения. Държа да отбележа, че никога никой не ме е възпитавал съзнателно. Може би звучи странно за някои родители, но децата не разбират от размахнати пръсти и постулати. Те копират родителите си. Аз виждах перфекционизъм, работна етика и невъобразим интелект от баща си – във всичко, което правеше. Затова се стремях към това. Виждах любовта, с която майка ми гледаше на всеки човек, всяко растение, всяко живо същество; чувах безупречния й поставен глас и докато я имитирах, търчах из градината, задавайки въпроси за растенията и латинските им наименования. Те бяха най-доброто, което можеха да бъдат като родители, с добрите и не толкова добрите си качества. Със сигурност ме научиха да бъда обичащ, старателен и търсещ още и още човек, който да не се плаши от всичките си разнородни интереси.

- Таня, сега при теб всичко е така хубаво и пълно. Гледат те едни обичащи, подкрепящи и разбиращи очи – на твоя любим. В семейството всички вървят спокойно по пътя си. Но позволи ми да се върна в годините назад и да бръкна в дълбоката рана, която ти, слава Богу, успя да излекуваш.

Пееш от дете. Винаги си била пълна отличничка, винаги перфектна в това, което правиш, винаги в сърцето на събитието. Как така се случи, че в един момент се огъна, прекърши и потъна в ада на анорексията?
- Отговорът се съдържа във въпроса Ви. Няма такива хора. Да, има примери за удивителни личности, от които всеки ден все още опитвам да се уча. Въпреки своята сила и воля всеки, който привидно изглежда по този начин, държи в себе си нещо, което при добра за себе си среда, се появява. За мен това беше наднорменото ми тегло като дете. По една или друга причина аз усещах, че мога всичко, но не се харесвах. Успявах да науча всеки урок, всяка песен, да бъда добра във всичко, но едно единствено нещо не можех да победя. Обидите, присмехът, влошаващото се здраве бяха само причини перфекционизмът ми да се насочи срещу мен. Усещах, че нямам контрол, а знаех, че мога да имам. Въпросът е, че при учението, колкото и перфектен да бъдеш, няма как да получиш повече от отлична оценка. При отслабването това не е така. До момента, в който ставаш по-здрав, започват да те забелязват, да ти казват, че изглеждаш добре... всичко е наред. Оттам става тъмно. Започваш да се чувстваш прекалено слаб, мускулните влакна се късат, органите ти започват да не функционират оптимално, изключително бистрият и остър ум се превръща във вяло подобие на това, което е бил... Наистина ад, който чувстваш, че никога няма да свърши.
- Как се спаси, кои бяха онези здрави нишки, които те удържаха да не преминеш отвъд живота?
- Най-здравата нишка беше непоклатимият оптимизъм на майка ми. Ако има по-голям Дон Кихот от самия Дон Кихот, то това е майка ми. Силата, с която въпреки всички лекари и логични обяснения, тя вярваше... и до днес ми е непонятна.
- Майка ти Людмила Людмилова написа книгата „Болестта на пепрудата – Моята анорексия“, в която разказва за невероятните трудности и препятствията по пътя на твоето спасение и изключителната ти битка за живота. Какво е в една крехка възраст попаднеш в тази ужасна клопка и колко жив и колко мъдър се чувства човек след нея?
- Бях в тази клопка години наред. Хранителните разстройства не са капризи. Те не се характеризират с конкретно тегло. Тъжни ми е да чувам коментари.. „това момиче е много слабо, тя е анорексичка“. Може да си много слаб и да си най-здравият човек на планетата. Може дори да не изглеждаш болен, но в ума ти да се случват ужасяващи неща. Бих казала, че моят капан с различна сила ме притискаше към земята близо 10 години, от които най-видимите бяха 5.
Да живееш след нещо такова, се усеща, сякаш е Коледа! Често близки и приятели се учудват защо толкова уважавам рождени дни, празници, защо толкова се „раздавам“ на подобни събития, пеейки, танцувайки и като цяло, радвайки се. Много е просто – ако някога си можел да ходиш само с помощта на майка си, всяко движение на мускулите е наслада. Затова изкачвам планински върхове, обожавам да се разхождам, спортувам всеки ден и практикувам йога. Мога да се движа отново и никога няма да го приема за даденост. Същото е и с гласа ми. Не бях пяла от години, как да спра да пея сега, когато мога и усещам нуждата да го правя?
По отношение на мъдростта не смятам, че съм мъдра. Има хора, преживели далеч повече. Да се бориш за живота си за мен не е подвиг, а отговорност, която имаш към себе си. Единственото мъдро в мен е ясното осъзнаване, че всеки момент на щастие сега, можеше да го няма.
- Какво искаш днес от живота, Таня? За какво се бориш, за какво мечтаеш?
- Искам да видя и усетя колкото се може повече от живота. Да обиколя света, да изпея колкото се може повече песни, да прочета колкото се може повече книги. Стремя се да развия бизнеса си и да специализирам квалификацията си все повече в тази сфера. Предпочитам вече да не се „боря“, а само да мечтая. Разбрала съм, че когато приемам нещо като борба, целта не оправдава средствата. Мечтите, от друга страна, са като игра, в която си обещаваш да си най-доброто от себе си заради себе си.

- Кои са твоите щастливите неща и места? В какво и къде търсиш радостта и спасението?

Мисля, че ако още веднъж кажа музика, ще стане твърде много, но музика. Моите щастливи неща и места са родното Дряново, чистият въздух на село Зая, микрофонът вкъщи и дългото четене на хубава книга. Обожавам да пътувам и да правя дълги планински преходи, наслаждавайки се на природата. Щастливото ми място често се оказва моята постелка за йога, на която всяка сутрин прекарвам време със себе си и мисля за всичко, което искам да постигна през деня.

Радостта и спасението търся във време, прекарано навън, с приятелите, с моя пръв съучастник във всяко начинание, съпруга ми. Обожавам да уча и щастливо за мен място често е с лице, заровено в проучвания, книги, учебници. Като цяло – опитвам да намирам радост в повече неща. Така знам, че когато не се чувствам себе си и нещата не са толкова добри, винаги имам накъде да се обърна.

- Ти живееш в София, но с единия крак си още в Дряново. Продължаваш да си част от екипа на Младежкото сдружение „Мога“ и проекта „Дестинация Дряново“. Защо си още в тях?

- Не бих се възприемала като активна част от екипа на „Мога“ и „Дестинация Дряново“, тъй като посоката на живота ми, за мое огромно съжаление, прави това много трудно. Вътре в себе си обаче винаги оставам част от тези две чудесни начинания, тъй като за мен те са моето Дряново. Чрез тях успях да открия колко удовлетворение носи разкриването на тайните за родното кътче – историята му, хората му. Имах възможността да бъда част от организацията на прекрасни събития като Фестивала на Колю Фичето, заедно с някои от най-стойностните млади хора на Дряново – като Николай Карагьозов, Александър Македонски, Йоанна Станева и много, много други всеотдайни хора, които близо или далеч от Дряново, дават от себе си колкото могат за града. Вярвам, че дори и да сме далеч от Дряново, ако правим в живота си смислени неща, ние показваме положителните качества на хората на Дряново.

- Бащата на „Дестинация Дряново“ – Николай Карагьозов, вече е част от екипа на кмета Трифон Панчев. Какво ще му поръчаш да направи за Дряново в качеството си на заместник-кмет?

- Ще му пожелая да работи за Дряново със същия хъс, с който от нищото създаде проекта „Дестинация Дряново“. От познанството ми с Николай научих, че постоянството, упоритостта и ясната цел в начинанието винаги водят до успех в него. Вярвам, че политиката може да бъде неблагоприятно място за хора, често водени от идеални цели, но съм убедена, че той е човек, който винаги би заел позиция „над“ злободневното и би работил със съвременно виждане и с обич за Дряново.

- Колко силна е сега връзката със семейството ти? Това лято красивата ви триетажна къща - горе на хълма в селцето Зая, се превърна в прекрасна къща за гости „Розариум Резиденс“. Каква част от теб е въплътена в този проект и какво е посланието на многобройните рози в двора й ?
- Хубавите неща стават с пот и кръв, както се казва. „Розариум Резиденс“ е пример за това. Тази къща е събрала много спомени, обич, хубави и нехубави моменти, събирания, раздели и истински човешки емоции. Не мисля, че има по-добро място за посрещане на хора от едно толкова човешко място. Проектът беше генериран от сърцето на майка ми и продължава да живее чрез него, защото това сърце има любов за цяла Вселена! Моето участие беше споделено със съпруга ми, Кристиян, с който изградихме уеб платформите за маркетинг на къщата, като междувременно дейно участвахме в дейностите по обновяване на интериора и създаване на още по-красива среда за бъдещите гости.
Посланието на розите в двора е свързано с грижата. Ако се поливаме, подрязваме, когато има нужда, виждаме бодлите си и въпреки тях намираме сила да цъфтим, то всичко е наред.
- Към кого искаш да изпратиш добрите си думи чрез „100 вести“?
- Добрите си думи искам да изпратя към всеки, който се чувства, като че днес е краят на света. Много дни за мен са били такива. Очаквам и следващите предизвикателства, които ще ме накарат за момент да си го мисля. Специално искам да се обърна към родителите на деца, които преминават през тежки периоди в психическото си здраве. Вярвайте на децата си, обръщайте им внимание и им давайте обич. И най-важното – не им казвайте какви да бъдат или не, показвайте им го.

 

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Общество

Към началото