Племенник на Кирил Божилов за княз Кирил Преславски

В брой 114, събота, на в. „100 вести“ публикувахме статия на Веселин Ив. Димитров под заглавие „Княз Кирил Преславски - брат на царя, идвал на мотоциклетни състезания в Габрово след 1932 г.“.
В нея се разказваше за началото на мотоциклетния спорт в България и Габрово, за традиционното ежегодно шосейно състезание по пътя Габрово – Шипка, заради което тук е идвал и братът на цар Борис - княз Кирил Преславски. Страстта по бързите машини свързва царската особа с родения в Габрово Кирил Божилов. Следващата събота г-н Димитров разказа подробно за Кирил Божилов, който със свои средства организирал ежегодното Национално мотоциклетно състезание за купата „Принц Кирил“, което пък два пъти поред е печелено от габровския състезател Метю Метев.
Публикациите на Веселин Димитров доведоха в редакцията племенника на Кирил Божилов (вдясно на снимката) - Христо Божилов (вляво), който допълни разказа на изследователя с лични и наследени от родителите му спомени.
Времето, към което се връщам, е свързано с детските ми спомени. Аз съм роден през 1944 година. Към 1949-50-та татко се разболя от туберкулоза и го оперираха в София. Казаха: „Това дете не бива да стои при болен, заразно е“.
Чичо Кирил дойде с тази голяма кола, която виждате на снимката - американската марка „Буик“, и ме отведе в Дебели лаг – селото се намира в община Радомир.
Помня, че по пътя ми стана лошо и повръщах. Чичо беше голям чистник и аз се притесних. Много прах, много пепел беше, такива бяха пътищата тогава.
Бати Ицо - синът му, често идваше в Габрово - на Гачевци, майка му е оттам. И се отбиваше у дома. Той има един син - Христо Кирилов Божилов, който идваше в Габрово с този буик.
Живеехме до завод „Добри Карталов“. Татко ми й разказвал, че чичо Киро се занимавал със сладкарство. Направил върху буика една голяма торта, забил върху нея знамето на България и дори Георги Димитров слязъл от трибуната, за да го поздрави за идеята. После разрязали тортата и почерпили децата. Трябва да е било след есента на 1946 година докъм 1959-та най-късно.
Животът му завършва в Белене.
Последното място, на което е работил, е ресторанта на Софийската опера. Строежът е завършен 1953 година, което означава, че е работил там след 1953 година. Не знам точно.
Когато бях в седми клас - 1957 година, ходих при него в ресторанта. Цялата рода беше като че ли там. Снаха му беше касиер. Бате Ичко беше хладилен техник.
Интересна е историята на този буик, защото семейната история разказва, че го получава от генерал Бирюзов.
Ето какво знам от баща си. Чичо иска да купи буика, като предлага на генерала пари и злато. Чичо го атакува непрекъснато, но Бирюзов отказва. Чичо му казва: „Знаете ли, че на Столетов имате голям паметник, построен във Ваша чест“. Те само чували, но не са го виждали. Казал: „Ще Ви заведа, имам брат в Габрово, ще преспим и сутринта ще пътуваме към върха“.
Аз съм бил малък – бебе. Моята майка Иванка ми разказваше: „Като светнаха едни фарове, мотоциклети, мотори, коли, обградиха къщата. След което се чука на вратата...“. Точно срещу „Добри Карталов“ живеехме откъм ул. „Никола Войновски“, където е цех 7, преди цех 7. Бяха работнически жилища, под наем. В една къща – четири семейства, голяма мизерия. Майка вика: „Чука се на нашата врата, баща ти отваря – гледа чичо ти Киро и един с шинел и лампази. И чичо ти извади една пачка и вика: „Михале, върви буди пекари, кръчмари, хлебари... за утре сутринта искам две агнета горе на върха да се въртят на шиш“. Премного пари му дал и превоз с войници. Той тръгва - по Трънито, Велчевци, събужда собствениците. Заколва яретата и собствениците отиват на върха да ги пекат. През това време се изпонапиха яко. След което на генерала му постлах в гостната, а войниците - в плевнята по сеното“.
Тръгват сутринта чичо ми, баща ми в буика и като стигат при величествения паметник, чеверметата и чичо казал на Бирюзов: „Ще ми дадеш ли колата?“. И Бирюзов отговорил: „Подарявам ти я!“.
От октомври 1944 г. Сергей Бирюзов е командир на 37-ма армия (до май 1946 г.) и главен военен съветник на Българската армия. Обявен за почетен гражданин на София. Завършва войната със звание генерал-полковник.
И това е историята на буика. Бате Христо го караше редовно. Доколкото от баща си има спомени, чичо Киро имал два апартамента в София - на ул. „Иван Асен“ и на „6 септември“, мисля. И когато се появеше Станко Тодоров - председател на Народното събрание, татко мърмореше: „Ей този живее на чичо ти в апартамента“.
Стринка Деша - на чичо Киро съпругата, му оплела някаква фланела и един от надзирателите в Белене я облякъл, появил се пред чичо ми и казал: „Гледай, бе, твоята жена каква хубава фланела ми е оплела“.
През деня му заключвали нара и вечер го отключвали. Ще мине надзирателят, лисва една кофа с вода, а то цимент било и му викал: „На, враг, мри тука!“. Чичо заболял от туберкулоза и той, освобождават го и след седмица почива.
Имал е външнотърговска фирма – изнасял сирене и кашкавал за Австрия и Унгария. Не знам дали е съден от Народен съд. Татко знаеше. Децата му починаха – бати Христо, кака Пенка. Ходил съм в Герман на тяхната вила. Помня, бяха отбили от Искър един ръкав и имаше едни шарани, големи. Занимаваха се с отглеждане на зеленчуци предимно.
Нямам представа какво образование е имал чичо Киро..
В Габрово баща ми е държал аперитив срещу театъра. Където в момента е аптеката и кафето. Навремето е било монолитно, сега е разпарцалено. Аперитивът се е казвал „Киско“.
Татко казва: „Чичо ти дойде един път, бяха най-трудните години - 1946-47, нито захар, нито олио, брашно, нищо нямаше и ми донесе 60 килограма шоколадови американски бонбони. И като се разчува в града, че при Киско има шоколадови американски бонбони. Имаше опашка чак до моста надолу. Давах им по 300 грама“, разказва татко.
Баща ми започва да изплаща горния етаж над магазина, където са сега нотариуси, адвокати.
Имал съм на детски влог 300 000 лева с цел по-голяма лихва. Новата власт му взема тези пари.
И не му даваха държавна работа да работи. Казваха му - или каруцар, или дюлгер. Беше слабоват татко. И аз съм отрасъл с коне, каруци, кучета.
Много ми тежеше в училище. Винаги имаше една графа „Какво работят родителите ти“. И аз като пиша „каруцар“, не ми беше хубаво. Другите се гордееха с баща счетоводител, например. Майка беше шивачка. И тъй. После отпадна това нещо. Накрая беше магазинер в Ловното, продаваше барутни сачми. Постоянно все данъчни идваха, помня ги с едни шлифери, сиво-зелени такива. Идваха да гледат какво ценно е останало вкъщи. Бяхме после под наем. Взеха всичко. Помня, когато бяхме до Театъра, имахме телефон – 1948-49 година. Все посягах към „алото“. Малко хора са имали тогава телефон.
Дали имах и проблеми в училище заради татко.
Не, не съм имал, бях доста хрисим. И като завърших техникум, станах майстор в „Георги Генев“ на три смени със 70 лева заплата. До 1965 година. Искаха да ме правят партиен член. Но този, който искаше да ме предлага, каза: „Не ставаш, баща ти не отговаря на условията“.
Откъде са се познавали с брата на царя? От стринка Деша съм чувал, че били големи коцета с княз Кирил. И двамата са ходели заедно. Знам, че стринка все се оплакваше, че много забягвал. Беше мургав малко такъв, силен беше.
И още си спомням за този буик, братовчед ми се обади и каза: „Гледай филма „Цар и генерал“ с Петър Слабаков и Наум Шопов, там участва нашата кола“. Христо - синът му, беше висок, снажен красавец.
Имах още две снимки. На първата пишеше: „Киско тренира за първите автомобилни състезания. Пак с колата“.
„Киско“ е бацил, който вкисва млякото. Децата ми викат Киско, внукът - също, но малко по-галено.
От 1976 до 2007 година работих във ВМЕИ като майстор Научна апаратура в катедра „Техническа механика и съпромат“.
Иначе много съм се занимавал със спорт. Карах тримесечна школа в Дианабад за съдия. Любен Радунчев, известен съдия, ръководеше курса по футбол. И съдия съм бил по борба, по хандбал, по волейбол и по плуване.
В завод „Болшевик“ имаше басейн 25 метра, на който учех деца да плуват. Направих една щафета в „Болшевик“ - 12 цеха участваха. На първи пост плувец, плувецът подава на атлет, атлетът на колоездач, колоездачът на моторист... много мащабно стана. Три години бях спортен организатор в този завод.
Карах и една школа за планински водачи в Мальовица. На тази снимка са участници в обиколка-шафета на Народното събрание, на които бях водач. Трето място взехме. Тази щафета беше национална и се провеждаше ежегодно. Това беше около 1971-72 година ще е.