Петя Накова и Нина Пехливанова: „Документалното кино е по-истинско“

НАДЕЖДА ТИХОВА
Петя Накова и Нина Пехливанова са съсценаристи и режисьорки на документалния филм „Ром Кихот“. Филмът беше показан в рамките на „Смешен филм фест“ и малкото публика, която го изгледа, не съжали, че му е отделила от времето си. Мнозина пуснаха и по някоя сълза в иначе много човечния и емоционален филм за роми от кюстендилската ромска махала. Ако част от парите по програми, свързани с интеграция на ромите, се дават за такива филми, ефектът със сигурност ще е по-видим. Режисьорките проследяват живота на четирима герои роми, за които се чудиш българи ли са или цигани, в продължение на една година. Прочувственият филм всъщност обобщава вечни общочовешки проблеми, които важат не само за ромите. Двете дами, посветили се на документалното кино, участваха във филм феста в Габрово и в едно съпътстващо събитие. Те ръководиха ателие за правене на документално кино с млади ентусиасти. Резултатът от заниманията им ще бъде показан утре вечер при закриването на фестивала.
- Как започнахте съавторството във филма?
Нина: Учили сме заедно с Петя в един курс филмова и телевизионна режисура в Нов български университет. Там се запознахме и там започна нашето приятелство и професионално сътрудничество. „Ром Кихот“ е дебютният ни филм, но още докато учихме, започнахме да работим заедно. В трети курс направихме един друг документален филм за глухотата, който се казва „Истории с тишина“, но „Ром Кихот“ ни е първият професионален филм.
- Защо избрахте документалното кино? У нас няма къде да се показват такива филми освен на фестивали.
Петя: Изобщо заниманията с кино в България са изключително трудни, но смятам, че човек трябва да прави това, в което вярва. Когато имаш вътрешна мотивация и любов към това, което правиш, ти идват сили да се справиш с всички предизвикателства. България има невероятна школа за документално кино. Аз лично избрах документалното кино, защото според мен е по-истинското, по-дълбокото, по-живото. Имаш възможност да се срещаш с хората в най-чистия им вид, ако успееш да стигнеш до тях, да преодолееш „обвивката“, да видиш същината и да споделиш тази сърцевина с други хора. Това е много голямо предизвикателство, голяма отговорност, а бих казала и голяма привилегия.
Нина: Аз много се влюбих в документалното кино като започнах да гледам какви документални филми се правят по света. Те са много сериозни, много креативни филми. Много по-различни от това, което стига до масовия зрител. Мен винаги много са ми въздействали истинските истории. В документалното кино има огромно поле за креативност. Освен това има огромно поле за въздействие в обществото и изисква по-различни качества в режисьора. Аз почувствах, че документалното кино е моето. В него трябва да си много деликатен с твоите герои. Не можеш да ги снимаш, ако не изградиш топли връзки с тях, ако не спечелиш доверието им. Докато в игралното е съвсем различна постановката. Режисьорът трябва да изкомандва и да прокара своята линия.
- Как си разпределихте работата в „Ром Кихот“? Кой направи сценария, кой режисираше?
Нина: Заедно направихме сценария. В началото имахме друг основен герой. Ние започнахме да снимаме след като спечелихме финансиране и тъкмо бяхме започнали да работим добре с него, и той се отказа. Ние бяхме в пълен шок и тогава намерихме Валери Леков и той се оказа всъщност истинското ни попадение (Б. а.: Основният герой във филма е не само много интелигентен, но и добър поет, текстописец на песни, режисьор на спектакли, радиожурналист и какво ли още не).
- Как избрахте изобщо темата за ромите?
Петя: Аз направих една документална книга за един пастор от времето на комунизма – бащата на един от героите във филма. Казах си, аз съм се срещнала с толкова хора... Работя в Кюстендил, попаднах в махалата покрай тази книга и си казах защо не вземем да го направим на документален филм. Тогава започнахме да мислим сценария и видяхме, че всъщност е по-добре ромите да станат героите в този филм.
- Избрали сте роми от средната класа, българеещи се, които можеш да сбъркаш с българи. Нарочно ли ги търсихте?
Нина: Попадайки в махалата ние видяхме колко напластени предразсъдъци и клишета има и филмът някак си стана нашата естествена реакция срещу всичко, което се пропагандира в общественото медийно пространство. Защото всички наши близки почнаха да ни питат: „Ама вас не ви ли е страх да ходите там?“. Ние отговаряхме: „От какво конкретно да ни е страх? И обикновено не срещахме отговор на този въпрос. По някакъв начин искахме да покажем, че те са обикновени, нормални хора. И голяма част от циганите са точно такива, каквито сме показали във филма, но за съжаление заради малцинството сред тях, ние сме си изградили друг образ, който е много крив.
Филмът имаше много интересен живот по читалища, училища и университети. Поне 15 прожекции има на такива места и ние сме много доволни от това.
- По време на филм феста в Габрово правите ателие за документално кино. Защо се заехте с него?
Петя: Мен много ме запали това, че мога да предам любовта си към документалното кино на млади хора. Записаха се 7-8 човека, но с 5 от тях провеждаме редовно ателието. Хубавото е, че хората се запалиха. Това ме радва най-много.
- А какво мислите за Габрово?
Нина: Много хубав град, определено е добро място за живеене. Много е чисто и през цялото време си мисля как може да се разработи като туристическа дестинация, която да обвързва фестивала. Имам приятели в София, които казват: „Аз ако знаех, че има такъв фестивал в Габрово, щях да си взема отпуск, за да дойда.“. Тук може да се посети Соколския манастир, „Етър“, Музея на индустрията, Дома на хумора. Това е дестинация за едноседмична невероятна почивка.
Петя: Аз искам да добавя, че днес с групата в ателието за документални филми снимахме в „Билла“ , в Дома на хумора и ми направи впечатление, че хората са много любезни. Това аз не съм го срещала в София.