От безлюбовна самота ми опустя и битието!... „Небесни булеварди“ Автор на материала Фотограф Дата на публикуване 29.04.2014 00:00:00 Дата на обновяване 29.04.2014 00:00:00 Брой прочитания : 483 пъти Коментари, коментирай първи Принтирай Изпрати email × От безлюбовна самота ми опуст Излезе от печат четвъртата поетична книга на Дочка Станчева - „Небесни булеварди“. Миналата година авторката получи Априловска награда, грамота и 100 лева от Народно читалище „Априлов-Палаузов“ за книгата й „От брега на сърцето“. Другите две книги на Дочка Станчева са „Обич, искам те цяла“ и „Отвъд съня да те прегърна“. Авторката е член на Съюза на независимите български писатели. Живее и работи в родния си град Габрово. Пише стихове от края на 70-те години. Дочка Станчева Небесни булеварди * * * Не ме пощади! И до капка изпи ме. На последния ъгъл ми изхвърли съня. Вместо смях над звезди след любовното биле, пред вратата на пъкъла ме прегърна смъртта... И отречени истини... И измислено вричане... На бесило увиснаха двете думи „Обичам те!“. * * * Сънят - единствена възможност за многоцветния ми свят, извън пределите дъждовни - поръсени сълзи със смях. Поискам ли да се събудя, сънят натам ще полети, където моята обида с корона ще си сложиш ти върху косите посребрени, подир смеха си мълчалив... Е, как след мъртвото вълнение тук някой ще остане жив?! * * * Постепенно си тръгвам от теб по дъждовната сънна пътека. Изморени до смърт ветрове ме прегръщат полека-полека, както огън - заспало море, като звъннала в мрака усмивка... И когато дъхът ми се спре върху бялата твоя извивка, ще се спусне сълза от дъжда, ще разкъса измислени думи... Векове се повтаря това и разнасят го късните друми... Постепенно си тръгвам от теб по дъждовната сънна пътека... * * * Живее покрай шипковия храст дете на Слънцето и на Луната. Едно цветче, усмихнато, в анфас, прегърнало във своя сън Земята, ще види разноцветната тълпа, когато от съня си се събуди и ще пролее сребърна сълза. Разплаканите пеперуди ще го погалят с тъжните крила под шипковия храст във вечер късна, когато разноцветната тълпа сърцето му усмихнато разкъса. * * * Не назаем ти дадох сърце в полунощната звездна омая, че сега да ме питаш къде е душата ми клетата, зная. Под небесния тих похлупак не дойдох, за да търся отплата! И не искам от сутрин до мрак да си кърпя с въздишки душата! Ако утрото се смили и за тебе изпрати полека светлина, ще намериш ли ти към душата ми кратка пътека? Под небесния тих похлупак не дойдох, за да търся отплата! И не искам от сутрин до мрак да си кърпя с въздишки душата! Ако утрото се смили и за тебе изпрати полека светлина, ще намериш ли ти към душата ми кратка пътека? Под небесния тих похлупак не дойдох, за да търся отплата. И не искам от сутрин до мрак да си кърпя с въздишки душата! Ако утрото се смили и за тебе изпрати полека светлина, ще намериш ли ти към душата ми кратка пътека? Под небесния тих похлупак не дойдох, за да търся отплата. И не искам от сутрин до мрак да си кърпя с въздишки душата! * * * Не на завет стоя с ветровитите нощи! Нова шапка кроя на приятели лоши. И си яхвам метлата, щом лъжа се промъкне, все към нея летя, шапката да й смъкна, да я видя на голо как се гърчи и стене... Моля, шапките долу! И далече от мене! * * * Неудържимо като вик, невидимо като въздишка, ще слезеш във съня ми ти! И светлината ще задиша по улиците от сълзи... Камбанен звън ще се затича към урви, над мостове и безименно ще ме обича... И само ти, и само ти извън природните закони ще носиш в устните звезди от всичките си сто сезони! * * * Необясними светове извън познатите понятия! Превърнах се за миг в дете, когато ме целуна кратко насред измисления свят... И затрептя като Вселена душата ми по оня бряг, където обичта си вземам. И с алчни устни търся смях, за който ще платя без думи, вместо с неподозиран грях, докоснал стъпките безшумни, когато се завръщаш в мен, преди зората да изгрее... Едно усмихнато дете смеха си с твоя смях ще слее в небесно светли цветове с ръката на магьосник златен... - Необясними светове извън различните понятия! * * * Камшик е яростта ми, разярени - думите, забиват остриета в невидима тъга. Ще тичат ли над друмите, ще легнат ли в душата ти - легло от обич вчерашна със завивка от сълза? Или като в проклятие, нахапани от времето, ще ближат рани думите при мене в пропастта? Не зная. Но е сигурно, че разярени, думите ще търсят обич в утрото дълбоко в пепелта... * * * Изранени до кръв са пътеките - стръмните, дето водят към моето утре. За бездомника вятър ще намери ли стряха на съмване обичта ми със кръпки от вчерашна сутрин? Изранени до кръв са пътеките, стръмните. На кого ли е нужна обаче сълза? За бездомни очи ще намериш ли стряха на съмване, или скрито зад ъгъла дълго след мен ще мълчиш? * * * След сребърната тишина, звъняща до бездънно дълго, една разплакана жена ще те изпрати. После кръгом като искра неуловима по тънката следа на вик до ада пътят ще измине почти за миг... Почти за миг! А там, приседнал на ръба, сам дяволът ще коленичи до тая страшна тишина, кънтяща след едно „Обичам те!“. * * * Разплакаха се чайките при здрач, преди дъждът да ръсне перли звездни. И тоя стряскащ вик след птичи плач разтърси булевардите небесни. И дълго, много дълго след това сълзите се прегръщаха с вълните, за първи път разбрали мъдростта, че и плачът взаимност търси под звездите! * * * Кой затръшна вратата насред бала дъждовен, а домът на тъгата стана пуст и огромен... А домът на тъгата слънчев смях е съблякъл... Кой затръшна вратата и на прага заплака? Над небесния купол допусни светлината! Няма после да питам - кой затръшна вратата? Но домът на тъгата слънчев смях е съблякъл... Дъжд затръшна вратата. И на прага заплака. * * * Толкова ми е яростно - като внезапно умиране. Скъсвам речни мостове, в капките дъжд прозирам. Уж ми е силно рамото, уж светлина ме прегръща, а ми е някак нямо и ми е празна къщата... Тръгвам към теб безтегловно - стръмно ми е за връщане. Казват, била безусловна всяка небесна къща. Още казват, че със прегръщане се усмихвала и сълзата... А на мен ми е празна къщата. И все по-бездънна тъгата. * * * Не си намери дом тъгата. Не! Поне да бе опитала... Поне! Небето стана тясно за тъгата - единствено я приюти сълза. По стълба, върху силни рамене, да беше се изкачила поне до края на съня, до мойто вчера, да й завържа слънчева кордела - на нещо истинско да заприлича, съвсем наистински да ме обича... Небето днес е тясно за тъгата - единствено я приюти сълза. * * * Първо, падаха летни звезди и си имаха фон за пейзажа. Ти прескачаше с мокри коси, но не знаех какво да ти кажа. Изумен бе среднощният дъжд, но прегръщаше нежно паважа. Как се случи, не знам, но разбрах изведнъж - всъщност, имам какво да ти кажа: - Светлината, прошепнах - поне запомни! Друго няма какво да ти кажа! Първо - падаха летни звезди... После - локвички кръв по паважа. * * * Последните неща са многозначни: последен дъжд, последна самота... Последен вик отвъд съня прекрачва и се превръща в истинска сълза. Мигът, когато залезът си тръгва, за да отстъпи път на утринния бриз, внезапно от сърцето ми изтръгва невидим гръм. И все така кърви... И все така по улиците крача в последен порив - да се утеша... Последните неща са многозначни... Под бялата дантела на дъжда! Сподели: Коментирай! (при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!) 0 коментара