Антонио Станков: “Баскетболът ме научи се справям с всичко сам” Водеща!

Антонио Станков е роден на 31 юли 1993 г. във Видин. До шести клас учи в родния си град, след което завършва спортното училище „Георги Бенковски“ в Плевен, по-късно получава бакалавърска степен по физическо възпитание-учител и магистърска степен – спортна педагогика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. През 2016 г. завършва и треньорски курс в НСА в София.
Занимава се с баскетбол от 13-годишна възраст. Играл е във „Вида баскет“ - Видин, „Спартак“ - Плевен, „Шумен“ – Шумен, „Делфин“ – Бургас, „Чардафон-Орловец“ – Габрово, „Черноморец 2014“. В момента е треньор в БК „Чардафон-Орловец“ и тренира малките баскетболисти на Дряново. Той е старши треньор на момчетата до 14 години на БК „Чардафон-Орловец“ - отбор, участващ в първенството на Североизточната „А“ група.

- Кое Ви привлече към баскетболната игра, г-н Станков?
- Започнах още от четвърти клас. В деня преди да се запиша да тренирам баскетбол, бях на тренировка по футбол, но не ми хареса. По-късно мой приятел реши да ме заведе в спортната зала на тренировка по баскетбол. Още първия ден, в който влязох в залата, усетих привличане към този спорт, а и треньорът се отнесе много добре с мен, което беше доста мотивиращо. Оттогава не съм излизал от залата. На следващия ден той ми каза, че ако желая, мога да стана баскетболист. А ако реша още на следващия ден бих могъл да отида на тренировка. Бях много радостен и щом се прибрах вкъщи, казах на родителите си, че искам да тренирам баскетбол. „Добре! – отговориха те. – Щом така си решил, ти трябва да знаеш какво искаш“. Две години тренирах във Видин, след което сам реших, че трябва да отида другаде за да израстна в този спорт.
И до ден днешен ми е странно, че на 12-годишна възраст заявих това на родителите си - че искам да се справям сам със съдбата си, да имам голяма дисциплина, за да мога да успея след време. Майка ми реши, че това е полезно нещо. Баща ми беше против, но с течение на времето, след като преминах с отличие изпитите за спортното училище, и той даде своето съгласие. Така и двамата решиха да ме пуснат да уча в Плевен, това са 240 км между двата града, а аз бях само на 12 години – седми клас. Беше много трудно, почти всяка седмица трябваше да се прибирам. Абсолютно всичко ново - нова среда, нови приятели, нов треньор, нов отбор. Отделно сам трябва да се справям финансово – да разпределям отпуснатите ми парици за цялата седмица или за месеца. Този период беше голяма школа за мен. През втората година вече бях на общежитие – познавах само един приятел там, който беше със специалност футбол. Имаше моменти, в които исках да се прибирам, да се откажа. Но майка ми и баща ми заявиха, че сам съм направил своя избор и трябва да се опитам да преодолея този свой страх от това, че съм далеч от семейството си.
Замислих се и си казах, че съм длъжен да успея. А и треньорът ми от това време – Мариян Костадинов, за когото и до днес мога да кажа, че е час от моето семейство, ме „хвана“ от 7-ми клас и до ден днешен общуваме пълноценно. Но и досега никога не му говоря на „ти“, винаги на „Вие“, а в седмицата се чуваме поне по два пъти.

- Гергана Иванова от Севлиево, която без състезател и на „Чардафон-Орловец“, от който премина в „Шампион“, ми беше казала, че в първите години в София най-много й е липсвала гозбичката на мама, на Вас какво Ви липсваше, докато учихте в Плевен?
- Честно казано и на мен тя ми липсваше, но най-вече тъгувах за семейството си. Защото за първи път се отделях от него и то едва на 12 години. За първи път излизах от Видин, и то сам. Това беше ново начало, което ме научи да се справям сам. Радвам се, че това свое решение взех сам, а и родителите ми го подкрепиха и бяха зад мен. Затова и в днешния ден ми е много по-лесно. Сменил съм доста градове, но считам, че моето решение тогава е било правилно. Защото, ако си бях останал във Видин, със сигурност нямаше да бъда толкова организиран, за да успявам да се справям сам с живота.

 - Тази самостоятелност какви други качества Ви помогна да развиете?
- Да развия тази самостоятелност ми помогна и моят треньор. От него съм научил, че най-важни са дисциплината и уважението към възрастните хора. Има ли ги, човек може да се справи сам при всякакви обстоятелства. Винаги може да прецени кога какво да направи, какъв подход да избере. Така че за мен дисциплината е сред най-важните качества. След нея вече са добрите оценки в училището, на трето място е самият спорт – баскетбол или нещо друго. Затова повтарям и на децата, които тренирам, че за да успяват, трябва да изпълнят тези три неща.

 - Къде поставяте подкрепата на семейството?
- Независимо къде си, много е важно да знаеш, че семейството ти те подкрепя.

 - Имахте ли моменти, в които се нуждаехте от окуражаване в поетия от Вас път?
- О, да, още от самото начало, когато наистина ми беше много трудно.

 - Ако не бяхте получили подкрепата на родителите си, щяхте ли да успеете да извървите пътя си дотук?
- Изключително е важна подкрепата на родителите. В първите ми месеци в Плевен им казвах, че не познавам никого, че има много големи ученици, които не се отнасят добре с нас и т. н., а аз бях един от най-малките и от най-далече. Семейството ми и треньорът ми много ме подкрепиха. Треньорът още от самото начало показа, че иска да бъде до нас, да изгради един хубав отбор. И това се случи.

 - Освен доброто отношение, какво още оказа силно мотивиращо въздействие върху Вас?
- Цялостното отношение на треньора към децата – начина, по който той обясняваше и показваше методиката на играта баскетбол събуждаше и насочваше сетивата ни именно към този спорт. Освен това доста мои приятели участваха в тренировките, което заедно със създаваната позитивна атмосфера в залата, с прекрасната среда, в която се потапяхме ежедневно, също беше от значение. Всичко това се случи благодарение на неговата загриженост за нас.

 - Как попаднахте в Габрово?
- Още докато бях състезател в „Спартак“ (Плевен) през 2014 г. ми се обади треньорът Влади Искров, който тъкмо беше започнал да прави младежки отбор на Габрово. Реших да дойда и опитам новото предизвикателство – с нов отбор и нов треньор. Така се отзовах в Габрово.

 - Какво Ви хареса в Габрово?
- Начинът на мислене. В габровския клуб няма лъжи и тук искат да изградят така наречената пирамида и Габрово да има наистина баскетбол на високо ниво, с много деца. Когато идвах да играя, нямаше много запалени по баскетбола деца. А и след като се запознах с ръководството на клуба, с Иавн Господинов, доста се промени мнението ми и реших да не оставям Габрово на заден план. След като приключи участието ми в отбора на младежката лига, създадоха нов отбор „Черноморец 2014“, който се водеше към Бургас, чийто треньор беше Влади Искров, и реших да приема участие в него. За съжаление, този отбор не се задържа по финансови причини. На следващата година получих предложение от Иван Господинов и семейство Крушеви, които са тук - това са хората, заради които дойдох. Споделих с родителите си за това предложение, както и че виждам бъдеще тук, че треньорите са ми помагали и те подкрепиха моето решение. Така от миналата година съм треньор в Габрово, а от тази и от лятото на тази година и в Дряново, където искам да запалим любовта на децата към баскетболната игра.

 - Разбрах, че в Дряново тренирате и деца от детските градини?
- Първоначално ходехме почти всеки ден в училището, но решихме да опитаме и с деца от детската градина. Нещо, което никой не беше правил досега в Дряново – да занимава със спорт от ранна възраст децата. Иначе в Габрово тренираме над 100 деца в детските градини.

 - Как посрещат децата от детската градина, а и техните родители възможността да играят баскетбол?
- Първоначално учителите в детските градини ме гледаха с недоверие поради младостта ми. А и защото не познаваха самия мен, начина ми на работа, подходите ми. Отначало се записаха 5-6 деца. Тогава предложих на директорката на детска градина „Детелина“ да организирам занимания с всички деца от 5-та и 6-та група, на които и госпожите да присъстват, за да видят как провеждам игрите, дали децата се забавляват и остават ли доволни. След тези занимания още на следващия ден ми се обади директорката, за да ме информира, че са се записали 33 деца. В момента тренирам 34 деца на 5 и 6-годишна възраст в Дряново, които разделяме на две групи и са доста запалени. Но най-много оценявам факта, че и родителите се свързаха с мен, за да изкажат своето задоволство от тренировките на децата им. Достатъчно ми е, когато ми се обаждат, да ми кажат: „Детето ми е много запалено по тренировките, благодаря Ви“.

 - Това ли е най-голямата награда за един треньор?
- Лично за мен това е най-голямата награда. Както и когато получавам подаръци във вид на рисунки или само един надпис: „Тренер, обичам Ви!“

 - С какво грабвате сърцата на децата?
- Навярно с това, че се опитвам да бъда техен приятел. Да, поддържам и респекта, който трябва да съществува между треньора и децата, но има моменти, в които те имат нужда да се отпуснат - дали като ги заведа на пица или като хапнат по един сладолед. Важно е да разберат, че ние сме като едно семейство, че сме едно цяло, че сме Отбор.

 - Да разбирам ли, че Вие ги учите освен на играта баскетбол и на дисциплина и как се изгражда стабилно приятелство, на уважение, взаимопомощ?
- Те трябва да знаят, че на терена да си помагат - да са отбор, че извън терена също могат да разчитат един на друг - каквото и да се случи. За мен това е много важно, защото не всички ще станат спортисти, но държа всички да се изградят като хора.

 - Кои са основните качества, които се опитвате да възпитате у децата?
- В днешно време е много трудно. Технологиите се развиват с невероятни темпове, а децата не са виновни, че са родени и живеят в такъв свят. Затова, когато говорим за дисциплина и уважение, не бива да забравяме, че един човек се възпитава не само вкъщи, а там, където е най-често и най-продължително като време. И това са детската градина, училището, тренировките. Много зависи и от треньора - дали той работи с любов и държи на основните морално-етични норми, характерни за българина. Защото родителят няма това време, в което да обърне по-голямо внимание на децата си. Разбира се, всеки сам знае как възпитава детето си, но когато то дойде при мен, трябва да разбере, че има правила. И когато те не се спазват, ще бъде наказан не само нарушителят им, но и целият отбор, който е едно цяло. Така се изграждат характерите. Самите деца се променят и гледат на света по различен начин. А и родителите забелязват това, разбират, че спортът дава много.

 - Не е ли уморително по цял ден да се занимавате с деца, всяко от които има свое мнение, свои желания, как успявате да ги обедините, така че нито едно от тях да не бъде засегнато?
- Винаги ще има някое от тях, което да се счита за пренапрегнато или че не му е обърнато достатъчно внимание. Но за мен е много важно работата, която вършиш, след като си я поискал, да я работиш с желание, да влагаш всичко от себе си. Независимо с кои деца, независимо откъде са те, от кой отбор са, щом са дошли при мен, те трябва да знаят, че правя всичко с голямо желание и голяма любов. Във всяка тренировка, във всяко едно излизане на състезателния терен влагам всичко от себе си.

 - Но не се ли уморявате, все пак?
- Уморявам се, разбира се. И то много. Единствените дни, в които мога да се прибера да видя моето семейство, са по Великден и по Коледа. В събота и неделя бих могъл да кажа: „Не, няма да има тренировка“ или „Няма да участвам в контрола или в даден мач“. Но не мога да го направя. Защото тези деца са се доверили точно на мен. Ръководството се е доверило на мен. Самият аз искам да постигаме успехи, а те идват с много тренировки. Затова съм длъжен да преодолявам умората. Работя всеки ден поне по 10 часа. В съботните и неделните дни са мачовете.

 - Самият Вие играете ли?
- Играя. В събота бях с моите деца в Силистра – отидохме, играхме, върнахме се. На другия ден станах и отидох в Бургас, защото самият аз имах мач – играя в „Делфин“ – и се върнах отново за тренировки с децата. Това е моето ежедневие.

 - Как си почивате?
- Почивам си вкъщи с любимия ми човек, споделяме си как е преминал моят ден и нейният. Разтоварва ме семейният уют. Или излизаме с нея да се срещнем с приятели. Живеем на квартира и се чувстваме прекрасно. Така бързо се върти времето, че не усетих как измина година и няколко месеца време в Габрово. И се чувствам удовлетворен – за това време успях да привлека доста деца за баскетбола, а при нас има и деца, които не са от Габрово.

 - Баскетболът без подкрепата на обществеността в града би ли могъл да съществува?
- Би могъл само да съществува, без да се развива. Мога да кажа, че габровският баскетбол доста добре върви напред – като брой деца и като отбори. В момента в клуба има 300 деца.

 - Тоест, родители, училище и общественост вървят ръка за ръка за развитие на габровския баскетбол?
- Наистина е така. Без да се подкрепят взаимно родители, училище, общественост, без пълното взаимодействие между треньорите и децата, не само баскетболният спорт няма да може да се развива, а и другите видове спорт, културата на града ще тъпчат на едно място и ще линеят.
Самият аз много обичам да поддържам контакти с родителите на децата, защото съвместно с тях можем да решим всички проблеми. Прекрасно е, когато родителите на децата идват да гледат техните изяви. Скоро пътувахме до Силистра – 11 деца и 8 от родителите. Това е голям успех – все пак, до Силистра са 260 км, но те дойдоха, за да гледат играта на децата си. Правят плакати в училищата, защото просто харесват поведението на нашите деца. За последното ни участие деца, които не тренират баскетбол, а футбол, хандбал и др., направиха 3-4 плаката за нас. Всичко това ме радва, защото и директорите ни подкрепят. Наистина сме като едно семейство и с действията си всички като че ни казват, че „ние ще бъдем тук, с вас, работете, развивайте се“.

 - Някога укорявал ли сте се за поетия път, че сега сте в Габрово, в Дряново?
- Не, никога. Удовлетворен съм от своя избор. Имал съм супер предложения, но тук се чувствам добре, заедно с клубното ръководство и неговия президент, с останалите треньори, със състезателите. Всички ние говорим на един език и преследваме една цел – в Габрово да има баскетбол и той да се развива. Защото има много деца, които се интересуват от спорта и вместо да стоят непрекъснато пред компютрите си, те могат да дойдат при нас, в залата. Да разберат, че не само компютърът е важен, но и играта, спорта са важни и необходими за всеки човек и за неговото пълноценно развитие.

 - Наблюдаваме нарастваща агресия сред децата, как според Вас обществото ни би могло да се пребори с нея?
- Всички наблюдаваме нарастващата агресия навсякъде, но ние сме длъжни да я преодолеем. Децата трябва да разберат, че самите те са едно цяло, че някой мисли за тях. А не всеки ден да ги натоварваме, да ги заливаме с все повече нова и нова информация.

 - Според Вас, голямото натоварване на децата ли отключва агресията сред тях?
- Да, убеден съм, че прекаленото затрупване с нова и различна информация води до различните изкривявания в личностното поведение. Те са прекалено натоварени с учене, с ходенето на тренировки и участието в различните форми на извънкласна работа. Не искам да коментирам прекалено тежките чанти. Понякога се питам как тези невинни и устремени към знание малки същества успяват да се справят с огромното натоварване. Понякога техният работен ден далеч надхвърля 8 часа – по цял ден са на училище, идват при нас на тренировка с желание. 8-9 часа са били над учебниците и тетрадките. След това идват при нас и ние искаме от тях да са концентрирани. А децата имат нужда за известно време да излезят навън, да отидат някъде, да се повеселят и отклонят мисълта си от уроците и домашните, да дадат възможност мозъка да си отпочине. Затова често казвам на родителите, че днешните деца са по-заети отколкото ние, възрастните. Те работят повече от нас. Затова е важно да ги разбираме. Казват за някое дете че не слуша, но никой не си задава въпроса „Защо?“. Трябва да им обръщаме повече внимание, да бъдем с тях, да говорим, да общуваме с тях. Може от първия път то да не се промени, но на втория, третия път детето ще бъде различно. И покажи на всички останали, че това дете може и че не иска да живее изолирано.

 - Децата страхуват ли се от това, че някой ще ги укори или че ще бъдат отхвърлени?
- Мога да кажа със сигурност, че се притесняват и болезнено изживяват, ако не успеят да отговорят правилно на даден въпрос, че ще получат лоша оценка или няма да се представят добре на тренировка и че като се приберат в къщи и направят някоя беля родителите ще им се карат. Техните притеснения са многократно повече, отколкото на големите хора.

 - Имайки предвид всичко това, не Ви ли се струва, че днешните деца са твърде самотни – често онова, което ги вълнува остава несподелено, преглътнато от тях?
- Те го затварят в себе си, както и ние, големите задържаме нещо, което не бива в определен момент да кажем, а после не сме искали. И идва момент, в който всичко избухва. Всеки човек може да избухне. И едва тогава родителят вероятно може и да разбере, че нещо се случва с детето му. Не трябва да търсим грешките на децата, а път към тях, към техните сърца.

 - Всъщност грешките на децата са наши, нали?
- Така считам, но уви, не всички са на това мнение.

- За какво мечтае треньорът и човекът Антонио Станков?
- Да се чувствам щастлив с човека до себе си и моето семейство да е здраво. Всичко останало бих могъл да постигна, без да мечтая и да бленувам за него. Живея в днешния ден и затова се стремя той да бъде пълен не само за мен, но и за хората около мен, за децата, които тренирам и на които искам да покажа колко шарен е животът. И че има толкова интересни, красиви и непознати неща, до които си струва всеки да се докосне, За да бъде щастлив и удовлетворен от себе си.

0 коментара

Коментирай!

За да оставите коментар, трябва да сте регистрирани и да влезете в профила си. Ако нямате регистрация, може да се регистрирате тук. Можете директно да коментирате чрез профила си във Facebook.
Към началото