Константин Иречек и Феликс Каниц се впечатлиха от България и увековечиха Габрово в своите пътеписи

ЕЛЕНА КОЛЕВА, НЕЗАВИСИМ КРАЕВЕД 	На 24 юли се навършват 160
Константин Иречек и Феликс Кан
ЕЛЕНА КОЛЕВА, НЕЗАВИСИМ КРАЕВЕД На 24 юли се навършват 160 г. от рождението на акад. Константин Иречек – чешки историк, който обиколи България, популяризира нашата страна и Габрово в Европа. Избран е за български политик и министър на българското просвещ

 
На 2 август се навършват 185 г. от рождението, а на 8 януари, преди  110 г., завършват земните дни на големия изследовател и пътешественик, географ, археолог, етнограф и талантлив художник Феликс Каниц. Той издава 3-томен труд под надслов „Дунавска България и Балкана“ – исторически, географски и етнографски пътни студии от 1860 до 1875 г. За последен път е в България през 1883 г. През 1885 г. създава нови 50 карти на Сърбия, Княжество България и Източна Румелия. 
Из „История на българите“ от акад. Константин Иречек
  „Почнатото от Паисий и Софроний дело за националното възраждане на българския народ дълго време получавало подкрепа от политическите събития в началото на сегашния (XIX) век. Голяма заслуга тук имат българските търговци и емигранти, които, притежавайки не тъй големи средства, се заели да основават народни училища. Това са били габровските търговци Константин и Димитър Мустакови, които водели в Букурещ делата на сръбския княз Милош, Иван Добриов Бакалоглу, Юрдан X. Генович, архивният чиновник Георги Пешаков от Видин (род. 1785 г.), писателят Анастас Стоянович от Кипилово при Котел (починал 1868 г.), Петър Сапунов от Трявна и най-сетне Васил Ненович, който търгувал в Букурещ и в Кронщат. Към техния кръг принадлежал и младият Петър х. Берович или Берон от Котел (роден 1797 г., умрял,  както разправят, от ръка на убиец в 1871 г.). 
След появата на Бероновия буквар българската писменост почва бързо да се развива. Ненович напечатал в Офенската университетска печатница, която тогава била почти монополизирала печатането на кирилски книги, в 1825 г. библейска история, а в 1826 г. - буквар. В Букурещ той сам отворил славянско народно училище, което обаче скоро било затворено, защото той станал адвокат при Влашкия сенат (1831 г.). Стоянович издал със средства на споменатия вече търговец Йованович Хюбнеровите библейски разкази (1825 г. два тома, превод от руски). Сапунов превел заедно с монах Серафим от Стара Загора Новия завет и го издал в 1828 г. в Букурещ с помощ от влашкия митрополит Григорий. Били приготвени също тъй и лексикони, учебници по всеобща история и т. н. с цел да се разпространи елементарното образование между сънародниците.  
Съвършено неочаквана поддръжка намерили тези разпокъсани опити от страна на един чужденец, млад учен, който се бил посветил с голям жар на изследване на българската история и език. Това бил карпатският малорусин Георги (Юрий) Иванович Венелин. Роден е в 1802 г. в Наги Тибар в Бережкия комитат, учил в унгварската (ужгородската) гимназия и в сатмарския лицей, а след това преминал в Лвовския университет (1821 г.). 
  Руската академия, на която Венелин представил своя труд, го командировала през декември 1828 г. на Дунав с поръка да обиколи Молдова, Влашко, България и част от Румелия, да прегледа манастирските библиотеки, да събере стари документи и да състави българска граматика с речник. 
Като се върнал през октомври 1831 г. в Москва, Венелин се заел да разработи събраните материали. Той продължавал да издава исторически и литературни трудове, една част в разни периодични издания, друга отделно. Одеските и букурещките българи му изпращали сведения за успехите на училищното им дело и му събирали народни песни. Чрез тяхно посредство търсел той старобългарски документи и едва немного преди смъртта си бил зарадван от случая да види Рилския хрисовул в едно точно факсимиле.
На 28 март 1839 г. Венелин починал едва на 37-годишна възраст в една московска болница и бил погребан при голямо стечение на народ в Даниловския манастир. 
Върху гроба е сложена мраморна плоча, изработена в Италия, с надпис: „Юрію Ивановичу Венелину одескіе болгаре 1841 году. Напомнилъ свѣту о забытомъ, но нѣкогда славномъ и могущественномъ племени болгаръ, и пламенно желалъ видѣть его возрожденіе”. Трудовете му се отличават с богат материал, с ясно и живо изложение, макар да не може да се отрича, че той често се отклонявал от правия път поради своята буйна фантазия. Българите го почитат почти като светец; няма нито един що-годе образован българин, който да не знае името му.
  Между личностите, които били подбутнати към патриотическа дейност от четенето на Венелиновите съчинения, най-видно място заема Василий Евстатиевич Априлов от Габрово. Най-напред габровски търговци завързали търговски сношения с Русия и главно направо с Москва; по-късно пренесли те канторите и магазините си от Москва в бързо процъфтяващата Одеса. Заедно с брат си Априлов (род. в 1789 г.) още като момче пристигнал в Москва (1800 г.), постъпил там в руско училище, а по-после се заселил в 1810 г. в Одеса, гдето чрез търговия спечелил доста голямо състояние. Отначало той, както и много други негови сънародници, поддържал гръцката литература, гръцките училища и гръцките революционери. Едва в 1831 г. Венелиновите „Древніе и нынешніе болгаре” го насочили към нови мисли. От този момент просветата на неговите сънародници станала крайна цел на желанията му. Най-добро средство за постигането й, мислил той, ще бъде да се отвори в Габрово училище по европейски образец. В 1832 г. той влиза в споразумение с Николай Степанович Палаузов (от Габрово), също такъв одески търговец, и с много други габровци (особено с живеещите в Букурещ), за да се съберат необходимите парични средства за осъществяването на неговия план.  
  Преди всичко трябвало да се осигури съгласието на търновския митрополит. Много пъти споменаваният от нас Иларион (поч. 1838 г.), същият, който бе унищожил старобългарската патриаршеска библиотека, отначало силно залягал в полза на елинизма чрез въвеждане на гръцката литургия, отваряне на гръцки училища, издаване на гръцки книги, после чрез посредството на гръцки свещеници и монаси; но когато поостарял, ентусиазмът му поизгаснал. 
Той все пак се опитал да убеди Априлов, щото да се въведе в габровското училище гръцкият език, тъй като уж съвсем нямало учебници на български език, а за съставянето на такива би трябвало много време; мъчно било обаче да се надвие отпорът на Априлов.
  За учител бил предназначен Неофит, младият йеромонах от Рилския манастир, гдето били запазени старобългарският дух и старословенската литургия. Родом от Баня в Разлога, този неуморим автодидакт, който никога не е стъпвал в какво да е училище, изучил старо- и новогръцки, старословенски, руски и сръбски език. Изпратили го в Букурещ да се запознае практически с бел-ланкастеровата метода и да състави там необходимите книги. 
Учебниците му, българската и гръцката му граматика, катехизисът и 66-те му взаимоучителни таблици, по ходатайството на Д. Мустаков били напечатани безплатно в сръбската държавна печатница (1835 г.). Освен това Стоянович превел от руски учебник по всеобща история (Будин, 1836 г.). Когато всичко било готово, а също набавени били карти и глобуси, на 2 януари 1835 г. габровското училище било тържествено отворено; това е първото европейско народно училище в България. Скоро около Неофит се събрали до 120 ученици на разна възраст. Той ги учил да четат и да пишат и им преподавал аритметика, география, история, вероучение и гръцки език.
  Априлов имал намерение да нареди при училището и печатница с кирилски и с гръцки букви. Позволение за това се надявал да получи чрез княз Богориди, който се ползувал с голяма милост от страна на султан Махмуд II. Този Стефан (собст. Стойко) Богориди, роден в 1790 г. в Котел, бил внук на Стойко Владиславов, по-сетнешния епископ Софроний. Възпитаник на гръцката академия в Букурещ, той постъпил на служба при Портата, бил драгоманин в Египет, каймакам в Молдова и след усмиряването на Самос (февруари 1833 г.) - обложен с данък княз на тоя остров. Тъй като изпълнявал разни държавни длъжности, живеел в Цариград и управлявал острова чрез заместници, поради това самосците не винаги били доволни от него. Той решително и постоянно подкрепял сънародниците си, особено при повдигнатия по-късно църковен въпрос, до самата си смърт (1859 г.). Обаче той не бил в състояние да изпълни Априловото желание, макар че гърците имали свои печатници и вътре в страната, например в Мелник и по-рано в Мосхопол. Априлов непрестанно се грижил за училището си. Преди смъртта си сам отишъл в Габрово, за да види любимото си дело и да му се порадва. На връщане, на 2 октомври 1847 г., той се поминал в Галац, като завещал цялото си състояние на училището. След шест години се поминал и неговият съратник и вторият основател на училището Н. С. Палаузов (1853 г.).  
  В същото време, когато било основано габровското училище, славянският елемент си пробил път и в друго едно училище - именно в търговския крайдунавски град Свищов, гдето от 1813 г. имало гръцко училище. В 1833 г. то било превърнато в славяно-елинско. 
Трето новобългарско училище отворил през ноември 1837 г. в Копривщица сам Неофит Рилски, повикан от братя Чаликоолу. Впрочем той не останал там задълго, а се върнал в Рилския манастир, за да отвори и там училище и да завърши големия си български речник. Той бил избран за игумен на своя манастир и живее и досега (1878 г.) там като мастит старец.
От това време броят на училищата непрекъснато растял. С особена ревност залягали децата им да се изучат на роден език старите войнишки селища по плоските възвишения на Балкана и Средна гора. В някои от тях още по-рано имало стари свещенически училища, а в други - гръцки, гдето учили да се пише с гръцки букви и да се произнасят някои гръцки фрази. Скоро новото движение се спуща от планините и в големите полупогърчени вече градове в равнините, именно в София и в Търново. В продължение на шест години възникнали 13 училища. 
Новите училища получавали книги от Габрово; техни учители били почти изключително младежи, ученици на Неофит в Габрово и в Копривщица. За да се подготвят добри учители, търговците патриоти изпращали много българчета в Одеския лицей. Турското правителство, обзето тогава от реформаторското движение, не правело спънки за отваряне на училища. Гърците, напротив, били страшно недоволни от това.
  Десет години след основаването на габровското училище (1845 г.) имало 53 български народни училища: в Дунавска България - 31, в Тракия - 18, в Североизточна Македония - 4. С училищата растял и броят на читателите. През 40-те години литературата с едва 20-годишен живот представяла книги с 2000 спомоществователи подписчици. В 1844 г. почнало да излиза и първото българско периодично издание.“
Из „Дунавска България и Балкана” на Феликс Каниц за Соколския манастир
  „И тъй, за да събера сведения, реших да се спусна към манастира „Св. Сокол“, разположен в дълбока източна странична долина. След като съблякох наметалото си, капещо от дъжда, и видях, че са се погрижили добре за конете, се почувствах по-добре: когато небосводът започна да се прояснява, доброто ми настроение се възвърна изцяло; след обичайното показване на хармана, неизбежната размяна на комплименти с игумена и монасите, поисках да разгледам по-отблизо манастира, който беше едва ли не великолепен за турските условия. Любезносъпровождащият ме игумен Йосиф носеше случайно същото име, както и габровският архимандрит, изградил в 1833 г. наново Соколския манастир из развалините след дълги години на упадък в чест на „Успение Богородично”. Като особено голям доброжелател на манастира, принадлежащ към общината на Янтра, сочат Галуб паша от Търново. Той преживял тук много дни на спокойствие и размисъл в тихо съзерцание и облагодетелствал по всякакъв начин великолепно разположеното си убежище с неговите калугери; не зная доколко беше верен странният разказ на игумена, но манастирът се е радвал винаги на отлично управление. 
Иначе голямото му богатство би било много трудно обяснимо. В жилищните сгради, опрени на обиколните зидове, плискани от С[т]рашкия ручей, има покой за гостите; те са украсени с красива ламперия, обзаведени богати по ориенталски с килими, миндери и т. н. Тук имаше по-скромен комфорт, всичко беше чисто, а за останалото материално благополучие се бяха погрижили с богати стада, отличен курник, рибарник, отлични плодови и зеленчукови градини, както и с добра винарска изба. 
На големия четириъгълник, заобиколен от светски манастирски постройки, се издигаше в средата на по-ниско разположен по-малък квадрат централната сграда на манастирската църквица. С открито трисводово преддверие, полукръгло оформени хорова и странични апсиди, пъстри стенописи и увенчана от висок купол, сградата правеше прелестно впечатление. 
Декорацията, строителната техника и вътрешността не се отклоняват с нищо от обстановката на ориенталските църкви. В преддверието ми направиха впечатление два много оригинални стенописа. Единият показва разпнатия, срещу когото мъчителите му изпращат стрели, а християнски ездач препуска към него, за да го утеши, докато олицетвореното божество му подава из облаците лаври и богата богослужебна одежда. По-дълбоко впечатление прави на богомолците вероятно дясната странична картина, която представлява църквицата на манастира; нейните свети отци са застанали на стълба, опряна на облаците; те биват наградени от ръцете на небесния Всеотец с венец, при явния гняв на няколко рогати и опашати дяволи, които напразно се опитват да ги изтеглят с дълги ръжени в димящия ад. Северно от църквата се намира по-малък живописен параклис, също с отворено преддверие, който би могло лесно да се приеме за очарователна творба на италиански майстор-строител. 
Най-мистериозните притегателни сили на манастира излъчват някогашните отшелнически обиталища в лисков пясъчник и тънкоплочест мергел, като блещукащата пещера със сталактити и сталагмити, обитавана някога от набожния първи основател на Соколския манастир. Монасите показват естествено на вярващите изображенията и пещерите в подходящо осветление. Манастирът се слави надлъж и шир с голяма чудотворност. Много от 3000-те поклонници, отправили се към обителта на патронния съборен ден от Дунавска България и Тракия, прекарват една нощ в пещерите, очаквайки с увереност сигурно излекуване от всевъзможни болести.
За целебната сила на манастира, въздействала и на мен чрез чудесна вечеря, обогатена с пъстърви и удобно легло, потърсих да се отплатя на следната сутрин, когато положих богат бакшиш на църковната икона.“
 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

  1. Още от Християни

Към началото