Инж. Вела Пенчева: “Преди спорта е моралът”

Препоръчана!
Vela-Pencheva
Вела Пенчева

Вела Пенчева - Минева е родена в Габрово на 11 март 1936 г. Баща й Симеон Пенчев (Монката) е дал много на габровския футбол като състезател, треньор, председател на спортен клуб “Чардафон”, лекоатлет, скиор. Вела Пенчева завършва Априловската гимназия и ВМЕИ - София – машинно инженерство. Работила е в Института по охрана на труда в София. Най-добрата габровска баскетболистка “за всички времена”, националка. Майстор на спорта (1961). Живее в София.

- Г-жо Пенчева, историята на габровския баскетбол, която сега се съставя, ни среща с хора, които са играли, много от които слагат неговото начало в града, допринасят за развитието му. Какви чувства събужда у Вас тази инициатива?

- Чудесно е, че това се прави. С удоволствие разбрах, че е възобновен спортният баскетболен клуб “Чардафон-Орловец”. Хубаво е, че с инициативата се отправя поглед към стореното от първите ентусиасти, към усилията и условията за поставяне на спортното начало, към пътя на развитие на тази интелигентна игра в родния град. Много от състезателите по-късно израстват като изявени архитекти, лекари, инженери, учени, журналисти, спортни деятели и др.

- Още в детството се срещате с привлекателността на спорта?

- Вкъщи много се говореше за футбол и спорт. И двамата ми родители са габровци. Баща ми Симеон Пенчев Симеонов (1904 г.) и майка ми Иванка Димитрова Симеонова (1909 г.) бяха с отношение към спорта. Баща ми е бил счетоводител във фабрика “Бобчев”, а след 9 септември 1944 г. в туткалената фабрика “Лепило”. Завършил е Свободния университет в София. Като студент играе в софийския “Спортклуб” заедно с габровеца Васил Попов (вуйчо на футболиста Иван Вуцов). Три години е капитан на отбора. Намира място и в сборния тим на София. В спомените си пред журналиста Христо Минчев той разказва, че през 1930 г. се завръща в Габрово и че мислите му често го връщат към шестте години, когато е играл в “Спортклуб”. Близо две десетилетия (от 1921 г.) той “рита топката”. Играл е и други спортове. На областен юношески събор в Търново заедно с други габровци участва в лекоатлетически състезания. Бил е и скиор. Като студент в София един неделен ден се отправя към Люлин. “Хей, габровец, откога караш ски? – питат го няколко слависти. – Досега не сме те виждали?” - “От днес” – отговаря той. - “Не се шегувай” – не вярват те. “Защо пък да не дойда с вас?” – пита самоуверено той. Оттогава се запалва и по белия спорт. По-късно е треньор, секретар, малко време и председател на спортен клуб “Чардафон”, който просъществува до 1946 г. Остава верен на футбола до края на живота си.

Спортния дух го предаде и на нас, децата му. Брат ми Пенчо (1942 г.) завърши ВИФ – ски, и сега продължава да се занимава в клуб “Боди билдинг” - Габрово. Като дете аз също карах ски, летни кънки, по-късно се занимавах и с лека атлетика. Много играехме народна топка. По онова време тя бе обичана и популярна игра. Тогава живеехме в една къща към ул. “Иван Гюзелев” (зад стария Съд), срещу двора на гимназията. Баща ми ни шиеше кожената топка. Тя често прескачаше в градината на опълченеца дядо Пенчо Свата, който като я вземеше, ни се караше, че му тъпчем царевицата.

- Кога Ви привлече баскетболната игра?

- В онези години тя беше нещо ново, непознато. Гледахме как големите момчета играят в двора на Априловската гимназия. Петко Коларов, Петко Гатев, Михаил Христов, Добрин Обретенов бяха първите, които ни показаха играта на мен и другите момичета: Йорданка (Данчето) Йоновска, Маргарита Бакалова, Маргарита Йорданова, Надежда Пройнова, Емилия Попова. Първите тренировки по баскетбол бяха пак в нашия двор, покрит с плочи. С моята приятелка и съотборничка Маргарита Бакалова бяхме съседи. Под стойката на асмата бяха ни привързали един продънен кръгъл стол. Той ни служеше за кош. В него хвърляхме примитивната си топка. Това бе в края на прогимназията, началото на гимназията.

- Тогава ли дойде и първата Ви изява на състезател?

- Може да се каже. Ползотворно влияние за популяризиране на баскетбола бяха проведените финали на Централния съвет на Общите работнически професионални съюзи в нашия град. Те се състояха на спортната площадка на ДСО “Динамо” (района на Пощата). На живо за първи път можахме да видим красотата и динамиката на тази игра.

Веднъж в Габрово бе дошъл националният състезател по баскетбол Рачо Стоянов, добър познат на баща ми. Той ме видял да играя и ме повикаха в София за Републиканско първенство по баскетбол (девойки). Тогава юношеските първенства се провеждаха по централни съвети на “Торпедо”, “Динамо”, “Червено знаме” и др. Баща ми в Габрово работеше в “Торпедо” и аз бях в този отбор на ЦС, който се сформира с участници от цялата страна. Треньор бе Димитър Григоров, възпитаник на Американския колеж, високо ерудиран човек. Отборът бе от 12 души, между които Вера Костадинова (по-късно игра в “Славия”), Станка Антонова (по-късно игра в “Локомотив”). Юношеският отбор бе с играчи до 18 г. Като най-малка, на 14 г., бях резерва. Класирахме се на второ място. Тогава в “Червено знаме” играеше Ваня Войнова (по-късно журналист), Бинка Желязкова. Бе лятото на 1950 г., преди влизането ми в Априловската гимназия. Две години играх на републикански юношески първенства в сборния отбор на “Торпедо”.

- Амбицира ли Ви контакта с големите състезателки?

- Разбира се. В Габрово съученичките започнахме да играем по-редовно. Тренирахме в двора на гимназията. В училище класни ни бяха Надежда Пазвантова и Ана Велева-Пенчева. Учител по физкултура бе Гацка Вълева.

- Следват участия в сборния отбор на “Торпедо”?

- През 1951 г. в юношеското републиканско първенство с треньор Иван Василев заехме четвърто място. Тогава в мъжкия отбор “Торпедо” играеше Ивайло Султанов от Габрово, възпитаник на Априловската гимназия. В отбора бе и небезизвестният бъдещ писател Панчо Панчев (Дядо Пънч) от София.

Тогава той написа цяла поема за отбора на “Торпедо”. Записала съм я и мога да прочета нещо от нея: “Прочу се отбор “Торпедо”/ волей, баскет първенци/ и победа, след победа/ плакати, купи и венци/… А в юношеските отбори/ в баскетболния турнир/ на себе си те нямат втори/ и колектив са най-добър”. Поетът на “Торпедо” бе съчинил и шеговити строфи за всеки от мъжкия и женския отбор. “Добро момче е Гошо Блажев/ но Снежа му не дава сън/ подробности не ще ви кажем/ тя за него май е трън.” А за мен бе написал: “Във борбената игра изпъква Вела/ за всяка топка скача смело/ и сигурно улавя тя”. Тогава в отбора бяхме: Мария Христова (Мима) – капитан, Константина Попова, Вела Пенчева (център), Снежа Вълкова, Райна Иванова (загина в автомобилна катастрофа през 1960 г.), Елена Господинова. През 1952 г. в отбора на ЦС “Торпедо” бяхме пет габровки – ученички: Маргарита Йорданова, Маргарита Бакалова, Вела Пенчева, Данчето Йоновска, Здрава Ненова. Като дойдем в София с отбора, тренирахме близо месец. Треньор бе Димитър Григоров. През тази година получих награда за най-добре представила се състезателка.

- Навярно това Ви приобщи окончателно към баскетбола?

- Баскетболът бе мой личен избор. Преди това бях участвала и в средношколски състезания по лека атлетика. През 1949/1950 г. в Габрово бе дошъл известният лекоатлет Любен Дойчев. Той е участник на Олимпиадата в Берлин (1936 г.). Под негово ръководство тренирах висок скок и тласкане на гюле. Атлетиката е индивидуален спорт, а мен повече ме влечеше колективният спорт. През 1953 година завърших гимназия. Предстоеше ми да кандидатствам.

- Изненадващо е, че не сте избрали спорта?

- Вкъщи майка ми и дума не даваше да кажа, че ще кандидатствам в Спортната академия. Бях минала успешно “руската матура” в гимназията. Тогава държахме 11 задължителни изпита. В София кандидатствах във ВМЕИ (старата Политехника на паметника “Левски”, от която се бяха отделили Строителният институт, Индустриална химия). Държах пет изпита – български език (писмен и устен), математика, химия и физика. Приеха ме машинно инженерство.

- Но продължихте да играете и баскетбол?

- Като студентка още в първи курс, през 1953 г., ме взеха в отбора на “Академик”. Треньор ни бе Георги Петков (Шефа), американски възпитаник. Съотборнички ми бяха националките Кристина Гьошева, Бистра Пампова, Мария Тотова, Марина Митова, Елена Кафалиева. По-късно дойде и Ели Морова (от Плевен). Тя се омъжи за проф. д-р Спиридон Моров, който е с габровско потекло, дългогодишен преподавател по анатомия във ВИФ. Той се отдаваше с “голямо сърце” на баскетбола.

През юли 1954 г. в Будапеща, Унгария, се проведоха Световните студентски игри. Изпреварихме силния отбор на рускините и се окичихме със златните медали. Станахме световни студентски първенци. Треньор ни бе Д. Митев.

- Това ли бе първото Ви пътуване с отбора в чужбина?

- Да, и няма да го забравя. Пътувахме за Будапеща със самолет, някаква стара машина. Имаше много въздушни пропадания. Като слязох от самолета, не бях на себе си и си казах: “Никакво пътуване повече със самолет!”.

Добре, че на земята всичко минава… В хотела бяхме настанени с египтяни, чилийци, корейци и др.

В края на годината участвах за първи път и в националния отбор на България в турнира “Призът на Прага” в Чехословакия.

- Играта в националния отбор Ви е донесла много радост и успехи?

- Така е. В “Академик” играх от 1953 г. и в националния отбор - от 1954 до 1969 г. Бяха години на успехи с едно “истинско съзвездие” от баскетболистки. С националния тим и с отбора на “Академик” (турнири за купата на Европа) имам около 100 международни срещи. Между тях: на фестивала във Варшава (1955 г.) – сребърен медал, европейско първенство в Прага (1956 г.) – четвърто място, европейско първенство в София (1960 г.) – сребърен медал, световни студентски игри в София (1961 г.) – златен медал, европейско първенство в Мюлуз, Франция – бронзов медал. Беше време, когато българският женски баскетбол си бе извоювал висок авторитет и бе сред водещите състави в Европа. През 1961 г. станах “майстор на спорта”.

- Пътуванията са Ви носили и различни преживявания?

- През 1960 г., когато се класирахме на второ място, получихме награда – да отидем на Олимпиадата в Рим. Тогава баскетболът не бе още олимпийска дисциплина. От отбора пожелахме да отидем малко хора, някои предпочетоха паричния еквивалент. В Рим при нас дойде и имахме среща с прочутия оперен певец Борис Христов.

Спомням си, че пътуването бе по линия на “Балкантурист”. В групата бе и една журналистка от вестник “Народна младеж”. Като се върнахме в София, тя ми каза: “Знаеш ли, за теб се получи едно анонимно писмо?”. Разбрах, че в него пишело, че докато моите колеги отишли да работят по разпределение, аз съм си правела разходките из страната и чужбина (след като завърших висшето си образование, бях разпределена в Габрово). Понеже играех в “Академик” и в националния отбор, имах възможност да остана на работа в София (б. р. тогава без софийско жителство не можеше да се остава на работа в столицата).

- Продължихте да работите и да играете.

- Работех в Института по охрана на труда и играех в “Академик”. Отборът участва на Универсиадата в София (1961 г.). Беше открита зала “Универсиада”. Дотогава се играеше в зала “Сливница”. Треньори ни бяха Веселин Темков, Сашо Димитров, Цветан Желязков, Васил Пелтеков.

Когато сутрин тръгвах за работа, винаги с мен беше и торбата с екипа. След свършване на работа грабвам отново торбата и отивам на тренировка в зала “Академик” (на 4-ти километър).

Веднъж, някъде в средата на 60-те години, брат ми имаше травма. Мой колега си отиваше в Петрич и го помолих да отиде при Ванга да попита за здравето на брат ми. Като се върна, ми предаде какво му е казала по здравословния проблем на Пенчо. В същото време тя го и попитала: “А каква е тази жена? Какво работи, че само се съблича, облича?”. Смяхме се много. Тя заръчала да отида лично при нея с две лъжици мед. Не можах да го направя. Трудно се вадеше открит лист за Петрич.

- На какво Ви научи спортът?

- На дисциплина. Ученето в Политехниката, съчетано със спорта, е доста трудна работа. Спомням си тежкия изпит при проф. Брадистилов. Провежда той изпита, а отвън всички се притесняваме. По едно време наредил: “Кажете на оная, спортистката, да дойде!”… Като състезател се явявах на изпити наравно с другите студенти. Рядко имахме право на перманентна сесия.

- Какво Ви възмущава?

- Възмущава ме поведението на младите състезатели. Чувам - някой се отказал да участва в националния отбор. За нас да те повикат в националния тим бе чест и гордост. По наше време всеки премираше да го повикат. А сега отказват!? И още нещо. Днес младите състезатели могат – не могат да играят, поставят въпроса за парите. Нещо, което не ми харесва.

- Кое Ви водеше като пример в годините на баскетболист?

- Баща ми винаги ни казваше: “Преди спорта е моралът”. Бе време, когато в България имаше класация на 10-те най-добри баскетболисти за годината. В една поредна класация (още като студентка) бях на трето място. Интересът към мен се увеличи. Баща ми каза: “Ти си почнала от еди къде си, ще продължиш.

В спорта има морал”. И аз следвах тази негова максима. До края на състезателната ми дейност останах в “Академик”. И до ден днешен група баскетболистки от нашето поколение се събираме – Калинка Симанова, Радка Савова, Евтимка Джангозова, Мара Полизова. Свързва ни приятелство с много хубави преживявания от времето на състезателните години.

Пожелавам на възобновения баскетболен клуб “Чардафон-Орловец” в Габрово хората му да имат силата и волята да издигнат баскетбола на много по-високо ниво, отколкото е бил по мое време.

 

Коментирай!

(при коментар без регистрация, написаното автоматично се проверява за спам!)

0 коментара

Към началото
  1. Още от Между двата коша

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня