Ева Цветанова, психолог от ИМКА-Габрово: „Не може да си добър родител, ако детето не ти е приоритет“

След разкритията, които показват грубо отношение и насилие над деца в Центъра за настаняване от семеен тип на ул. „Хризантема“ в Габрово, започнаха да се появяват по медиите клипове, снимани в различни места на страната както в домове, така и в детски градини. Дали крясъците и пошляпването са все още обичайната възпитателна мярка, която се използва доста често, както в семействата, така и в детските заведения? Как влияе на децата такова отношение към тях? По темата разговаряхме с психолога Ева Цветанова от ИМКА-Габрово.
- Част от възпитанието ли са все още викането и шамарите в българското общество?
- Темата за възпитанието с физически наказания не е нова. Дискутирали сме я и друг път като модел на възпитание в българското семейство. За съжаление в годините, в които работя с родители с деца, виждам, че шамарите, физическите наказания, крясъците са ежедневие за много семейства. Това го признават и децата, и самите родители. Не са малко родителите, които приемат тази форма на възпитание като крайна мярка, но някак си неизбежна. Те казват, че са опитвали всякакви други варианти. Най-честият израз е: „Пробвах и с добро, пробвах и с лошо – полза няма“. Родителите приемат за нормално да прибягват до тези методи и вероятно това се корени в традицията от нашата история на възпитанието. Имаме например много цветисти изрази като „Да биеш детето докато е малко, за да не го биеш като порасне“. Това битува като модел в българското семейство. Голяма част от родителите също са възпитавани с бой. Те си го признават. Едно дете, което търпи физически наказания, трябва да се справи с тази травма по някакъв начин. Това си е травма, защото този, който дава живот на детето, най-близкият му е неестествено и ненормално да го наранява. Това детето не може да го приеме и детското съзнание или се дистанцира емоционално от родителя си или го приема под формата на „Това е за мое добро. Те са ме били, за да може от мен да излезе човек.“. И когато станат родители, заявят: „Мен също са ме били като малък, но ето, аз се справих и сега съм един успешен човек“. Т. е. голяма част от родителите припознават това и оправдават тази мярка на собствените си родители и това води до много лесно прибягване към нея, когато не се справяш с други методи. Когато разговарям с такива родители за техните възпитателни опити и експерименти с децата, стигам до това, че много от тях въобще нямат инструментариум за коригиране на детското поведение, за моделирането му, за приучване на детето в навици и т. н. с приемливи методи на възпитание. Те нямат нито представа, нито методика, изискват без да учат децата, изискват постижения без да отделят време, нямат търпение да учат децата си. Това води да усещането на децата, че те не се справят, те се демотивират, спират да полагат усилия, отказват се, понасят наказанието, упреците и виковете като нещо нормално заслужено и просто чакат да отмине „бурята“. Има много деца, които са се примирили с това, че родителите постоянно ще викат по тях и ще ги наказват. Те приемат наказанията. Така че родителите, които прибягват до крайна мярка – с бой и с шамари, не са опитали други ефективни методи за промяна на детското поведение, за възпитание в навици и умения.
- След като боят не е изключение в семейното възпитание, защо сега обръщаме толкова голямо внимание на тези случаи в детски градини, където учителките се държат грубо с децата? Наистина боят в училище и детските заведения отдавна е отречен и забранен като възпитателна мярка. Някогашната показалка в ръцете на учителя, често е влизала в действие и като инструмент за бой. Сега това е недопустимо.
- Този въпрос е много на място, защото от една страна българинът си бие децата вкъщи, а от друга страна не иска да му ги бият навън. Но има и изключения. Много съвременни български семейства, родители, изповядват съвсем друга философия на възпитанието и тя е свързана с това детето да се развива свободно, спонтанно, родителите да не го вкарват в рамки и да стимулират неговото личностно развитие като под това разбират детето да не бъде ограничавано, да не му се налагат строги правила, за да не се пресича неговата активност и развитието на самочувствието му и способността да се самоутвърждава. Доста съвременни родители наистина не наказват децата си. Някои обаче изпадат в другата крайност – да следват изцяло желанията и прищевките на децата. Но има семейства, които не одобряват боя. Естествено е те да бъдат изплашени и силно притеснени, защото се опитват наистина да възпитават детето си по позитивен начин, да стимулират развитието му без излишни строгости и жестокост. Когато едно такова дете попадне в детско заведение и стане свидетел или обект на физическо насилие, на грубо отношение – крещене, викане и заплахи, то може да бъде травмирано. Вербалните заплахи се отразяват също изключително негативно на малките деца и това трябва да се има предвид в изискванията към хората, които работят с малки деца. Много деца обаче са възпитани с въздействието на шамарите. Те влизат в детските заведения с нагласата докато някой не ги шляпне или не им кресне в ухото, те не реагират. Това е грешното възпитание от семейния модел. Тези родители понякога приемат насилието в детското заведение като приложение на собствените си усилия да възпитават. За съжаление не са малко случаите, в които родителите позволяват на учителите да бият децата. Казват си го директно: „Детето ми е трудно, непослушно, ще Ви създава проблеми. Бъдете по-строга, позволявам Ви даже да го нашляпате, ако не слуша, защото той наистина е неуправляем.“. Така нещата съвсем променят картината. Но когато едно дете бива пошляпвано възпитателно от педагога, това се отразява не само на него, а и на другите деца.
- Какво се случва с детската психика когато има шамари и викане? Забравят ли бързо децата?
- Грубото отношение оказва влияние. Особено при по-чувствителните деца, които са по-възпитани и отговорни към собственото си поведение. Работила съм с много деца в предучилищна и начална училищна възраст, които ми споделят, че се разплакват когато учителката крещи и се кара на някое друго дете от класа. До такава степен те го преживяват дори като собствено неблагополучие. Така че трябва да се внимава. Вербалните заплахи при малките деца са изключително вредни за тях, защото те ги възприемат като директна заплаха и почти няма разлика дали ще ошамариш едно дете или ще напляскаш детето до него. Това нанася почти същата травма като физическата болка върху малките деца.
- Можем ли да познаем по държанието на детето, че то е било заплашвано или удряно?
- Обикновено родители, които са близки с децата си и им обръщат внимание, които са чувствителни към състоянието на детето, към навиците му и поведението му, те забелязват. Обикновено това е промяна в обичайното поведение и състояние на детето. Понякога децата стават по-раздразнителни и невъздържани, някои посягат, а други се разплакват и при най-малката забележка. Могат да променят ежедневните навици – да получат разстройство на храненето, на съня. При всички положения това е промяна, която заслужава вниманието на родителя. Родителите трябва да говорят с децата, но спокойно, без да фиксират вниманието си върху поведението му. Трябва да ги разпитат какво се е случило в детската градина, как са прекарали деня, случило ли се е нещо хубаво, нещо притеснително, нещо тревожно. Не трябва да се задават въпроси като „Ти какво прави днес в детската градина?“. Тези въпроси вменяват някаква вина или напрежение у детето. Друго, което могат да направят родителите, е да наблюдават отстрани играта на детето – когато рисува, играе с кукли, те да се заслушват в играта. Много от децата пресъздават ситуации от детската градина вкъщи, говорят от името на учителките, от името на децата. Някои по-чувствителни деца бълнуват на сън. От някои реплики също може да се изведе някакъв проблем. Детето може да не е засегнато пряко, но това може да отразява атмосферата в групата, взаимоотношенията както между децата, така и между учителите и децата. Като съберем всички тези наблюдения и ако има нещо необичайно и тревожно, можем да се поинтересуваме, да говорим с учителките, да видят доколко това е напрежение у детето, породено от ситуация и взаимоотношения. Струва си човек да бъде вторачен в преживяванията на децата. Разбира се, не съветвам от най-малкото нещо да се прави проблем. Трябва първо да се търси партньорство с работещите с децата хора. Трябва да се интересуваме и от тяхното отношение. Ако например един педагог има затруднения с навиците на детето, с поведението му. Тези неща трябва да се обсъждат в нормална обстановка и да се търси сътрудничество за промяна.
- Ако се поставим на мястото на детски учителки, които трябва сами да се справят с поведението на над 30 деца... Ние вкъщи трудно се справяме с едно-две, а те цял ден с над 30... Вярно, че това са обучени педагози с дълги практики в повечето случаи. Но как да се помогне на тези хора да не си изпускат нервите, да не излизат извън релси?
- Това е изключително важен въпрос. Мисля, че системата е длъжник на хората, които работят с деца в България в детски градини, в училища. Професионалната подготовка въобще не е достатъчно условие за това човек да се справя с деца и да е годен да работи с деца. Така че има над какво да мислим много сериозно. Факторите, които влияят върху устойчивостта на педагозите, са доста. Доказано е от достатъчно изследвания, че пренаселеността например води до повишаване на физическата агресия. Колкото повече хора са на единица площ, толкова повече има опасност от физически конфликти и сблъсъци. Трябва да се мисли за средата, в която пребивават децата, за да се избягват конфликтите и между тях. Защото при една висока конфликтност в детската група обикновено води и до изнервяне и на педагога, който работи с децата. Той не може да реагира на всяка конфликтна ситуация. Налага се да се повишава тон, децата да бъдат по-често наказвани, ограничавани, извеждани от помещението. Това като цяло влошава атмосферата и микроклимата в групата. Също така трябва да се държи сметка на характера на взаимоотношенията на екипа, който работи. В детските градини работят екипи от двама педагози с помощник-възпитатели. Често пъти между самите тях има разногласия и различни виждания за възпитанието. Това сме го установили в работата ни по различни проекти, когато сме провеждали обучения и тренинги на персонала. Не бива да се пренебрегва и комуникацията с родителите. Педагозите трябва да споделят успехите и неуспехите в работата с децата. Трябва да се отчита и наличието в групата или в класа на деца с особености в поведението – с поведенчески емоционални разстройства. Трябва да се отчитат и характеристиките на преподавателите, които също могат да имат особености, които могат да доведат до избухливост, конфликтност във взаимоотношенията, непоносимост към неподчинение и т. н. Според мен липсва някакъв тип мониторинг или супервизия на персонала, външен поглед към работата и взаимоотношенията на педагозите помежду им и с децата. Смятам, че ние наистина много дължим на педагозите, защото те работят в една много динамична среда с деца, които постоянно се променят и стават все по-трудни за възпитание, за обучение. Все повече деца влизат в детските градини и в училищата неподготвени, без сформирани навици, с липсващи социални умения, а и с някои психични проблеми като емоционални разстройства. Така че хората, които работят с тях, имат нужда от системна, планирана подкрепа, разгърната във времето, която да стане част от тяхната работа и ежедневие.
Ако търсим някакво решение, освен намаляването на броя на децата в групите и класовете, освен обмислянето на пространството, което децата обитават, важната подкрепа за самия персонал е в общо взето две посоки. Едната е свързана с профилактика, а другата – с превенция. В частните фирми има хубав опит за подкрепа на персонала. Това трябва да се осигури и на педагозите в детските заведения и училищата.
- Какви са конкретните начини за подкрепа на персонала?
- Работата за профилактика би включвала грижа за микроклимата и взаимоотношенията в екипа, внимание към личните проблеми – комфорт, степен на удовлетвореност на всеки един педагог от работата и от работното място. Организиране и провеждане на събития, мероприятия, насочени изцяло към персонала. Не празник на детската градина или училището с децата, а без деца, за да може хората да се отпуснат в една неформална обстановка, да имат също приятни преживявания, положителни емоции на работното място, да го свързват с вниманието към себе си, а не само с изисквания. Това е в сферата на профилактиката. А в превенцията вече има разработени много хубави практики, свързани със споделяния в малки групи на проблеми в работата, провеждане на тренинги, професионални консултации за конкретни проблеми, решаване на казуси. Екипите могат да бъдат обучени в това да провеждат интервизия. Правили сме това в някои от нашите проекти с детски градини и училища. Т. е. - те самите да се подкрепят и помагат в решаването на различни проблеми на работното място, включително и в работата с конкретни трудни деца, семейства или родители. Супервизията също е нещо много добро, както професионалните консултации. Много е добре в големите детски заведения и училища да има човек, който да консултира персонала, да може да обърне индивидуално внимание на всеки, който се нуждае и заяви потребност от такава консултация. Тя може да бъде свързана и със справяне с житейски кризи, с проблеми в личния живот, здравословни проблеми и т. н. За съжаление педагозите, които всеки ден са подложени на високи очаквания от страната на семейства и общество, не получават достатъчно грижа за своя емоционален комфорт. Учителите са споделяли на тренинги и групови консултации, че прекалено много напрежение им се събира и това няма как да не води до изпускане на нерви и до демотивация. Един човек дори и да не крещи и посяга на дете, той може да бъде демотивиран в работата си. Педагози, които имат висок морал, преживяват това много тежко и имат депресивни моменти заради това, че не са удовлетворени от качеството на собствената си работа, от компромисите, които трябва да правят. Много са нещата, върху които трябва да се помисли. Категорично трябва да се мисли за реформа в съдържанието на учебните програми. Има система за непрекъснато повишаване квалификацията на учителите, но трябва да се помисли повече за тяхното емоционално здраве и за професионалната им подкрепа за справяне в конфликти. Например дете, което скача и крещи срещу преподавател, което го обижда, е едно предизвикателство. Ако този човек се чувства комфортно в тази професия, той няма да слезе на това ниво, а ще идентифицира проблем в това дете и ще му каже: „Виждам, че си ми ядосан и разстроен. Нека да поговорим за това след часа!“. Това снижава напрежението. Но често пъти хората, които всеки ден понасят такива ситуации, и не могат да ги споделят, да се оплачат и да намерят решение, някой трябва да ги увери, че това не е лична обида срещу тях, а зов за помощ. Това е симптом, че това дете не се чувства настина добре и има проблеми. Ако погледнем нещата от тази гледна точка, ще можем да се изнесем над ситуацията, да се дистанцираме и не приемаме лично обидите. Когато едно дете не работи в час, има неприемливо поведение, преподавателят приема това като лична обида, а не че детето просто има проблеми. Някой трябва да помага и на преподавателя и да го подсеща, че неговата работа има смисъл.
- Да се върнем на домашното възпитание. Няма училище за родители. Какво да правят семействата, когато срещат трудности с възпитанието на децата си?
- При нас в България наистина няма традиция за четене и възприемане на такива правила във възпитанието на децата. Може би и защото няма достатъчно литература, издадена през годините. Ние доскоро не сме се и замисляли над това колко е важно наистина домашното възпитание. Въпреки поговорката, че първите седем години са най-важни, българинът прехвърля ангажимента за възпитанието на детето на детската градина, на училището, оттам идват и проблеми. Има много литература, но преводна. Библиотеките и книжарниците са пълни с много добри преводни книги, плод на западноевропейски и американски психолози, психотерапевти, специалисти в детското възпитание. В тях има изведени прости правила, има описани методики как да променяме детското поведение, да приучим детето на някаква последователност, на навици. Има книги, в които всеки родител може да проследи постиженията на детето си във всеки месец от развитието му във всяка една година. Има много книги, които са насочени към умението на родителя да работи, да общува с детето, да го възпитава и да стимулира развитието му. Всички съвети в тези книги работят, родителите, които ги прилагат, казват, че от тях има ефект. Тези книги обаче са изпитание за самия родител. Те изискват от него постоянство, последователност в изискванията към детето, към собственото му поведение. Там се проваляме. Там ни е слабото място като родители. Аз имам наблюдения, че родителите, които имат воля, последователност и самодисциплина, успяват да приложат някои методи към детето си и това дава резултат. Има и родители, които нямат самодисциплина и нямат търпение да прилагат тези изисквания към детето и се провалят. Накрая стигаме пак до това – за да си родител или педагог, който работи с деца, трябва да имаш личностни качества. Самият ти трябва да се приучиш на търпение, на отговорност и отдаденост към едно дете. Не може да си добър родител, ако детето не ти е приоритет поне за няколко години от живота ти. Колкото е по-малко едно дете, толкова повече време изисква. Колкото е по-малко детето, толкова повече време родителят трябва да инвестира във възпитание и във време, прекарано с детето, за да го учи.