Десислава Симеонова – интервю Дряново

Препоръчана!
Desislava-Simeonova
Десислава Симеонова

Десислава Симеонова е родена през 1994г. в Дряново. До 7-ми клас учи в СОУ „Максим Райкович” в родния си град, а средното си образование завърша в Национална Априловска гимназия в Габрово. Висшето си образование продължава в специалността „Педагогика на обучението по български език и география” към Филологическия факултет на Великотърновския университет „Св. Св Кирил и Методий” и го завършва с отличие. Като студентка печели Стипендията „Арх. Максим Райкович“ на Община Дряново. От септември 2017 година е учител по български език и география в Американския колеж „Аркус“, Велико Търново.  В продължение на 10 години тренира баскетбол в Дряново, като през 2017 година става национална студентска шампионка с екипа на ВТУ. От 4 години е и треньор по тенис в гр. Търново, където живее в момента. 

- По отъпканата от родителите педагози пътека ли вървеше Десислава Симеонова към учителската професия, или си имаше своя ?

- И да, и не! Смятам, че винаги съм вървяла по своя път, макар че е трудно да избягаш от гените си. Може би учителството е в кръвта ми и е наследено от родителите ми, но със сигурност решенията, които вземах през годините, бяха продиктувани от моите желания. На родителите си казах за намеренията си да стана учител едва когато вече кандидатствах в университета, а какво ще уча и къде - чак когато се записах. Те бяха шокирани от специалността, която избрах – „Български език и география”. Предполагам, че може да е имало известно разочарование в тях, но от момента, в който реших какво да уча, та чак до завършването си, не съм спирала да показвам, че това е, каквото искам, и изборът ми е бил осъзнат. Моментът, от който никога повече не съм имала съмнение, че ще бъда учител, беше на един 24 май, когато като директор на една от гимназиите майка ми държа слово – за ценностите, за учителството, за каузите в живота. Беше изключително вдъхновяващо. Когато слезе от сцената, ? казах, че няма право след такива думи да ме разубеждава, защото аз вече бях решила. Трябва да отбележа, че имах късмета през годините да имам страхотни учители – такива, които горяха за работата си и от които няма как да не се заразиш. Огромна благодарност и уважение изпитвам към всички, които са ми преподавали, особено в Национална Априловска гимназия, където съм завършила. Никога няма да забравя житейските уроци, които ни бяха предадени тогава.

- С късмет или с протекция се озовахте в едно толкова престижно училище? И какво е усещането да сте сред доказали се педагози и избрани ученици?

- Късмет, определено! Макар че винаги съм смятала, че човек сам стимулира късмета чрез действията си. Оказах се в подходящото време на правилното място – една случайна среща, на която реших да изкажа мнението си по някои въпроси, които много ме вълнуваха – образованието, учителството като кауза и призвание, а не просто професия, ценностите на младите хора, и някак нещата се получиха. Но това е по-скоро отражение на всичко, което съм опитвала да правя през годините. Давах всичко от себе си винаги и накрая усилията ми бяха възнаградени.  Да работиш сред такива професионалисти, които са се доказали през годините, е огромна чест, но и отговорност. Всеки ден, влизайки в учителската стая, срещам професионализъм. Това е много мотивиращо – кара те да се опитваш да се подобряваш постоянно. Същото е и с учениците. Когато летвата е вдигната толкова високо, си длъжен да я надскачаш постоянно.

- Как се представихте най-напред на своите ученици и как ги убеждавате всеки ден, че учителството за Вас не е случаен, а осъзнат избор?

- Още в един от първите си дни получих следните въпроси: „Защо един млад човек решава да бъде учител, и то в България, защо точно тази професия, за която всички знаем, че не е достатъчно оценена от обществото – нито морално, нито финансово, и какво друго не се е получило, за да прибегна до това, да стана учител”. Особено последният въпрос ме шокира, защото, откакто бях студентка, да съм учител, за мен беше своеобразен връх, а не спасителен пояс. Но осъзнавам, че първоначално учениците бяха предубедени към мен. Не само че идваше нов човек, който да им преподава, но и този човек беше на възраст, близка до тяхната. Искаше ми се да ги убеждавам с всеки един час, че учителството е професия, за която трябва да се трудиш много и не бива да се подценява. Опитвах се да им покажа, че за мен работата ми е удоволствие и кауза, и мисля, че поне малко съм успяла.

- Кое е най-голямото вълнение, което преживяхте през тази учебна година като учител? И какво в крайна сметка поддържа надеждата Ви занапред?

Вярвате или не, всеки един ден е много вълнуващ за мен, защото не пропускам да си кажа, че в момента изживявам мечтата си. Отивам с огромно удоволствие и ентусиазъм на работа и нямам търпение да вляза в час. Не пропускам да си кажа всеки ден, че малко са хората, които имат щастието да работят това, за което са мечтали, и аз трябва да ценя всеки момент, колкото и труден да е той. Надеждата идва оттам, че се чувствам способна да давам от себе си. Мисля, че има какво. Наскоро на рождения ми ден учениците ми бяха подготвили изненада и това ме накара да повярвам, че все пак се справям добре. Всеки един път, когато виждам, че нещо ги грабва и нещо провокира интерес в тях, за мен е удовлетворение.

- Отличник в училище, отличник в университета, стипендиант на Община Дряново след покриване критериите на Стипендия арх. „Максим Райкович“, активен спортист, треньор – откъде толкова енергия и амбиция?

-Ако трябва да съм честна, понякога и аз се чудя откъде идва енергията. Но това сигурно е свързано с по-горния Ви въпрос. Наистина вярвам, че човек трябва да цени това, което му се случва – и хубаво, и лошо, защото само така пътят, по който върви, е стойностен. Амбицията е свързана с желанието да гоня нови постижения, да опитвам всеки ден да се справям все по-добре с нещата, с които съм се заела, и най-важното – всеки ден да ставам все по-добър човек и професионалист. Имах два избора, когато започнах своето студентство – или да се оставя по течението и нещата да ми се получават не по-зле, отколкото реално се получаваха, но да не давам почти нищо от себе си, или на цената на всичко да давам, каквото мога. В един ден просто осъзнах, че „шестицата” е много по-сладка, когато е подплатена с усилия и усърдна работа. Това бе и моментът, в който сама за себе си взех решението винаги да гоня максимума - най-вече максимума на своите възможности.

- Как се чувства един образован и мотивиран млад човек днес в България? И какво казвате на онези Ваши приятели и познати, които тръгват да си търсят късмета по света?

- Всеки има право да избира сам пътя, по който върви. Аз също съм се лутала много, търсейки своя път, особено когато съм била крайно афектирана от някои несполуки и несгоди. Но в крайна сметка чужбината не е панацея. Не е гарантирано, че ако си тръгнеш от България, ще успееш. Ако смениш средата, но не промениш себе си, резултатът ще е един и същ – винаги ще си недоволен и никога няма да си удовлетворен, защото навсякъде се иска едно – да работиш здраво и да даваш максимума от себе си. Чувствам, че в момента мога да давам от себе си тук и че това, което правя, не е лошо, но ако някога изчезне това усещане в мен, не мога да обещая, че няма да потърся късмета си в чужбина.

- С какво Ви радва и с какво Ви тревожи времето, в което живеем?

- Живеем в много динамично и интересно време! Светът е отворен, възможностите – безгранични, и този, който желае да се развива, може да го направи. Това, което ме притеснява най-силно, е упадъкът на ценностите, на морала, на нормите. Все повече хора нямат каузи пред себе си. Все повече млади хора са демотивирани и стават сутрин без ясната идея какво искат да им се случи. Това е лошо. Преди няколко дни в Интернет пространството се появи снимка на книги, изхвърлени за смет, и то на най-бележитите български автори. Такива гледки ме потрисат и наистина са способни да ме разтърсят из основи, защото те са свидетел на това, че ценностите ни са подменени или изобщо липсват. Категорично смятам, че народ, който няма свян пред делото на героите и творците си и който не уважава миналото и традициите си, няма сигурно бъдеще занапред.

- Какви са най-големите Ви победи и кои са най-големите Ви разочарования?

- Труден въпрос. Най-големите ми постижения са свързани с личностното развитие, което претърпях последните месеци и години. Именно това ми позволява в момента да съм в позицията, в която съм. Същото е и с разочарованията – по-скоро личностни провали и неудовлетвореност от себе си. Но си давам сметка, че моите радости и терзания за някои хора биха изглеждали маловажни. Всичко е въпрос на индивидуално усещане. Дълго време вече се занимавам със спорт и освен дисциплината и отдадеността от него съм научила, че човек трябва да понася и загубите, и победите еднакво достойно. Спортът учи, че само с усърдна работа и много труд и лишения можеш да постигнеш това, към което се стремиш. Но също така един от най-важните уроци е, че понякога, дори да дадеш всичко от себе си, това може да не е достатъчно и да се окажеш от губещата страна. Тогава се тества характерът – трябва да станеш, когато си паднал, да научиш урока си и с не по-малък плам от досегашния да продължиш да работиш и да опитваш.

- Когато вече не е на чина в училище или на банката в университета, а пред „черната" дъска, как гледа на средното и висшето образование Десислава Симеонова?

- Доста сложен въпрос. До много скоро си мислех, че ще стана учител, ще застана пред дъската и учениците, ще ги вдъхновя и едва ли не ще променя цялата система. Но за съжаление, не става така. Смятам, че всеки един етап от образованието ни е свързан и еднакво важен. В университетите отиват тези, които са излезли от средното образование, в гимназиите пък тези, минали началния и прогимназиалния етап. Ако след 12 години учене от училище излизат неграмотни и неможещи хора, то тогава има проблем. Ако университета завършват същите, то тогава има още по-сериозен проблем. Защото същите тези вече трябва да са готови кадри, които пазарът на труда трябва да поеме. Завършвайки университета, по география защитих дипломна работа, свързана с висшето ни образование в последните години – количествен анализ - преподаватели, студенти и т.н. Един от въпросите на защитата ми беше свързан с качеството на образованието ни и какво мисля аз за него. Мнението ми оттогава не се е променило много – смятам, че входът към образователните ни институции трябва да бъде лесен и достъпен, както е европейската практика, но изходът, тоест тези, които завършват, да бъде за отбраните – най-добрите и най-способните. Със сигурност не за всички. И това не се отнася само за висшето образование. Само така да си образован, би имало някакъв ценз.  Бих искала да отбележа, че винаги през годините съм имала късмета учителите ми да бъдат не само страхотни професионалисти, но и много добри хора и са вършили работата си прекрасно, без значение с какви неуредици в системата са се сблъсквали. За мое щастие, когато влязох в университета, средата ми отново беше подобна. Преподавателите ми бяха изключителни професионалисти, които преподаваха с такава отдаденост своите науки, че нямаше как да не я предадат и на нас, студентите. На всички тях дължа много и изпитвам огромно уважение.

- Работите и живеете във Велико Търново. Как изглежда оттам Дряново и какво Ви липсва от него?

- Липсват ми спомените, приятелите, семейството, но ми липсва и градът като цяло, защото това е родният ми град, именно тук съм се оформила като човек и никъде другаде атмосферата не е същата. За съжаление, в последно време аз самата се прибирам вкъщи само по празниците и съм по-скоро гост на града, отколкото живущ. Но милея за Дряново, както, убедена съм, всеки, който е роден и израснал тук. Винаги бих била в готовност да помогна, стига да има как и стига някой да потърси помощта ми. Наистина смятам, че Дряново е прекрасен град – тих и спокоен, и ако в него живеят действащи, амбициозни и мотивирани хора, които искат да променят средата, то тогава градът ще бъде в по-добро състояние.

- Каква е Вашата мечта за родния Ви град и коя трябва да е основната задача на хората, които го управляват?

Мечтата ми е свързана със спокойствието и сигурността на родителите и близките ми хора, които живеят в града. Напълно съзнавам, че Дряново е малък град, който неминуемо следва съдбата на всички подобни градове в България – обезлюдяване, застаряване на населението, липса на добре платени работни места. Но това в никакъв случай не може да е оправдание за бездействие. Дряново би могъл да бъде изключително атрактивен от гледна точка на туризма град – и заради кръстопътното си положение, и заради историческите и природните си богатства. Има как да се развива в тази насока. Смятам, че един управленец категорично трябва да бъде воден от безкористни цели и мисли. Да приеме за свой дълг и своя кауза да дава най-доброто от себе си за града си, без да е подвластен на реваншизма и пристрастията си. За съжаление, не мога да кажа, че в Дряново това е факт, дори да загърбя личното си отношение. Никой никога не бива да забравя, че е избран от хората, за да служи и за да работи най-вече за тяхно добро.

- В навечерието сме на 24 май – Деня на славянската писменост и култура. Какво е той за един млада българка, преподаваща родния си език в Третата българска столица „под американско знаме“?

- За мен това винаги е бил най-българският от всички празници. Още преди време реших, че ще е и професионалният ми празник. Помня с какъв трепет очаквах да се включа в шествието като ученичка, а после и като студентка. Беше огромна чест за мен да нося тогата и символа на моя университет на предишния 24 май. Държа да отбележа, че преподавам в Американския колеж във Велико Търново, но знамето е българско. Всички ние, учителите, се опитваме да даваме не само знания на децата, но и част от българския дух, който носим. Някои от предметите се преподават на английски език, наша гордост е предлагането на обучение по международната програма, но за да се изгради един човек като личност, част от фундамента, който той трябва да получи, е уважението и отношението към родното. И ние със сигурност се придържаме към това. Смятам, че когато един човек е неуважителен към родината си, той е неуважителен и към самия себе си. Разбира се, без сляпо да изповядва някакви идеологии и да приема всичко за прекрасно или пък да отрича всичко с лека ръка. Денят на славянската писменост и култура именно затова е толкова важен и скъп празник – напомня, че ние, българите, сме дали нещо толкова значимо на света – писменост, на която в момента пишат и четат около 300 млн. души, и в същото време е едно от нещата, които са успели да ни съхранят през векове на разединения и робства.

- Към кого и какво послание искате да изпратите сега чрез вестник „Дряново Нюз“?

- От много, много години има една поема – „Ако..”, написана от великия Ръдиард Киплинг и преведена в българския си вариант от не по-малко великия Валери Петров, която е моята движеща сила. Когато за секунда забравя коя съм и каква е целта ми, си припомням нея. Някои я определят като „Съкратена Библия”, защото тя реално дава насоката как да си добър човек. В крайна сметка след всичко, което ни се случва на всички нас в живота, това е най-важното – да останеш добър човек!  Бих искала да кажа, че изпитвам огромна благодарност и уважение към всички хора, които по един или друг начин са ми помагали през годините. На семейството, на приятелите, на познатите, а и на непознатите, в които винаги съм срещала окуражителни погледи. На тях и на всички Ваши читатели желая най-вече да са здрави и достатъчно смели, за да преследват мечтите си.

 

Коментирай!

За да коментирате, влезте в профила си или се регистрирйте. Ако нямате регистрация, може да се регистрирате тук. Можете директно да коментирате чрез профила си във Facebook.

0 коментара

Към началото
  1. Още от Тенис

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня