Десислава Понева: „Баскетболът е в сърцето ми“

Топ новина!
Desislava-Poneva---edna-ot-p-rvite-zvezdi-na-v-zrodeniya--CHardafon-Orlovets-
Десислава Понева - една от първите звезди на възродения "Чардафон-Орловец"

Десислава Понева е родена на 26 октомври 1999 г. в Габрово. Учила е в габровското ОУ „Христо Ботев“ и една година в ПМГ „Иван Гюзелев“, след което продължава образованието си в 166-то Спортно училище „Васил Левски“ в София. През есента тя се надява да продължи образованието си по специалността „Психология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ в София.

Десислава Понева е родена на 26 октомври 1999 г. в Габрово. Учила е в габровското ОУ „Христо Ботев“ и една година в ПМГ „Иван Гюзелев“, след което продължава образованието си в 166-то Спортно училище „Васил Левски“ в София. През есента тя се надява да продължи образованието си по специалността „Психология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ в София.
Десислава Понева е била част от школата на БК „Чардафон-Орловец“ в Габрово, след което играе в БК „Левски“, София. В момента тя е част от третото издание на  International Basketball Camp Gabrovo 2018.

- Десислава, разкажете за читателите на вестника повече за себе си?
- Учих една година в ПМГ „Иван Гюзелев“ в Габрово, след което се преместих да живея, да уча и най-вече да
спортувам в София, където учих в 166-то Спортно училище „Васил Левски“. В момента все още чакаме да излязат резултатите от изпитите, които положих в СУ „Св. Климент Охридски“ и се надявам да продължа образованието си в университета по специалността „Психология“.
- Как се насочихте към баскетбола?
- Съвсем случайно, ако въобще има нещо случайно. Спомням си бях в 5-ти клас и всичко започна в салона по
физкултура в часа по физическо възпитание. След всеки час по физическо учителят ни г-н Дончо Дончев ни събираше, а тогава баскетболът сякаш се завръщаше в Габрово, и ни предлагаше да пробваме дали ще ни хареса тази игра. Тогава въобще не обръщах внимание на неговите думи, въобще не ме вълнуваха и след биенето на звънеца бързах към следващия час. И наистина съвсем случайно мои приятелки бяха решили да отидат и ме помолиха да бъда с тях. Никак не ми се искаше, усещах в себе си вътрешна съпротива, но те настояха и аз тръгнах заедно с тях. Явно така е трябвало. Това беше първата ми тренировка, след това дойде втората, третата и ето ме днес запалена баскетболистка.
- Кое беше онова, което Ви увлече в баскетболната игра?
- Забавлението. На този етап всичко беше игра, никой не мисли за конкуренцията, че трябва да се докажеш реално в спорта и в самото начало точно това ме привлече. Изпитвах огромно желание и страст да играя с оранжевата топка.
- Точен ли беше мерникът Ви тогава?
- Мисля, че да. За мое голямо учудване си спомням срещата с първия треньор, при който ме заведе г-н Дончо
Дончев, когато за първи път изпълних наказателен удар той казал „Брей, това дете има доста хубава китка, изпълнява добра стрелба. Има данни. Явно има бъдеще“. И така тръгнах с баскетбола.
Първият ми треньор беше Павел Калчев, на който съм благодарна, тъй като той положи доста усилия за моя
напредък, аз също. Той е страхотен човек и треньор. Започнах да играя и в габровския „Чардафон-Орловец“ при момичетата до 14 години. Още на втората година преминах в следващата възрастова категория - до 16 г. при кадетките. Тази година ми беше последния сезон във възрастта девойки до 18 г. в „Левски“ - София.
- Как попаднахте в БК „Левски“?
- „Левски“ и „Чардафон - Орловец“ още от 2014 г. имаха договорни отношения и от софийския клуб изпращаха свои треньори в Габрово да обучават децата от нашата школа. Така тук дойдоха Теди Буков и Иван Бонев, които поведоха добра подготовка с нас една пролетна ваканция. Мисля си, че точно оттам тръгнаха нещата - те имаха добра кореспонденция с треньорите от „Левски“ и явно са коментирали моята игра, тъй като ме изпратиха на подготвителен лагер с „Левски“. А това беше най-хубавото нещо за мен тогава. По-късно имахме състезания в София. Иван Бонев и Теди Буков бяха поканили и треньорите от „Левски“ да гледат мача. След като свърши мача двамата разговаряха с мен и ми предложиха да живея и да спортувам в София.
-Трудно ли беше решението да се прехвърлите изведнъж от Габрово в големия град, как посрещнаха отправеното към Вас предложение родителите Ви?
- В момента, в който се прибрахме от състезанието, веднаха споделих с тях предложението. Тогава бях толкова въодушевена, усещах се като че летя, тъй като година след като започнах да тренирам баскетбол реших, че искам да отида в „Левски“. Полученото предложение беше за мен като сбъдната мечта, в резултат на усилията, които съм положила до този момент. Бях удовлетворена и от себе си. Така възторжена и радостна съобщих на мама, че са ми предложили да живея, да учи и да спортувам в София. Първата фраза, която изрече с невероятно учудване беше „Моля!? В София, толкова далеч?!“, все пак бях на 14, а това за момиче е доста крехка възраст, за да се отдели от родителите си. Макар да беше доста изненадана и стресирана, вътрешно бях убедено, че моите родители ще ме подкрепят, защото виждат, че това е нещото, което искам и реално е най-доброто за мен. Те винаги са ме подкрепяли, колкото и да им е било трудно. В началото беше определен шок за тях, не толкова за баща ми, колкото за майка ми. Баща ми се занимава със спортна стрелба и има своитег постижения. Самият той отрано се е отделил от родителите си, заживял е в голям град, на общежитие и заради което може би родителите ми ме разбраха и подкрепиха.
- Самата Вие не се ли притеснявахте как ще се справите с всичко - тренировки, училище, да си приготвяте и манджички? Имахте ли своите колебания?
- Бях абсолютно решена, че каквото и да се случи в големия град ще го посрещна и ще се справя с него. Заспивах с мисълта, че трябва да играя в „Левски“ и да отида в София, за да се развивам като баскетболистка. И се будех с нея.
- И защо точно в „Левски“ искахте да тренирате?
-Най-вече поради факта, че клубовете „Чарадфон-Орловец“ и „Левски“ бяха установили здрави връзки. А и това беше първият голям отбор, с който се сблъсках по определен начин.
- И като отидохте в София?
-В София отидох през септември 2014 г. Имах своите притеснения, дори в един момент почти бях изпаднала в шок, защото не познавах никого. Отивах в съвсем нов отбор, със съвсем непознати за мен деца, които не знаех как ще реагират при срещата си с мен. Дали ще ме приемат или ще попадна във враждебна среда. С треньорите също по никакъв начин не съм имала възможност да общувам. Но желанието ми беше толкова голямо, че се сбъдва нещото, което винаги съм искала, че резултатът от моите усилия вече дава плодове, че бях абсолютно готова да посрещна всичко, което ми предстои и да се боря за него. 
- Когато човек следва мечтите си, той по един или по друг начин успява, така ли?
-Да, категорична съм. Когато човек е твърдо решен и знае какво иска, когато го желае на 100 процента, сякаш света прави всичко възможно това да се случи - отварят му се всички врати и стига да знае в каква посока да тръгне, той ще успее.
- Кои бяха първите трудности, които срещнахте при пристигането си в София? Имаше ли моменти, в които изпитвахте носталгия към Габрово и родния дом?
-Разбира се. Спомям си първият ден, когато отидох в София. Пред общежитието трябваше да се разделим с мама и тате - тогава много плаках, мама също, на тате също му беше много тежко. Но той се сдържа, нали мъжете рядко плачат и не обичат да показват сълзите си. Първата година си я спомням точно с това, с многото сълзи и много носталгия, защото се чувстваш абсолютно сам. А и това беше първият път, в който се отделям от мама и тате. За тях и за мен беше много трудно. Самата аз бях сама, не познавах никого и те ми липсваха невероятно много, както и всички мои близки, приятелите ми, съотборниците ми, с които се разделих. С тях бяхме доста добър екип не само на терена, но и извън него. Бяхме непрестанно заедно и до ден днешен поддържаме връзка с нтях. Всъщност, всички мои приятели са благодарение на баскетбола и това, което ми е дал този спорт.
- Как успяхте да се мобилизирате и да преодолеете страданието по родния край, по семейството и приятелите, по Габрово?
- Беше ми много трудно. Но всичко е въпрос на воля, както и на голямото ми желание да се развивам в баскетбола. Нещо, което тогава непрекъснато си повтарях - че постигам мечтата си, заради която съм длъжна да издържа и да се справя с всичко. Повтарях си, че  е въпрос на време да заслужа своето място в „Левски“, за което трябва да правя всичко, което се изисква от мен и да се отдавам на спорта на 100 процента, независимо от трудностите, пред които се изправям. Защото отидох в „Левски“ с ясната мисъл, че нищо не може да стане наготово и няма да ми бъде по-лесно, отколкото в Габрово. Напротив, нещата ще стават все по-трудни и от мен ще се изисква все повече воля, усърдна работа, много усилия и характер.
- Кой от треньорите Ви помогна най-много да се адаптирате към новата обстановка?
- Целият треньорски щаб на „Левски“ ме посрещна много добре, всички бяха готови да ми помогнат при
необходимост. Треньорката Калина Попянкова, старши треньорката и Красимира Вълова бяха неотлъчно до мен. Във всеки един момент можех да търся Калина Попянкова при възникнала необходимост. И Теди Буков, и Иван Бонев, всички хора, които бяха около мен при преместването ми в София, бяха около мен и след това за да ми помогнат да се адаптирам.
- Момичетата от отбора как Ви посрещнаха, имаше ли известна ревност от рода на „тази новачка на каква се прави“ или нещо подобно?
- Това е доста срещано в големите отбори, в които вземат състезатели от по-малките градове от провинцията и децата, които са си родом от София си казват „тези от малките градове няма какво да се мерят с нас“.
-Или „на каква ми се прави тази селянка“?
-О, да, както и че не бива да ни позволяват да им вземем местата, както и че ще ги изместим от отбора и някое дете от по-малък град ще играе на тяхното мяста. А те са от София и са в столицата от много години.
- Чувстват се като аристократи?
- Да, имаше такива момичета и виждах кои от отбора са отрицателно настроени към мен. Един вид: „Коя си ти? В никакъв слячай няма да ти разрешим да ни заемеш мястото“. Имаше наистина своеобразна ревност.
- И снизходително отношение? Как успяхте да се справите с тази своеобразна неприязън?
- Опитах се да се абстрахирам от всичко това. Предпочетох да се концентрирам върху задълженията си, върху
онова, което трябва да свърша и заради което съм отишла в София. Разбира се, не е имало преки ексцесии, при които да ми казват всичко това в лицето, но отношението се усещаше.
- Като, забитите карфички в палците на конкурентните балерини, които са твърде болезнени?
- Е, при мен „карфички“ в баскетболните кецове не е имало и до подобни действия не се е достигало. Но момичета, които ме гледаха с неприязън имаше в самото начало, и след като се опознахме ситуацията се промени. И през всичките четири години, откакто съм там, не съм имала проблеми с момичетата. Е, нормално е по време на тренировки да забелязваме различно отношение на някои от момичетата към други, но си мисля, че това си е в реда на нещата. Не може  всички да са в перфекти приятелски взаимоотношения. Не е възможно са ки приятел с всички хора. И в отбора е така.
Въпросът е да съумеем в играта всички да действаме като колектив, да се абстрахираме от нещата, които се случват извън игрището и от проблемите и взаимоотношенията, които имаме една към друго. Лично аз мога да твърдя, че с всички съотборници, с които съм играла в „Левски“ съм в добри взаимоотношения. И до ден днешен от нито една от тях не съм видяла нищо лошо.
- Как успявате да балансирате между училището и тренировките?
- След като отидох в София се записах в 166-то Спортно училище, обучението в което е съобразено с тренировките, които провеждаме. И до този момент нито един път не съм съжалявала, нито съм се укорявала, че съм отишла да уча в спортно училище. Макар повечето хора като чуят, че някой е завършил спротно училище са като че ли предубедени. Но наистина единствената разлика между спортното училище и гимназиите е тази, че в нашето училище тренираме повече. Все пак, децата, които имат явни спортни заложби трябва да обръщат внимание и за тяхното развитие. Да, понякога имаме по-малко домашни, учителите ни са по-млади, а и повечето от тях са спортували, завършили са Национална спортна академия и знаят какво е да тренираш упорито и след тренировки уморен да залягаш над учебниците. Вяроятно поради това понякога те са готови да направят компромис, да окажат помощ, да обърнат внимание и т.н. Така че, лично аз не съм срещала особена трудност да съчетая тренировките и образованието си. Винаги съм се стремяла и смятам, че до последно успях да движа двете неща успоредно.
Така че, никога не съм съжалявала и за секунда, че учих в спортното училище. Там срещнах прекрасни съученици. Имах прекрасни учители, които винаги бяха насреща - готови да ни подкрепят, да ни окажат съдействие, да жертват своето свободно време, за да успеем да усвоим качествено материала и да бъдем добре подготвени в живота. Да сме сред знаещите хора. Вярно е, че и самата аз бях прилежна още от първата година в гимназията. Вероятно и поради това да не съм срещала нито за миг никакви проблеми.
- Сега се провежда третият баскетболен камп в Габрово, за първи път ли участвате в него?
-За втори. По време на първия участвах като състезател и тернирах, както всички останали деца. Във втория камп не успях да се включа, тъй като не бях в Габрово. А сега вече не съм като състезател, а съм част от треньорския щаб и помагам с каквото мога.
- С какво са полезни баскетболните кампове на Вас самата?
- След първия камп се чувствах доста удовлетворена, знаех, че съм свършила много работа. Тогава за мен
наистина беше тежък камп, тъй като имахме по три тренировки дневно. Понеже съм от Габрово и не спах в хотела, в който бяха настанени баскетболистите, трябваше след всяка тренировка да си отивам чак до у дома, за да си почина малко. Имах възможност около половин час да обядвам, да полегна, да подремна и мъничко да си отдъхна и да отивам за втората тренировка. След нея по същия начи да се върна и за третата. Така че, всеки ден тогава ми беше доста натоварено и физически, и психически. Но когато приключи кампа, на неговото закриване се чувствах невероятно удовлетворена, че съм свършила добра работа. Знаех, че кампа ми е от голяма полза. 

- От моя гледна точка тези кампове са не само за повишаване квалификацията на баскетболистите, но и за създаване на нови контакти, на нови познанства, за разширяване на кръгозора, така ли е?
-Точно така е и при участия в европейски и републикавски първенства, в балканиади, при различните пътувания за баскетболни надпревари. Всичко това е безценно, то остава след като ние спрем да тренираме и когато спрем да бъде  физически дееспособни.
- Рано Ви е за това още?
- Така е, но знам, че благодарение на баскетбола и на подобни кампове съм създала множество такива приятелства. И то верни приятелства, които остават за цял живот - във времето, когато няма да мога да стрелям в коша, да дриблирам с топката и да тичам по баскетболния терен.
- Кое е най-важното за един спортист?
- Според мен спортистът трябва да е дисциплиниран, да е трудолюбив, да има желание и да бъде последователен. Когато знае посоката, по която иска да върви и когато е трюдолюбив и дисциплиниран за него няма да има никакви пречки, които могат да го спрат.
- Кой е баскетболният мач, който никога няма да забравите?
-Всички мачове са изключително завързани и напрегнати, тъй като по време на първенствата се събират най-
добрите отбори. И от най-добрите се избира най-добрият, който става шампион. 
- Кои са ударите под кръста, които най-много болят?
- Когато странични фактори, извън положените труд и усилия за достигането на професионализма, влияят напълно неочаквано върху крайния резултат. Имала съм подобни моменти, в които ми се е струвало, че съдбата е срещу мен. Да имала съм и тежки моменти, със сълзи. Но избърсвам сълзите и продължавам, защото няма друг избор. Защото днес няма кой да вярва на сълзи и трябва да докажем на първо място, че заслужаваме това, към което сме се устремили и което ни е подарила съдбата. Защото не всеки има страст като моята - като баскетбола. И не всеки има такъв късмет, какъвто аз съм имала. Затова и до ден днешен съм невероятно благодарна на Съдбата и на Господ, че наистина реално сбъднат една от мечтите си. Защото много малко деца имат този късмет, макар да има много талантливи деца във всички градове - с много добри данни. А в същото време цялото внимание на спортната общност е насочена към големите градове, малките остават в периферията и така много български таланти умират още в зародиш незабелязани. А самата аз
имах този късмет да ме забележат.
- Извън баскетбола кои са любимите Ви занимания?
- Да чета книги. Много обичам да чета и поезия. От съвременните поети обичам поезията на Константин
Трендафилов. Обичам много и Дамян Дамянов. В момента чета романа „Пилето“ на Уилям Уортън, харесвам Габриел Гарсия Маркес и неговата „Любов по време на холера“ ми е любимата. Много харесвам и книгите на спортния журналист Иво Иванов „Кривата на щастието“ и „Отвъд играта“, които представляват реални вдъхновяващи истории на спортисти и не само. Те показват силата на човешкия дух и как благодарение на този силен дух могат да се преодолеят множество трудности.
 - Казахте, че сте постигнали една от мечтите си и тя е свързана с баскетбола, а другата Ви мечта каква е?
 -Баскетболът за мен ще си остане и ще бъде винаги една отворена врата. Баскетболът винаги ще бъде в сърцето ми. Но много обичам децата и искам да уча психология, след което, ако успея да специализирам детско-юношеска психология, да се занимавам с деца. Или да бъда спортен психолог, който да работи със състезателите.

Коментирай!

За да коментирате, влезте в профила си или се регистрирйте. Ако нямате регистрация, може да се регистрирате тук. Можете директно да коментирате чрез профила си във Facebook.

0 коментара

Към началото
  1. Още от Баскетбол

Календар

ПОН ВТО СРД ЧЕТ ПЕТ СЪБ НЕД

Адрес "100 вести"

И това го има"

Виц на деня