Чайна церемония в Националната Априловска гимназия срещна три култури и три езика

Казват, че цялата културна концепция на изящната японска традиция – чайна церемония – се съдържа в краткия израз „ичи-го ичи-е“. На японски – 期一会, на английски – one time, one meeting, на български – този момент никога не се връща, той е единствен.
Чайната церемония е много специална, среща, която не може да се възпроизведе отново. Дори същите хора да се съберат на същото място. Този момент винаги е преживяване, което се случва веднъж в живота. „Ичи-го ичи-е“ ни напомня да ценим всяка среща, защото никога няма да се повтори.
Точно това се случи в петък следобeд в актовата зала на Националната Априловска гимназия. Представянето на автентична японска чайна традиция срещна няколко поколения от няколко посоки на света – Айми сан и Миуоко сан от Япония, Мария Попиванова от Детройт, възпитаници на Априловската гимназия – сегашни, бивши и вече студенти на различни места, учители, родители.

Интерес проявиха областният управител Кристина Сидорова и предишният – Ралица Манолова.
Всъщност чайната не е организирано събитие, а идея, която се ражда далеч от България и директорът на гимназията Елвира Христова подкрепя и участва с въодушевление.
В основата на идеята стои една габровка, чийто род е дълбоко свързан с училището на Априлов и най-вече с преподаването на математика. Бабата на Мария е гимназиалната учителка Мария Попиванова. А нейният чичо е познатият на няколко поколения педагог Иван Попиванов.
Мария Попиванова живее в Америка и работи като фотограф. Ето нейният разказ, който е жив пример как естествено се заражда интересът към различните култури и как те взаимно се проникват:
„С Айми сан се познаваме от Америка. Живеехме заедно в Мичиган. България е четвърта или пета държава, която посещава със съпруга си. Той е дипломат, работи в Японското посолство. Преди 4 години живееха в Детройт.

Аз съм фотограф по професия и работя често с японската общност в Детройт. Една моя приятелка ми се обажда и ми казва, че нейна приятелка отива да живее в София. И се запознахме с Айми, тя тогава посещаваше майсторски клас за чайната церемония. Сближихме се. Аз й подарих много красива книга с фотоси от цяла България. Тя ми подари на следваща среща много красиво кимоно. Беше голям жест – кимоното е подарък от нейната майка. И започна много хубаво приятелство. Айми дойде точно по време на ковид. Влязоха в България малко след като затвориха границите. И нямаха никого, не познаваха никого в България. Тя отива в магазина да пазарува, прави снимка на нещо, което вижда, изпраща ми я, за да є преведа (това е риба, това е пиле, това е свинско месо). Поддържаме много стабилна връзка. Аз преди няколко месеца бях тук и имахме желание да направим тази чайна церемония миналото лято и да е малко по-голяма, но се случиха други препятствия. Направихме я в тесен кръг, в друга зала и тогава се роди идеята да я представим на габровци. Не всеки може да отиде в Япония, да се докосне до традициите є. Айми е пътувала доста. Работила е в националната телевизия на Япония като спортен журналист. Много обича да пътува.

И двете – Айми сан и Миуоко сан, са нетипични японки. Миуоко, която днес ни показва друго изкуство – японската калиграфия, живее от 14 години в България. Имала е български съпруг, който е починал миналата година. Цялото й голямо семейство идва на гости тук преди 7 – 8 години и толкова всички се влюбват в България, че решават всички да се пенсионират в България, включително и тя.
Обикновено японците са много консервативни, много сдържани, няма прегръщания, никаква емоция. При тях е така: „Аз ще ти кажа, че те обичам, без да ти го казвам“. Много сдържани са във всяко едно отношение. Но те са нетипични. Те са живели тук, познават българската култура. Даже се шегуваме, че необичайно закъсняха за срещата с 10 минути. Бях написала във Фейсбук: „Моля, всички да бъдат точни“, а се оказа, че те закъсняха. Но причината е дългата и нелесна церемония по обличане на кимоното.
Айми идва за втори път в Габрово. Миуоко сан мисля, че е идвала около 10 пъти в Габрово, познава Соколския манастир и други културни и исторически забележителности.
Преди няколко години със съпруга ми бяхме в Япония и когато се връщаме, разбираме, че те заминават за България. И аз още от емоцията... защото това е един съвсем различен свят. Япония е 200 години напред по технологии и 100 години назад по традиции. Това е такъв сблъсък на култура, на иновации, на напредничави технологии и голяма консервативност. Бях много впечатлена. Снимала съм няколко японски сватби в Мичиган. Имам доста приятели, но с Айми останахме най-близки. Аз съм тук за седмица и исках да организирам чайната, този истински празник. Директорът на училището Елвира Христова ми направи такъв жест! Отвори архивна книга, намерих баба си на снимка като учителка по математика. И тя е Мария, аз съм кръстена на нея. Чичо ми е Иван Попиванов. Трогната съм от организацията, от посрещането. Обикновено церемония се прави за един път. Всяка среща е уникална. Тези хора повече няма да се срещнат по този начин. Тя е специална“.

Дълго е да се опише цялата церемония, която Айми сан разказа на английски език. Най-интересното беше, че всички участници в нея отказаха преводач и успяха отлично да се разберат на трите езика – български, японски и английски. И всички научиха поне 10 японски думи: аригато (благодаря), матча (висококачествен японски фино смлян зелен чай), часен (бамбукова метличка бъркалка, за матча), усуча (бистър чай) и други. Но пък всички присъстващи успяха да научат как се изписва собственото им име на японски.
Директорът Елвира Христова сподели, че интересът към японската култура вероятно ще прерасне в създаването на клуб.