Антоанета Янкабакова: „Всеки момент от човешкия живот има значение“

СТЕФКА БУРМОВА
Антоанета Янкабакова е родена в Стара Загора на 22 октомври 1967 г. Завършва средното си образование по специалност електроника в ТМЕТ „Ген. Владимир Заимов“ към Вазовските машиностроителни заводи в Сопот. После продължава образованието си в габровския Технически университет, където през 1991 г. се дипломира като инженер по специалността Информационни технологии. По-късно, през 2005 г. завършва и училището по мениджмънт в Нов български университет със специалност „Управление на човешките ресурси“. Носител е на три златни медала от национални и световни радиолюбителски надпревари.
Първото й работно място е в габровската фирма ЕДА, където се занимава с предпечат, след това е в Студентска кооперация - Габрово.
Антоанета Янкабакова участва в учредяването на ИМКА-Габрово през септември 1991 г., заедно с Георги Метев и Николай Николов, а от септември 2003 г. тя поема поста секретар на Младежкото християнско дружество, както се водеше тогава ИМКА.

-Кога беше учредена ИМКА г-жо Янкабакова?
-Докато работех още в ЕДА през 1991 г. Николай Николов, лека му пръст, тогава беше домакин на Музея на образованието и Георги Метев, нашият бивш председател, ме поканиха да учредим заедно организацията. Тогава група ентусиасти, заедно с Надя Милчева и още няколко човека я учредихме на 21 септември 1991 г. в Аулата на Априловска гимназия. А през юли 2003 г. Георги Метев и Николай Николов ме поканиха да поема поста секретар на Младежкото християнско дружество ИМКА. И започнаха да ме въвеждат в работата. Тогава беше и първата ми работна среща в Солун. Но официално съм на работа в ИМКА от септември 2003 г.
-Трудно ли Ви беше в първите години на работа в ИМКА?
-За мен работата в ИМКА е удоволствие и учене през цялото време. А и теорията за учене през целия живот за мен е характерно и много типично и ми харесва. В самото начало в България все още нямаше информация какво е това неправителствена организация, какво е да работиш в нея, какви са отговорностите, как се прави всяко нещо, как се привличат доброволци. Така че, целият процес на работа беше и учене. Хубавото беше, че през цялото време имахме около себе си подкрепящи хора, които не само ни подкрепяха, но ни стимулираха да се развиваме. Единият от тях беше Майкъл Уърдлоу от Северна Ирландия, консултант по развитие на НПО-та и представител на ИМКА-Ирландия. В продължение на две години и половина той идваше постоянно в България и ни помагаше в организирането на дейността, обучаваше нашия Управителен съвет, учеше ни как да работим с институциите, как да набираме доброволци.
-В тези първи години имаше ли моменти, в които да Ви е обхващало отчаяние или несигурност, че може би няма да успеете да се справите?
-Никога не ме е обземало отчаяние. Вероятно защото винаги и Николай, и Петър Тоцев, и Надка Милчева, въобще цялата група ентусиасти, с които съзадохме организацията, винаги са ме подкрепяли. Те бяха моите първи ментори. Когато чуех нещо ново и интересно им казвах, че така го правят по света и те приемаха и ние да пробваме да го направим в Габрово. Така че, винаги са ме подкрепяли, уважавали са моето мнение и съм имала куража като млад човек да реализирам всички идеи. Дори не ми е и хрумвало да кажа, не, това не може да стане или да се уплаша.
Вероятно е така, защото съм била и в пионерската, и в комсомолската организации, които са изградили у мен немалко организационни качества. Училищният съвет на техникума в Сопот бяхме много активни, а и целият екип на училището ни подкрепяше, независимо от това, че бяхме към военните заводи. Може би този факт ми е давал куража да си мисля, че знам кое как се прави. А и самата аз съм била радиолюбител в училище. Правила съм много връзки с хора от цял свят още тогава. Днес оценявам, че още оттогава съм се отваряла към света и съм се подготвяла като човек, който да не се притеснява от взаимодействието с различни хора от различни култури. Самата аз например съм осъществявала връзка с йорданския крал Хюсеин, когато съм била активна радиолюбителка. Имам три златни медала от женски първенства за млади радиолюбители на национално и международно ниво. Тогава нямаше електронна поща, нямаше мейли, нямаше фейсбук. Нямаше интернет. Това беше единствената възможност за директно общуване. Това бяха миговете, в които съм общувала с хората по света. Осъществявала съм например връзка и с Юлия и Дончо Папазови, докато те бяха в своята яхта в океана в едно от техните околосветски пътувания. Чрез тези радиоконтакти имах възможност да опознавам хората по света.
-Какво Ви даде този контакт със света?
-Бях на 16 години, когато станах радиолюбител. Този факт събуди изключителното любопитство в мен по отношение на света. По време на световните състезания трябваше 48 часа без да спим да поддържаме радиовръзки. Защото заради атмосферните условия и различните влияние честотите имаха различна проходимост. Тогава сателитите все още не съществуваха и трябваше в 4 часа сутринта да чакаш връзка с Австралия, примерно. Това усещане, че светът е огромен, че хората навсякъде имат едни и същи мечти, интереси, вълнения, проблеми още повече събуждаше интереса ми към радиолюбителството. С всички хора, с които съм общувала, поддържахме изключителни партньорски взаимоотношение. Те бяха много добронамерени, хора идеалисти, осъществяващи връзки с останалите с възможните тогава средства. Говоря за периода 1983-1986 г. В тези радиовръзки не е имало човек, който да ме е обидил, да е бил арогантен. Всички се отнасяха с уважение към мен.
-Какво си говорихте с йорданския крал Хюсеин?
-Той беше запален радиолюбител, за което бях чувала често. Нямам никакъв спомен какво сме си говорили. Знам със сигурност, че разменихме протокола, изпратихме си традиционните поздрави и толкова. В радиовръзките не е допустима да се говори за политика или нещо друго, само обикновените приветствия, разменяни между хората. Тогава бях чувала от моя ръководител, че той е радиолюбител и не можех да си представя, че е възможно един крал да има такова хоби. В свободното си време да се среща с непознати в ефира. Да не говорим пък – да си общува с някакво момиче от България. Но се оказа, че и великите личности имат свое хоби, чрез което през свободното си време да общуват спокойно и свободно без да се притесняват, че нарушават общоприетия протокол. А тогава идеята беше да се поздравиш с възможно повече хора, да осъществиш най-много радиовръзки по света. Това беше и цел, и голямо удоволствие.
-Радиолюбителството какво изгради у Вас?
-Накара ме да започна да уча сериозно езика. То ми показа, колко чуждия език е важен за осъществяването на чисто човешките взаимоотношение и че хората по света са добри. Че светът е голям и пъстър и че хората навсякъде се вълнуват от най-обикновените неща. Осъществявала съм много връзки – с италианци, които докато пазаруват, са си пуснали радиостанцията и си говорят със света. За мен тогава фактът, че мъж пазарува беше нещо много интересно и необичайно. Или пък, че докато човек пътува с колата си, също успява да установи радиовръзка с хора от различни държави. Наистина радиолюбителските ми занимания ми дадоха много. Радиолюбителите имахме и различен статус в училище – бяхме по двама трима, до четири човека от клас с 38 души. Е, всеки от съучениците си имаше своите различни занимания. Но лично аз се срещнах със света именно чрез радиолюбителството като ученичка.
-Считате ли че този ученически контакт със света е предопределил Вашето бъдещо развитие?
-Надали някой може да отговори на този въпрос. Надали някой знае кой „пише“ правилата за бъдещето. Но, че ме е подготвил малко по-добре е правилният отговор. Може би всеки човек си има своите шансове в живота. Самата аз съвсем случайно станах радиолюбител, просто ме извикаха да видя колко е интересно. И искрата у мен пламна, а и удоволствието от общуването беше голямо. Възможно е и да има определена връзка, защото ИМКА е световна организация, която се подготвя след две години да празнува 180 години от създаването си. А да си част от такава световна организация, която има присъствие в целия свят винаги ме е вдъхновявало. В същото време работата ми в ИМКА е голяма отговорност. Защото знам, че Тони Янкабакова от Габрово е част от това семейство и където и каквото и да прави, освен че е гражданин на Габрово и на България, на семейство Янкабакови, си носи отговорността, че е човек и на ИМКА.
-Споменахте, че случайно сте станала радиолюбител, важни ли са случайностите във Вашия живот?
-За мен всеки елемент, всеки момент от човешкия живот има огромно значение. Напоследък дори си мисля, че ние преминаваме през живота си, бързайки да разберем какво ни очаква и какво ни предстои, но като че ли отделяме много малко време да премислим какво се е случило днес. Затова напоследък се връщам непрекъснато към тук и сега. Може би защото чета подобна литература и се опитвам малко повече време да отделям за това, какво всъщност се случи днес, защо беше важно то за мен. Или, ако ми предстои среща – с какво тя е важна за мен. Мисля си, че е важно да откривам всичко това.
-Успявате ли?
-Опитвам се. Когато си поставя за цел да открия защо определена среща е била важна за мен, си давам някои отговори. Дори те да не са всички. Всъщност, самата аз вярвам дълбоко в това, че който пита и който мисли, стига до необходимите изводи. В този смисъл смятам, че всеки момент има конкретно значение. Казвам защо. Като пионерче много обичах да посрещаме делегации, да си пишем с различни приятелчета. След това бяхме на международен лагер с поляци и чехи и останах изключително впечатлена от срещите си с моите връстници от тези държави. Третото, което е останало в съзнанието ми е свързано със събитията в Полша. Тогава ние изпращахме колети за полски деца за Коледа и Нова година. Всичко, което може да се събере в една кутия за обувки. По света има множество хуманитарни акции, но лично аз си спомням моето неразбиране, защо полските деца нямат хранителни продукти, играчки, но въпреки това не можех да не проява съпричастност.
-Тоест, Вие още като пионерче разбрахте, че има и бедност по света?
-Разбрах, че има много хора, които не живеят добре и за които трябва да се погрижим. Повярвайте, това ме беше впечатлило много. Да, помагали сме на възрастни хора, обгрижвали сме болни деца, но тогава, когато знаеш, че на друго място има много по-тежки случаи тази съпричастност се запечатва. Между другото, когато започнах да работя с колеги от Европа, се запознах с изп.-директор на ИМКА във Варшава, който ми е разказвал за своите младежки години и как е чакал на опашки за тоалетна хартия, за хранителни продукти. Оказа се, че всеки, който преживява тежки събития, те оставят сериозен отпечатък в неговата памет. Затова се радвам, че въпреки всички трудности, през които преминава страната ни, подобен тип криза не сме преживявали. Този тип криза вероятно е и катарзис, но не бих искала да го преживявам.
-Стъписвала ли сте се някога в своя живот?
-Беше преди една година и за мен беше голям урок. За мен и за екипа на ИМКА, за да ни напомни, че трябва да продължаваме да говорим за това какво е тази организация и какво прави ИМКА без да си мислим, че всички знаят това. Това за мен беше малко тъжен, но и малко сериозен разговор с двама млади служители на община Габрово, които според мен имаха необосновано непочтително отношение към ИМКА. Едва ли не кои пък сте вие от ИМКА, и откъде накъде претендирате, че знаете всичко за младите хора в този град. Разбира се, обясних, че нямам подобни претенции. Ставаше дума за определен проект. Това поведение много ме оскърби. Не можех да си обясня защо е това отрицателно отношение към организацията. Като поразмислих, си дадох сметка, че след като ИМКА навършва 25 години има едни млади хора, които са пораснали без да са чували за организацията и без да разберат как функционира тя, как сме се борили за всичко, което сме постигнали. Дадох си сметка, че е много важно човек, преди да е наясно с определена ситуация, преди да познава хора или организация, не бива да ги обсъжда, да дава оценки и да има неуважително отношение. И че самите ние сме се концентрирали твърде много върху себе си, върху планирането на нашата работа, върху подготовката на срещите ни и организацията на проявите ни, писането на проекти, оцеляването, развитието ни, но не сме отделили време за публичното говорене за ИМКА. За партниране с други хора и други организации. Че не сме направили така, че да ни познават останалите. Давам си сметка, че това е взаимен процес – ако някой иска да научи повече за ИМКА, може да дойде при нас и да му разкажем с какво можем да бъдем полезни. А и има много информация за нашата организация в интернет и в социалните мрежи.
-За толкова години колко млади хора преминаха през ИМКА?
-Надали бих могла да кажа цифра. Само в последните години те са може би около 1000 – 1200. Наистина са много. В момента например една от нашите доброволки, отпреди няколко години - Снежина Козарева, която си е взела отпуска, работи дистанционно от къщи. Детенцето на Венци Козарев – един от първите поколения доброволци , сега е на нашия летен лагер. Тогава, когато децата на наши доброволци се връщат в ИМКА за мен означава, че добре сме си свършили работата. В такива моменти се вижда, че в нашата организация има устойчивост. Лично аз си мечтаех за това. Защото по света, когато съм срещала хора от различни организации на ИМКА, съм чувала много истории. Един казва, че дядо му го е завел в ИМКА, друг обяснява, че баща му е бил доброволец, трети разказва, че от години подкрепят организацията. В такива моменти съм си мислила дали и ние ще доживеем времето, в което и за габровската ИМКА ще се говори с такава обич. И повече хора да свързват своя живот с ИМКА. В момента имаме дечица, които са на приключенски лагер и са деца на наши бивши доброволци, които винаги си остават приятели. Но най-хубавото според мен е, че ние нямаме влошени отношения с нито един човек, който се е докоснал по един или друг начин до ИМКА. Или с доброволци, приключили своята дейност при нас, но са на другия край на България или в чужбина със семейството си да работят. Това ме радва много и се чувствам удовлетворена.
-Някога мислила ли сте да напишете семейната сага на габровската ИМКА?
-Петър Тоцев много отдавна имаше тази идея и е време да седнем да си поговорим с него за реализирането й. Георги Метев също имаше желание да напишем историите около създаването на габровската организация. За съжаление, затрупани от работа и от мисленето за после и затова как ще стигнем дотам, остава малко време за преосмисляне на живота на ИМКА във всичките тези години. Но не е невъзможно, разбира се. Покрай 25-та годишнина посъбрахме доста неща – снимки, документи, материали и вероятно е време няколко човека да се хванем, да обмислим концепцията и да опишем всичко, свършено дотук. За целта е нужно да се отдели време и да се говори с хора. Защото от другата седмица стартираме процеса на стратегическото планиране за следващите 7 години на организацията. И ще е хубаво да го заложим като елемент от нашата предстояща дейност, свързана със задълбочаване връзките ни с преминалите през ИМКА деца, които вече са някъде в Европа или в друга част на света.
-Присъствала съм на ИМКА-събития и съм усещала енергията, добронамереността, настроението, които излъчват Вашите доброволци, вниманието, с което те се отнасят към децата и съм си мислила, че има доста родители, които трябва да се учат от тях.
Факт е, че нашите доброволци стават много добри родители – те са организирани, внимателни, обгрижващи, създават спокойствие около себе си, умеят да утешат всяко разтревожено дете. Самите те по съвсем различен начин възпитават децата си, изграждайки атмосфера на обич и позитивизъм около тях. Почти всички наши момчета и момичета отпреди 25 години вече са станали родители. Не съм правила изчисления, но имаме доста ИМКА-наследници, които също живеят по различните точки на света. Самият факт, че средногодишно самите доброволци работят с повече от 1000 деца, можете да си представите колко широко е влиянието на нашите възпитаници. Мисля си, че ще дойде време, когато ефекта от нашата работа ще се оцени и най-вероятно това ще стане, когато съберем историите на всички наши доброволци
-Изпитвате ли гордост от всичко, създадено в ИМКА през годините, от това, което самата Вие сте свършила?
-По-скоро ми е мило. Била съм щастлива че се случва всичко онова, което сме планирали заедно с нашите доброволци. Мога да кажа, че организацията е част от културата и живота на моето семейство. Абсолютно и безрезервно са ме подкрепяли всички от семейството, включително и децата ми. Големият син израстна заедно с ИМКА, всички доброволци го отглеждаха по семинарите. Той е минал пълен курс на личностно и организационно развитие, ако мога така да се изразя, в годините от 3 до 7, защото по време на някои от обученията си играеше под масата и коментираше някои от задачите, които обсъждахме. Не знам дали затова, но впоследствие големият ми син избра да учи и да работи в сферата на тези специфични дейности. До последния момент преди раждането на малкия ни син работих, а на третия след това не се сдържах и прескочих до ИМКА. Така че, не съм била откъсната от организацията и мога да кажа, че и моите момчета са ИМКА-деца. Важно е човек да отделя време за възпитанието на децата си. По отношение на това как сме отглеждали нашите момчета с моя съпруг, считам че до голяма степен е повлиян от културата на взаимоотношенията в младежката организация. Защото Майкъл Уърдлоу, за който говорих, идваше и носеше Марти /големия ми син/ на конче. Детето много отрано чуваше английска реч, след това имахме доброволци от Корупса на мира, които бяха почти непрекъснато с моето семейство. Винаги у дома е имало някой на гости, някого, когото посрещаме или изпращаме. Моят съпруг също подкрепя организацията и е помагал при необходимост.
-Ако не сте имала разбирателство в семейството си считате ли, че бихте успяла с изграждането на стабилна ИМКА-организация в Габрово?
-Културата на семействата е много важна. Всички ограничения в семейството м