Цонка Христова: „Животът е велико приключение”

Българинът се затвори в пещерата на ужаса и кошмара на първобитния човек – оставен на произвола на стихиите, е мнението на поетесата

СТЕФКА БУРМОВА

- Г-жо Христова, какво е усещането да получиш награда за своята поезия?
- Прекрасно е, разбира се. За мен, а и предполагам за всеки пишещ човек, означава преди всичко разбиране и съпричастие към духовните послания, които една поезия пренася от автора към читателя. Когато аз пиша стихове, създавам мисъл–форма, която ми се иска да достигне до сърцата и умовете на повече хора и когато това стане, съм щастлива. А иначе подобни конкурси и награди позволяват на един писател не само да се прояви, но и да направи моментна снимка на собствената си позиция сред останалите събратя по перо – къде се намира, как се възприема не само от читатели, но и от колеги, доколко е в „правия път”. Защото писането е не само красиви подредени думи и вдъхновение, а и труд – тежък и изнурителен. Добрият писател е натоварен от съдбата да създава идеи и да ги пренася през времето и пространството, а това е изключително отговорно и често пъти оценката идва по-късно. Както казва Маяковски: „Словото е пълководец на човека...”. Естествено съзнавам, че съм още в началото на стълбичката. Докъде ще се изкача – само Господ знае, но всяка една награда стимулира и дава кураж да продължиш.
- Оценката за положения труд важна ли е като въздействие върху личността?
- Всеки иска да бъде забелязан и оценен. Няма значение какъв е – писател, фризьор, шивач, градинар – няма значение. Човекът е социално животно, личността му се гради в общество и това е откакто свят светува. Важното е да намериш себе си – за какво ставаш и къде си най-полезен. Аз си имам една приказка, че моето място под слънцето е запазено и така е с всички. В това отношение обаче обществото ни е болно – много хора правят това, от което не разбират и ако само те са нещастни – тяхна си работа, но от това страдаме всички. Това, разбира се, е само мое мнение, но си мисля, че българинът като цяло винаги е имал сбъркана представа за понятието „духовна ценност”. Попадна ми много интересна книга на един руски философ, съвременник на Достоевски - Константин Леонтиев, който казва, че българите са приели християнството по политически причини, но идеите на православието, а впоследствие и на византизма, са си останали чужди за тях. Даже самият Достоевски в „Дневника на писателя”, по повод Освободителната война пише, че „българите по исторически причини ще се ориентират към западните начала и сами или заедно с цяла Европа ще се обърнат против Русия“. Разбира се, далеч съм от мисълта да пропагандирам русофилство или панславизъм, но искам да кажа, че в основата на една цивилизация стоят глобални, концептуални идеи - философски и религиозни, които ние с векове сме пренебрегвали или сме се опитвали да използваме за дребнички прагматични цели, без да станат стабилна основа на личността, а оттам и на понятия като традиции, държава, право, социално развитие и т. н. Повсеместно и исторически, и съвременно българинът си мисли за държавата като за нещо, което свършва до оградата му, или пък за територия, която е отнел от някого или пък на него са му я отнели и на това сме базирали националния си идеал!? Затова сега, когато този въпрос не стои, се чудим какъв идеал да си измислим... Говоря за това, защото личността и оценката са функция от разбирането ни за света, мястото ни в него и собствения ни принос. С какво сме интересни, с какво сме оригинални? Получава ли личността обществена подкрепа, за да дърпа нацията напред, да я развива? Битието не определя съзнанието, то само поражда въпроси...
- Забравяме ли често в днешно време да поздравим човека, постигнал нещо в трудния си делник?
- Възможно е и да забравя, защото напоследък имам усещането, че фатално се затваряме за света. Аз лично се опитвам да не забравям да поздравя всеки близък, ако разбира се, узная, че има успех на някакво поприще. Мен също ме поздравяват близки и приятели. Благодарна съм им. Ако искаме да запазим нормалния си човешки облик, трябва да забелязваме успехите и да ги подкрепяме. Дори и малко да е прекалено. Нуждаем се от повече топлота и разбиране. От усещането за съпричастност. Това е първата стъпка в изграждането на съвременното общество – като видиш нещо добро, да го подкрепиш. В това отношение все още се учим да ходим.
- Затвори ли се в собствената си охлювена къщичка българинът и защо според Вас?
- Тя, ако къщичката е охлювена, пак е добре - движиш се, макар и бавничко напред, и си я носиш на гърба. Лошото е, че българинът се затвори в пещерата на ужаса и кошмара на първобитния човек – оставен на произвола на стихиите. Гледа с алчните очи на ловец или с безумния поглед на плячка. Едните се чудят още какво да чопнат, другите – как да оцелеят и още един ден да видят слънцето... Тъжно и жалко... Но истината е, че народът ни е силен и може да промени всичко, стига да иска. Само че това е друга тема.
- Трудно ли се „плетат“ стиховете?
- Ами на мен ми е трудно. Може би защото влагам голяма доза професионализъм и отговорност в „плетенето”. Както впрочем във всичко. Помага ми много това, че съм филолог и умея да боравя с думите. Но, както казах вече, поезията е не само вдъхновение, но и преносител на идеи. Тя трябва да отключва еднакво емоцията и мисълта в човека. Ненапразно още от античността поезията е най-високото изкуство, защото събира и препредава чрез художественото слово идеала за красота и истина на времето, в което се създава. Дребнотемието е забранено за поезията, ако е истинска и добра, защото дори в едно цвете поетът може да открие универсалността и хармонията на света и да я покаже на човека. Но това важи за всяко изкуство.
- Кога открихте, че носите със себе си поетичната дарба?
- Сложен въпрос, поне за мен. Винаги съм била силно четящ човек, а любовта към поезията ми се породи във връзка с любовта ми към театъра. Когато завърших средното си образование, исках да стана актриса. Кандидатствах пет години, изчетох купища поезия, почти спях в театрите на София. Играех в „Студентина“ и в една самодейна трупа в читалище „Аура”. Репетирахме на сцената на театър „199”. Даже стигнах до пети кръг на „кукли”, но се отказах, защото си се представях като силно драматична актриса!? Сега ми е смешно, но тогава бях подчинила целия си живот на това. Даже когато „ме отказаха”, защото навърших години, си мислех, че животът ми е свършил. После няколко години работих каквото ми падне - в книжарница, като дизайнер на кукли в СБХ. Попаднах в един завод, където бях щатен комсомолски секретар и пишех в заводския вестник – репортажи, не стихотворения. Даже учих инженерство и ми бяха осигурили място в научен институт. Добре че дойде демокрацията... Истината обаче е, че съм отгледана от баба си. Та тази моя баба аз я „заварих” в село Арчар, Видинско, като начална учителка. Тогава вече не се преподаваше религия. Тя е един от основателите на Съюза на писателите от провинцията, който се създава 30-те години на миналия век. В него са членували всички известни нам български писатели – Ракитин, Елин Пелин, Йовков, Дора Габе, Дебелянов и кой ли още не. През 1944 г. тя е била единствената жена, член на този съюз, когато той се влива в СБП. Баба ми пишеше разкази и пиеси. Получавала е много награди и в дома й са гостували много интересни хора. Та, благодарение на нейното стабилно буржоазно възпитание моя милост изгради в себе си вяра в Бога и в собствените си възможности. И огромна любов към литературата и най-вече – способността да я разбирам в нейната дълбочина и универсалност. Това ми създаваше впоследствие много проблеми в училище, защото, независимо че винаги бях абсолютният лидер в часовете по български, така и не можах да го разбера тоя социалистически реализъм. Но и той не се пребори с мен. Растях и живеех с ясното съзнание, че каквото и да напиша, в никакъв случай не трябва да се опитвам да го публикувам. Инстинктивно съм усещала, че не съм си във времето и че ще бъда наранена или пък фатално променена, ако реша да публикувам. Много сериозно и кадърно пишещи хора бяха осакатени и съсипани тогава и нашата литература ги загуби, за съжаление, завинаги. После дойде 10 ноември и аз като че ли започнах отново всичко - ожених се, влязох във Великотърновския университет и се преместих в Дряново. Изтрих миналото от главата си и започнах да гледам напред. Просто усетих, че ми е дошло времето. Така че донякъде на Дряново дължа началото, а на Търново и Габрово – усещането за стабилност и истиност на пътя, по който съм поела. Благодаря от сърце на преподавателите си във Великотърновския университет. Те ми дадоха, освен знания, и абсолютната увереност, че съм си вече „у дома”, че аз трябва да се занимавам с литература.
- Кой Ви подкрепи в това отношение?
- О, много хора, ако река да ги споменавам, ще изпусна някого, а не бива. Като дойдох в Дряново - точно на 10 ноември 1989 година, никого не познавах, озъртах се за работа и тогава редакторът на „Дряновска искра” Радомир Димитров ме взе за сътрудник във вестника. Пишех и в един частен тревненски вестник - „Икар”. Така започнах с журналистика и дълги години това правих. Бяха чудесни дни. Тогава усещахме, че има смисъл от това, което откриваме и пишем. Чувствахме се значими. Междувременно бях натрупала доста стихотворения и се запознах с Генчо Витанов - чудесен поет. После се свързах и с габровските писатели, те още нямаха регистрирано дружество, но се събираха. От 1999 година заработих в Габрово, издадох първата си книга, започнах да редактирам АРТ-страниците и алманах „Зорница” и... така – за десетина години спечелих приятели и награди, влязох в Съюза на българските писатели, поех по пътя и си наваксах загубеното време. Специално искам да благодаря на проф. Николай Данчев, на когото не само аз, но и всички писатели в Габрово дължат много /макар и да не го съзнават/. Надявам се приятелството ни, което е здраво, да продължи. Много ми липсват колегите от „100 вести”, с които работихме чудесно и се надявам, че винаги ще изпитваме уважение един към друг. Свалям шапка и на колектива на Националния музей на образованието, който ме прие сърдечно и „изтърпя” поетическите ми и човешки капризи дълги години.
- Важна ли е подкрепата на близки и приятели за развитието на таланта?
- По принцип е важна, въпреки че аз в някаква степен съм си и самодостатъчна. Въпрос на характер. Моите близки и приятели не са хора, които активно се интересуват от поезия и това не е и чак толкова нужно. Важното е, че те съзнават моята различност и я уважават. Разбират, че това, което правя, е стойностно и значимо /дай Боже/ и ми се радват. Аз също си ги обичам с всичките им предимства и недостатъци. Може би вярата в Бога и изработеният с времето усет за нюансите на живота ми помагат да имам една вътрешна хармония и непоклатимост на ценностната система. Същевременно аз добре съм изучила себе си. Знам какво мога и какво не мога; къде са ми силните и слабите страни и работя така, че да усъвършенствам предимствата си и да прикрия слабостите си. Вярвайте, никак не е трудно. Никога не се захващам с нещо, което не съм премислила добре, и затова обикновено успявам. Талантът е дар от Бога, но приказката за 99-те процента труд си е вярна. Разбира се, хубаво е, когато те подкрепят, но аз съм си типичен български писател – научена съм да работя въпреки обстоятелствата, а не благодарение на тях.
- Затворена общност ли са поети и писатели у нас – цени ли се казаното от тях, някой чува ли Ви?
- И да, и не... Интернет и лесният достъп до издателствата напълни пространството с писано слово от всякакъв характер. Големият въпрос днес е „що е то литература” и този въпрос не е само наш. Задават си го литературоведи от цял свят. Старите правила не важат, а нови няма измислени. Литературата днес е с много лица – и красиви, и уродливи, и смешни, но е факт, че известността и чуваемостта на един писател не е само функция от неговия талант. Въпрос е на много неща, които у нас не са отрегулирани. Няма я още професията „литературен агент”, който да проучва търсенето, да се занимава с реклама и разпространение на книгата; да налага едно или друго име. Някои издателства се опитват да го правят, но от това не се печели. Има много добри автори, за които никой не е чувал. Същевременно понякога се рекламират книги, които нищо не ти казват, даже не те и развличат... В това отношение бумът на национални литературни конкурси е положително явление, защото, освен че е реклама за съответното населено място, това е и пространство за срещи с колеги, обмяна на информация. Има и нещо друго – в част от нашите писатели все още владее инерцията, че името им е достатъчно, за да бъдат четени и известни и изобщо българският пишещ човек твърде малко се интересува от читателя си. Мисли си, че като е написал нещо и си има кръг от почитатели, които да го хвалят и потупват по рамото, вече може да се нарече писател. А истината според мен е, че не Интернет, а именно това нихилистично отношение към читателя отучи хората да търсят и да четат български книги. Човекът иска от литературата да съзре себе си в нея, да усети отзвук на своите мисли и чувства; да намери там надежда. А не да види колко писателят е умен и как добре борави с думите. Разбира се, поезията и прозата имат различни литературни задачи, а и четенето се култивира още в семейството, после и в училището... Цялото общество и особено отговорните фактори в него трябва да бъдат ангажирани с това, което наричаме национална литература...
- Всеки има своите битки по пътя си. Кои бяха най-трудните за Вас?
- В исляма има едно понятие „Свещена война”. За съжаление, в съвременните му политически и социални измерения то съвсем тенденциозно се използва за груба манипулация и политически цели. А истинският му превод е, че това е войната, която праведният човек трябва да води вътре в себе си, със собствените си недостатъци. Тази битка е една от най-трудните и всеки е длъжен да я води цял живот. Аз също я водя. Другото, което не мога да приема, е посредствеността. Това също е отзвук от недалечното ни минало, когато тя се толерираше и всички трябваше да бъдем равни. Разбира се, има неща, пред които следва да сме равни – пред закона например. Но историята е показала, че личността, а не масите я движат напред и всеки е длъжен да се развива, да работи професионално с това, с което се занимава, и да уважава таланта, където го срещне, защото талантливият човек работи не толкова за себе си, колкото за всички. Прави го по силата на дарбата и качествата си, които природно са му заложени. А посредственият човек е като бурен - ще ти съсипе градината.Освен това той има нуждата да се заобикаля със себеподобни и така накрая ще ти съсипе и държавата. България има много интелигентни хора, но те, като не намират почва за работа, или се затварят в себе си, или бягат в чужбина, където ги ценят. Ако не се замислим върху това, ни чакат още по-тежки дни. - Получавала ли сте непозволени удари?
- Да го кажем така - щом не съм била внимателна и съм позволила да ме ударят, значи с нещо съм си го заслужила. Важното е човек да се учи от грешките си и да не ги повтаря. Хленченето не е моя специалност.
- А предателствата и как се справяте с болката от тях?
- Ами, общо взето лесно, защото съм се себевъзпитала да не се доверявам на никого на сто процента и никога да не забравям, че човекът не е съвършен. Пък и Господ не ни е обещавал, че светът ще бъде справедлив... В личен план – прощавам и отминавам, но в професионален – не прощавам. Защото когато се захвана с нещо, аз съм го премисляла до детайли: идея, път, начин, с кого, какво, какъв резултат и т. н. и когато съм се доверила на някого, а той се издъни, това ме компроментира като човек и професионалист, а аз много държа на това.
- Кои са били и са най-важните хора във Вашия живот и защо?
- Аз изобщо съм щастлив човек, срещала съм много свестни хора по пътя си. Срещала съм и други, но веднага съм ги забравяла, защото не си струва да им отделям време. За мен винаги е било важно семейството. Разбира се, приятелите и колегите, с които работя. Местила съм се много, общувала съм с всякакви хора и съм се научила там, където се намирам в момента, да уважавам мястото, хората; да работя за тяхното благо, доколкото мога. Това за мен означава „местен патриотизъм”. Традиционното схващане, повярвайте ми, невинаги е полезно. Ние наистина сме граждани на света. Само че трябва да го осъзнаем и да не му се плашим. Защото, ако един човек иска да „преведе”, образно казано, народа си през пустинята, той трябва да познава целия свят, да знае кое е добро за него и какво трябва да отбягва и да заобикаля. Метафорично казано, трябва да е бил роб в чужда страна, за да оцени своята.
- С чий критерий сте склонна да се съобразите и защо?
- Човек трябва да се стреми към съвършенство, което не значи, че ще го постигне. Но пък ако не се стреми, нищо няма да постигне. Аз постоянно си сверявам часовника с пишещи колеги, чета много, наблюдавам, доколкото ми е възможно, как се движат литературните процеси не само у нас, но и по света. Умея да уважавам авторитетните хора и да се уча от тях. Гледам самочувствието ми да е премерено - нито да се подценявам, нито пък да прескачам нивото си на компетентност. Мисля, че това е разумно.
- Компромисите като разменна монета или като необходимост в ежедневието ни приемате?
- Категорично като необходимост. Но има граница на разумния компромис. Не можеш да постигаш всичко на всяка цена. Това е пошло и не говори добре за теб като човек. Искаш да постигнеш нещо – добре – има си начини, които не включват задължително мачкане и унижаване на другите. Защото така си печелиш единствено врагове, а по пътя към успеха на човек му трябват съмишленици. Иначе падането от високо ти е в кърпа вързано. Оказва се, че понякога е много лесно „да станеш”, но се оказва невъзможно „да останеш”.
- Сега сте учителка, трудни ли са днешните деца?
- Днешните деца са объркани. Те нямат опора в семейството. Обществото не им предлага добро място за живеене и развитие. Образованието ни не се базира на никаква система – то не гарантира на децата ни бъдеще, защото не е обвързано с практиката. Освен това образованието трябва да ти гарантира не само работа и личностно развитие, а и правото да бъдеш щастлив - да работиш това, за което ставаш, и да получиш срещу знанията и уменията си адекватен на съвременността стандарт на живот. Ще споделя нещо, което мен специално ме ужасява и не знам защо никой не го коментира. Всички правителства досега, без изключение, издигаха в култ идеята, че ние сме конкурентоспособни на развитите страни, защото сме бедни. Тоест, не защото сме квалифицирани, умни, интелигентни, а защото се примиряваме с ниско заплащане. И заради това изкуствено ни държат на прага на бедността. А развитите страни отдавна са окачествили бедността като порок, като явление, което убива човешкото в човека. Е, как да възпитаваме тези деца? Как да ги задържим в България? И докога ще стоим наведени с паничката и ще подхвърчаме от радост, когато ни потупат по рамото? Извинете, но това е несериозно. Нещо повече – то обезсмисля цялото ни образование, усилията да ограмотим тези деца, да ги научим, да ги квалифицираме. „Учи, мама, да не работиш!” се превърна в „Учи, мама, за да просиш”... На какво прилича това? И докога ние, които сме зрели и разумни хора, ще го търпим и ще се самоподценяваме? Та ние имаме дълг към нашите деца, който не е само материален...
- Казват, че поетите са вечните влюбени – така ли е и след като „любовта е болка“, как се справяте с нея?
- Разбира се, че поетите са вечните влюбени, но любовта има много измерения. Един поет трябва да се научи да обича не само себе си, но преди всичко цялото човечество. Хуманизмът е в основата на човешката култура и на добрата поезия. Поетът работи със символи, а не с конкретни обекти. За съжаление, често трябва да бъде „изтърпяван” от близките си, защото обикновено е зает да спасява света. Опитваме се да обичаме по човешки, но не винаги се получава, защото другият човек обикновено не желае да живее с целия свят. Но... всеки със съдбата си!
- С кое свое постижение се гордеете най-много?
- О, аз съм още в началото и всяко едно постижение ме кара да подскачам от радост като дете, на което са му купили играчка. Суетна съм, разбира се, и не го крия. Но ясно съзнавам, че още съм далеч от голямото си постижение, както и това, че мога никога да не го стигна. Обаче знам едно: Моли се и работи! Ако е писано, ще стане. Животът е едно велико приключение – стига да имаш сетива, за да го усетиш и изживееш.
- Оттук насетне какво пред човека и поета Цонка Христова?
- Ами, работа и творчество. За жалост, не са едно и също, но у нас така е прието. Готова съм с нова книга и събирам парички, за да я издам. Същевременно трябва да преиздам първата, защото свърши, пък ми я искат. Не съм забравила Габрово и имам личен подарък по случай неговата 150–годишнина като град, но нека стане и ще го оповестим. Но нека всички да сме здрави, да сме обичани и да се борим заедно за по-достойно бъдеще.